Warning: MagpieRSS: Failed to parse RSS file. (not well-formed (invalid token) at line 254, column 35) in /home/rakukom4/public_html/rss_fetch.inc on line 230
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/
петък, 18 август 2017
Начало » По пътя
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/

Епископският дворец на Антонио Гауди в Асторга
Фото: авторът
16 ноември 2013, събота
Стеляна Лунгова-Йонкова

Посвещавам на светлата памет на Данчето

Няма култура на Земята, лишена от светилища и обекти за поклонничество. Пътят на Сантяго, известен още като Камино де Сантяго, е един от най-описваните и коментирани поклоннически маршрути в света.

Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част I/

След пет часа пристигнахме във Виадангос дел Парамо – древно градче, възникнало по времето на келтите. Настанихме се в много добре уредено алберге. Посрещнаха ни сърдечно, като няколко пъти ни се извиниха, че поради повреда няма топла вода. Бяхме толкова изморени след първия 23-километров преход, че имахме нужда единствено от легло... Тук се запознахме с Франческа – жизнерадостна млада италианка. Попита ни откъде сме и започна да ни говори на руски. Оказа се, че майка й е украинка – от Киев. За втори път беше на Камино. Първият път изминала последните 100 километра, а сега беше амбицирана да върви 200 от Леон до Саррия. Винаги съм вярвала, че на този свят няма нищо случайно. Хората, които влизат в живота ни, идват точно в определен момент, когато са ни най -необходими и ни дават някакъв урок. Цяло щастие беше, че срещнахме Франческа и че тя пожела да сподели Пътя с нас. Най-дългият мост по КаминоЕнтусиазмът и позитивизмът й бяха заразителни.

Вторият ни преход беше около 26 километра до един от най-красивите градове по Камино – Асторга. Времето беше благосклонно към нас – слънчево и не много горещо, освен в обедните часове. Ние не бързахме, наслаждавахме се на природата и почивахме в малките барчета по пътя, където пиехме чай или кафе.

Направи ми впечатление, че дори и в най-малкото населено място имаше църква. Минахме по най-дългия мост на Камино, съставен от 20 дъги. Пуенте де Орбино /до селището Оспитал де Орбиго/ съществува още от римско време, но е основно ремонтиран. До Сантяго де Компостела минахме по много мостове – древни и съвременни.

За мен най-красивият беше римският мост над кристално чистите води на река Меруело в Молинасека – прекрасно място по Камино. Още са пред очите ми красивите къщи, боядисани в пастелни цветове, с дървени балкончета, обсипани с цветя. След около 8 километра изморително изкачване видяхме Асторга.

През цялото време имах усещането, че някаква добра сила ни води по Пътя. Точно, когато се чувствахме много изморени, пред нас се появи маса, отрупана с минерална вода, плодове и сокове. Римски мост в МолинасекаЗапознахме се с харизматичния Дейвид-Ангела, както го наричаше Владина. В студ и в пек той е на това място и служи на пилигримите.

Асторга е романтичен град, разположен в подножието на планината Монтес де Леон. В него цари спокойствие и хармония. Жълтата стрелка ни отведе до величествената апостолическа катедрала „Санта Мария”. Цялата й фасада е релефна, с фигури на Светата Майка, Ангели и Библейски сюжети. До нея се намира Епископският дворец – една от най-красивите сгради, които видях по Пътя, построена по планове на Антонио Гауди. Не съм виждала „Саграда Фамилия” на великия каталунец в Барселона, но и този „дворец”, днес Музей на Камино, е архитектурен шедьовър. Големият испански художник Пабло Пикасо казва, че „творбите на Гауди са нещо, което е по силите само на човек, погален от Бога”.

С помощта на един възрастен пастор открихме едно от албергетата в града. Атмосферата в него беше много приятна и артистична. Имаше вътрешен двор и модерно обзаведена кухня. В Асторга съществува стара традиция на сладкарските изделия от шоколад и многолистно тесто. Градът е известен със своя музей на шоколада /„Мусео де Чоколате”/. В него видяхме интересни неща за историята на шоколада в Испания и опитахме различни видове. Катедралата в АсторгаРазгледахме и главния площад „Пласа Майор”, заобиколен от множество магазинчета и кафетерии. Вечерта си сготвихме спагети с морски дарове, българска шопска салата и изпихме по чаша вино заедно с група весели италианци. През нощта се събудихме от силни гръмотевици, валя и проливен дъжд, но на сутринта небето беше чисто.

Тръгнахме рано, вървяхме бавно по улиците – не ни се искаше да напускаме Асторга. Минахме през подредени и чисти селца – Санта Каталина де Сомоса и Ел Гансо, където има малка църква, посветена на Апостол Яков. Неусетно стигнахме до Раванал дел Камино – много красиво и спокойно място. В него има няколко албергета и църкви, както и Бенедиктински манастир. Това селище е особено важно за Камино де Сантяго, заради преминаването на Монте Ираго.

Решихме да пренощуваме в един от приютите и прекарахме вечерта в компанията на група млади южнокорейци. Легнахме си рано, защото на другия ден ни очакваше една от най-вълнуващите отсечки по Пътя – от Раванал дел Камино до Ел Асебо. Започна истинското изкачване.

Толкова много исках да видя Круз де Феро /Железният кръст/, който маркира най-високата точка на Камино /1500 метра надморска височина/, че не усещах умора. Забавяхме малко ход, за да се насладим на красивата природа. По склоновете на планината Ираго вместо вятърни мелници има десетки ветрогенератори.

Ето го и Фонсебадон, изоставено балканско селце, което Шърли Маклейн описва в своята книга като призрачно, забулено в мистерии място. Тя се притеснява да мине през него заради слуха, че в селището броди глутница зли кучета. Сега това място не буди подобни опасения. Във Фонсебадон има две албергета.

В един от баровете подкрепихме силите си с традиционната за испанската кухня тортиля /омлет с картофи/ и парче хляб. След около половин час стигнахме до връх Порт, където се намира Круз де Феро. Това е един малък железен кръст, прикрепен на висок дървен стълб, заобиколен от голяма купчина камъни – всеки от Железният кръст на връх Порттях е една човешка съдба. Още преди да тръгна за Испания прочетох, че всеки поклонник трябва да носи в раницата си камък от мястото, където живее и да го хвърли зад гърба си в основата на могилата. И аз постъпих така... Нехристиянският обичай е свързан с вярата на хората, че донесеният от вкъщи камък символизира греховете, от които човек се освобождава и този акт се възприема като своеобразно духовно пречистване. Преди да си тръгна от това сакрално за пилигримите място, почувствах вътрешна необходимост да изрека наум част от поклонническата молитва:

Велики Боже,
дай ми сили да извървя Пътя,
да победя трудностите,
да изтърпя болките
и отхвърля изкушението...

След час стигнахме до друго емблематично място по Камино Франсес – Манхарин, където вече двадесет години живее отшелникът Томас Ромеро. Вниманието ни беше привлечено от оригинални пътни стрелки с написани държави и разстоянието до тях в километри. Около заслона на отшелника се веят десетки национални знамена. Тук е и българското знаме. Да срещнеш сънародници по Камино е благословия. В Леон се запознахме с Боби – българка, която от години живее в Мадрид. За втори път беше на Камино. Подари ми малката си книжка-пътепис и ми даде ценни съвети. Заедно с внука си на колелета изминаха пътя от Мадрид през Сантяго де Компостела до Фистера... След Саррия Марина първа чу българска реч. Бяхме много щастливи, че имахме възможност да си поговорим с Цвети. Тя вървеше пеша от Памплона с приятелка, със сина и с племенницата си...

Пътят след Манхарин е доста стръмен, а дребните камъчета го правят опасен за подхлъзване, особено в дъждовно време. Вече бяхме свикнали с пришките, с мускулната треска и болките в коленете, но сега внимавахме да не се контузим. Навсякъде около пътеката имаше красиви виолетови храсти, които виждах за пръв път. Убежището на отшелника ТомасУхаеше на билки. На няколко места видяхме розмарин, равнец и жълт кантарион. Спомних си за възрастния билкар, с когото се запознах преди година в едно странджанско село. Той дълго ми разказваше за лечебните свойства на билките и за природосъобразния начин на живот. Когато го попитах дали вярва в Бог, той без да се замисли ми каза: „За мен Природата е Бог!”.

Когато пристигнахме в Ел Асебо, беше ранен следобед. Настанихме се в едно от албергетата. Съгласна съм с Пол Брег, проповядващ лечебния глад, че „плътта е глупава” и не трябва да й се угажда прекалено, но бяхме толкова изтощени от прехода, че си мислехме само за храна. Поръчахме си най- вкусната паеля със зеленчуци и морски дарове. Неповторимият вкус на това традиционно за Испания ястие се постига с подправката шафран, която придава жълто-оранжевия цвят на ориза. Ресторантът, в който обядвахме беше много уютен, а собственичката, пъргава жена на средна възраст, посрещаше всеки поклонник с усмивка. Напомни ми за Йовковата Сарандовица.

Запомних Ел Асебо с тесните каменни улички, с живописните двуетажни къщи, построени от плочник, с издадени дървени балкони, до които се стига по външна стълба, с чистия въздух и тишината.

На другата сутрин се събудихме в шест часа, събрахме набързо спалните си чували и поехме надолу – към Понферада. На изхода на селото минахме покрай един трогателен паметник, изработен от арматурно желязо, в памет на немския поклонник с велосипед – Хайнрих Краузе, загинал на това място при катастрофа през 1987 година. Замъкът на Тамплиерите в ПонферадаПредният ден се поклонихме и пред гроба на Ева, също загинала преди много години, близо до Манхарин. Като всеки път и Камино е взел своите жертви...

Продължавахме да се спускаме надолу по тесни планински пътеки. Минахме през Риего де Амброс, Молинасека, покрай един много интересен паметник на пилигрим, който в едната си ръка държи символичната тояга с кратунката за вода, а в другата – голяма книга. Когато към обяд наближихме града, той беше обвит в лека мъгла. Жълтата стрелка ни отведе в манастира „Сан Николас”, където се настанихме. Най-голямата забележителност на Понферада е средновековният замък на Тамплиерите.

Имахме на разположение няколко часа, за да разгледаме стария град – площада пред кметството, кулата с часовника. Бяхме очаровани от добре постигнатата хармония между старите и новопостроените сгради. Вечерта присъствах на вълнуваща меса, посветена на пилигримите, в малката църква на манастира. Има един момент след службата, в който присъстващите се здрависват и прегръщат. Не разбирах всички ритуали, но усещах обичта, с която се отнасяха към нас пасторите и чистата радост в очите на поклонниците. Прав е руският писател Лев Толстой: „Където има любов, там е и Бог”.


/Следва продължение/
 



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

Never more „Ентуртранс”
Дали ако опознаем родината, я обикваме?
Един ден в Браила – близка и далечна
Не всичко е пари в Северозападните Родопи
Прага – град, към който не оставаш безразличен
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част I/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част III/

Компасът на мъдростта

Където няма любов, там няма и смисъл.
Достоевски



Живко Георгиев

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2015
Ракурс - повече от новините!