Warning: MagpieRSS: Failed to parse RSS file. (not well-formed (invalid token) at line 254, column 35) in /home/rakukom4/public_html/rss_fetch.inc on line 230
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/
сряда, 19 декември 2018
Начало » По пътя
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/

Епископският дворец на Антонио Гауди в Асторга
Фото: авторът
16 ноември 2013, събота
Стеляна Лунгова-Йонкова

Посвещавам на светлата памет на Данчето

Няма култура на Земята, лишена от светилища и обекти за поклонничество. Пътят на Сантяго, известен още като Камино де Сантяго, е един от най-описваните и коментирани поклоннически маршрути в света.

Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част I/

След пет часа пристигнахме във Виадангос дел Парамо – древно градче, възникнало по времето на келтите. Настанихме се в много добре уредено алберге. Посрещнаха ни сърдечно, като няколко пъти ни се извиниха, че поради повреда няма топла вода. Бяхме толкова изморени след първия 23-километров преход, че имахме нужда единствено от легло... Тук се запознахме с Франческа – жизнерадостна млада италианка. Попита ни откъде сме и започна да ни говори на руски. Оказа се, че майка й е украинка – от Киев. За втори път беше на Камино. Първият път изминала последните 100 километра, а сега беше амбицирана да върви 200 от Леон до Саррия. Винаги съм вярвала, че на този свят няма нищо случайно. Хората, които влизат в живота ни, идват точно в определен момент, когато са ни най -необходими и ни дават някакъв урок. Цяло щастие беше, че срещнахме Франческа и че тя пожела да сподели Пътя с нас. Най-дългият мост по КаминоЕнтусиазмът и позитивизмът й бяха заразителни.

Вторият ни преход беше около 26 километра до един от най-красивите градове по Камино – Асторга. Времето беше благосклонно към нас – слънчево и не много горещо, освен в обедните часове. Ние не бързахме, наслаждавахме се на природата и почивахме в малките барчета по пътя, където пиехме чай или кафе.

Направи ми впечатление, че дори и в най-малкото населено място имаше църква. Минахме по най-дългия мост на Камино, съставен от 20 дъги. Пуенте де Орбино /до селището Оспитал де Орбиго/ съществува още от римско време, но е основно ремонтиран. До Сантяго де Компостела минахме по много мостове – древни и съвременни.

За мен най-красивият беше римският мост над кристално чистите води на река Меруело в Молинасека – прекрасно място по Камино. Още са пред очите ми красивите къщи, боядисани в пастелни цветове, с дървени балкончета, обсипани с цветя. След около 8 километра изморително изкачване видяхме Асторга.

През цялото време имах усещането, че някаква добра сила ни води по Пътя. Точно, когато се чувствахме много изморени, пред нас се появи маса, отрупана с минерална вода, плодове и сокове. Римски мост в МолинасекаЗапознахме се с харизматичния Дейвид-Ангела, както го наричаше Владина. В студ и в пек той е на това място и служи на пилигримите.

Асторга е романтичен град, разположен в подножието на планината Монтес де Леон. В него цари спокойствие и хармония. Жълтата стрелка ни отведе до величествената апостолическа катедрала „Санта Мария”. Цялата й фасада е релефна, с фигури на Светата Майка, Ангели и Библейски сюжети. До нея се намира Епископският дворец – една от най-красивите сгради, които видях по Пътя, построена по планове на Антонио Гауди. Не съм виждала „Саграда Фамилия” на великия каталунец в Барселона, но и този „дворец”, днес Музей на Камино, е архитектурен шедьовър. Големият испански художник Пабло Пикасо казва, че „творбите на Гауди са нещо, което е по силите само на човек, погален от Бога”.

С помощта на един възрастен пастор открихме едно от албергетата в града. Атмосферата в него беше много приятна и артистична. Имаше вътрешен двор и модерно обзаведена кухня. В Асторга съществува стара традиция на сладкарските изделия от шоколад и многолистно тесто. Градът е известен със своя музей на шоколада /„Мусео де Чоколате”/. В него видяхме интересни неща за историята на шоколада в Испания и опитахме различни видове. Катедралата в АсторгаРазгледахме и главния площад „Пласа Майор”, заобиколен от множество магазинчета и кафетерии. Вечерта си сготвихме спагети с морски дарове, българска шопска салата и изпихме по чаша вино заедно с група весели италианци. През нощта се събудихме от силни гръмотевици, валя и проливен дъжд, но на сутринта небето беше чисто.

Тръгнахме рано, вървяхме бавно по улиците – не ни се искаше да напускаме Асторга. Минахме през подредени и чисти селца – Санта Каталина де Сомоса и Ел Гансо, където има малка църква, посветена на Апостол Яков. Неусетно стигнахме до Раванал дел Камино – много красиво и спокойно място. В него има няколко албергета и църкви, както и Бенедиктински манастир. Това селище е особено важно за Камино де Сантяго, заради преминаването на Монте Ираго.

Решихме да пренощуваме в един от приютите и прекарахме вечерта в компанията на група млади южнокорейци. Легнахме си рано, защото на другия ден ни очакваше една от най-вълнуващите отсечки по Пътя – от Раванал дел Камино до Ел Асебо. Започна истинското изкачване.

Толкова много исках да видя Круз де Феро /Железният кръст/, който маркира най-високата точка на Камино /1500 метра надморска височина/, че не усещах умора. Забавяхме малко ход, за да се насладим на красивата природа. По склоновете на планината Ираго вместо вятърни мелници има десетки ветрогенератори.

Ето го и Фонсебадон, изоставено балканско селце, което Шърли Маклейн описва в своята книга като призрачно, забулено в мистерии място. Тя се притеснява да мине през него заради слуха, че в селището броди глутница зли кучета. Сега това място не буди подобни опасения. Във Фонсебадон има две албергета.

В един от баровете подкрепихме силите си с традиционната за испанската кухня тортиля /омлет с картофи/ и парче хляб. След около половин час стигнахме до връх Порт, където се намира Круз де Феро. Това е един малък железен кръст, прикрепен на висок дървен стълб, заобиколен от голяма купчина камъни – всеки от Железният кръст на връх Порттях е една човешка съдба. Още преди да тръгна за Испания прочетох, че всеки поклонник трябва да носи в раницата си камък от мястото, където живее и да го хвърли зад гърба си в основата на могилата. И аз постъпих така... Нехристиянският обичай е свързан с вярата на хората, че донесеният от вкъщи камък символизира греховете, от които човек се освобождава и този акт се възприема като своеобразно духовно пречистване. Преди да си тръгна от това сакрално за пилигримите място, почувствах вътрешна необходимост да изрека наум част от поклонническата молитва:

Велики Боже,
дай ми сили да извървя Пътя,
да победя трудностите,
да изтърпя болките
и отхвърля изкушението...

След час стигнахме до друго емблематично място по Камино Франсес – Манхарин, където вече двадесет години живее отшелникът Томас Ромеро. Вниманието ни беше привлечено от оригинални пътни стрелки с написани държави и разстоянието до тях в километри. Около заслона на отшелника се веят десетки национални знамена. Тук е и българското знаме. Да срещнеш сънародници по Камино е благословия. В Леон се запознахме с Боби – българка, която от години живее в Мадрид. За втори път беше на Камино. Подари ми малката си книжка-пътепис и ми даде ценни съвети. Заедно с внука си на колелета изминаха пътя от Мадрид през Сантяго де Компостела до Фистера... След Саррия Марина първа чу българска реч. Бяхме много щастливи, че имахме възможност да си поговорим с Цвети. Тя вървеше пеша от Памплона с приятелка, със сина и с племенницата си...

Пътят след Манхарин е доста стръмен, а дребните камъчета го правят опасен за подхлъзване, особено в дъждовно време. Вече бяхме свикнали с пришките, с мускулната треска и болките в коленете, но сега внимавахме да не се контузим. Навсякъде около пътеката имаше красиви виолетови храсти, които виждах за пръв път. Убежището на отшелника ТомасУхаеше на билки. На няколко места видяхме розмарин, равнец и жълт кантарион. Спомних си за възрастния билкар, с когото се запознах преди година в едно странджанско село. Той дълго ми разказваше за лечебните свойства на билките и за природосъобразния начин на живот. Когато го попитах дали вярва в Бог, той без да се замисли ми каза: „За мен Природата е Бог!”.

Когато пристигнахме в Ел Асебо, беше ранен следобед. Настанихме се в едно от албергетата. Съгласна съм с Пол Брег, проповядващ лечебния глад, че „плътта е глупава” и не трябва да й се угажда прекалено, но бяхме толкова изтощени от прехода, че си мислехме само за храна. Поръчахме си най- вкусната паеля със зеленчуци и морски дарове. Неповторимият вкус на това традиционно за Испания ястие се постига с подправката шафран, която придава жълто-оранжевия цвят на ориза. Ресторантът, в който обядвахме беше много уютен, а собственичката, пъргава жена на средна възраст, посрещаше всеки поклонник с усмивка. Напомни ми за Йовковата Сарандовица.

Запомних Ел Асебо с тесните каменни улички, с живописните двуетажни къщи, построени от плочник, с издадени дървени балкони, до които се стига по външна стълба, с чистия въздух и тишината.

На другата сутрин се събудихме в шест часа, събрахме набързо спалните си чували и поехме надолу – към Понферада. На изхода на селото минахме покрай един трогателен паметник, изработен от арматурно желязо, в памет на немския поклонник с велосипед – Хайнрих Краузе, загинал на това място при катастрофа през 1987 година. Замъкът на Тамплиерите в ПонферадаПредният ден се поклонихме и пред гроба на Ева, също загинала преди много години, близо до Манхарин. Като всеки път и Камино е взел своите жертви...

Продължавахме да се спускаме надолу по тесни планински пътеки. Минахме през Риего де Амброс, Молинасека, покрай един много интересен паметник на пилигрим, който в едната си ръка държи символичната тояга с кратунката за вода, а в другата – голяма книга. Когато към обяд наближихме града, той беше обвит в лека мъгла. Жълтата стрелка ни отведе в манастира „Сан Николас”, където се настанихме. Най-голямата забележителност на Понферада е средновековният замък на Тамплиерите.

Имахме на разположение няколко часа, за да разгледаме стария град – площада пред кметството, кулата с часовника. Бяхме очаровани от добре постигнатата хармония между старите и новопостроените сгради. Вечерта присъствах на вълнуваща меса, посветена на пилигримите, в малката църква на манастира. Има един момент след службата, в който присъстващите се здрависват и прегръщат. Не разбирах всички ритуали, но усещах обичта, с която се отнасяха към нас пасторите и чистата радост в очите на поклонниците. Прав е руският писател Лев Толстой: „Където има любов, там е и Бог”.


/Следва продължение/
 



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

Never more „Ентуртранс”
Дали ако опознаем родината, я обикваме?
Един ден в Браила – близка и далечна
Не всичко е пари в Северозападните Родопи
Прага – град, към който не оставаш безразличен
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част I/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част III/

Компасът на мъдростта

Ако успееш да прекараш един съвършено безцелен следобед, по съвършено безцелен начин, значи си се научил да живееш.
Лин Ютанг


Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2015
Ракурс - повече от новините!