Warning: MagpieRSS: Failed to parse RSS file. (not well-formed (invalid token) at line 254, column 35) in /home/rakukom4/public_html/rss_fetch.inc on line 230
Един ден в Браила – близка и далечна
вторник, 21 ноември 2017
Начало » По пътя
Един ден в Браила – близка и далечна


Фото: Ракурс
21 ноември 2011, понеделник
Стеляна Лунгова-Йонкова

По пътя към родовите корени

Румъния не е атрактивна туристическа дестинация. Страната на граф Дракула е колкото близка, толкова и непозната. За нас, българите, тя е северната ни съседка, с която имаме сходна историческа съдба. Когато стане дума за Румъния, винаги се сещам за една реплика на Алековия герой бай Ганьо: ”Ии, ама аз що свят съм изръшнал... Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Магурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ....?!”.

Мои приятели ме поканиха да им гостувам за седмица в Букурещ, където работят от няколко години. Приех с удоволствие - само някакви си 60-70 километра делят родния ни град Русе и румънската столица.

Букурещ е наистина много красив град. Наричат го „Малкият Париж” заради копирания френски модел в архитектурата. Румънците си имат дори триумфална арка. Най-силно впечатление ми направиха не широките булеварди и внушителните по размерите си сгради, а Музеят на румънското село. Той се намира в един парк, северно от Букурещ. Само срещу 6 леи човек се пренася в един приказен свят. Дървените църкви и къщите от Трансилвания са забележителни. Мебелите, шевиците по везаните кърпи и покривките за легла много приличат на тези от българския бит в края на 19 век.

За едноседмичния си престой в Румъния имах възможност да посетя поне още един град. Моите близки ме насочиха към Сибиу и Брашов - градове, които ги бяха очаровали, но аз реших да потегля на изток – към Браила. Имах причини, за да избера точно този град, определен в хрониките като ”градът на даките”.

От гарата в Букурещ, която прилича на бургаската и варненската, взех най-ранния влак за Браила и потеглих по пътя към себе си, към родовите си корени. Тръгнах съвсем сама, с малка раница, в която нямаше дори фотоапарат. Най-ценното нещо в нея беше един българо-румънски разговорник. Исках с цялото си същество да усетя атмосферата на този град, разположен на левия бряг на долния Дунав, на който често са ходели българските хъшове и с много болка и носталгия са отправяли поглед към ”зелените хълми на България”. Към него ме тласкаше и частицата румънска кръв, която тече във вените ми. Баща ми, последното дете от многочленно семейство, ми разказваше, че баба му Маруша била румънка – от Браила. Останал сирак в юношеските си години, той смътно си спомняше дядо си Нанко и своята баба - Румънката. Знаеше само, че е прекарала последните години от живота си при една от своите дъщери в град Бяла, Русенско.

Пътуването с влак дава по-пълна представа за ландшафта, архитектурата и бита на хората. От двете страни на линията се виждаше безкрайна равнина, сливаща се с хоризонта, ниви и едноетажни къщи, покрити с поцинковани ламаринени покриви. Не случайно румънците наричат югоизточната част на своята страна „Tara de Jos” - „ниската земя”.

Когато след около три часа наближихме Браила, ме обзе особено вълнение. Исках по-скоро да видя Дунава, стария град, местата, свързани с българската история. Преди да тръгна, разгледах в Интернет някои емблематични за Браила места. Убедена съм, че дори снимка с най-добро качество не може да предаде и бегло изключителното излъчване на старите браилски къщи, на синята часовникова кула и зелените брегове на реката, които видях с очите си... Това е все едно, както казва големият български писател Николай Хайтов, ”през стъкло зехтин да топиш...”

Денят, който прекарах в Браила, ми се стори като час - доказателство, че времето зависи от това, което изживяваме. Какво да споделя в броените редове? Бях изненадана, че в Браила има трамвай, очарована от старата речна гара и крайбрежния булевард - до самите води на реката. Повече от час стоях на брега и гледах разминаващите се шлепове. Който не е живял дълго край Дунава, не може да си представи очарованието на великата река, която е различна през всеки сезон. В келтската митология Дану е прародителката на боговете и е свързана с водите. През лятото реката е особено привлекателна - ласкава и някак ленива, зелена от буйната растителност край бреговете й.

Представих си как преди повече от век стотици български емигранти са слизали на този бряг - търговци, градинари, строители, хъшове... Всеки българин, който е имал смелостта да надскочи еснафското съществуване на „чичовците” и не е можел да „диша” в поробената си родина, е идвал тук, в „спасителната”земя. Българската колония в Браила до Освобождението е наброявала 15-20 хиляди души. Може да се каже, че в голяма степен този град е бил създаден от българи и благодарение на нашите сънародници в края на 19 век се е развил икономически и културно. На главната му улица е имало много български търговски кантори, тук е била печатницата и книжарницата на Димитър Паничков, именно тук Добри Войников представя първите си пиеси.

От уредничката на Браилския музей, която за щастие разбираше малко български, научих, че след 1913 г. повечето българи, живеещи в Браила, почнали постепенно да губят българското си самосъзнание и да се наричат ”румъни”. Най-силно ме впечатли ентографската сбирка и едностилието в обзавеждането и облеклото от двете страни на Дунава. Явно е, че в края на 19 век по реката, от Виена, са пристигали мебели и дрехи. Българи и румънци са били в плен на западната европейска цивилизация, наречена от Войников „криворазбрана”. Всеки българин трябва да види и стаята, посветена на Ботев, да се докосне до свещени документи: няколко броя на вестник ”Дунавска зора”, първото българско научно списание „Периодическо списание”, Ботевия вестник ”Дума на българските емигранти” с мотото: ”Истината е свята. Свободата е мила”...

Докато се разхождах по улиците на стария град, за миг забравих, че съм в Браила. Архитектурната еклектика, доминиращият стил сецесион, с присъщите за него флорални мотиви върху фасадите, е характерен и за родния ми град Русе в края на 19 и началото на 20 век. Това кътче румънска земя пази спомена за Браилските бунтове и за главния им организатор Георги Раковски, за Ботев, който е написал върху грубата маса на една браилска кръчма поемата „На прощаване”. По тези улици е пристъпвал плахо и младият Вазов, живял два-три месеца с хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров-Странджата... Може би моите прародители са решили именно тук да свържат живота си. От тях започва родът Лунгови /lungu на румънски означава „дълъг, висок”/. Навярно прадядо ми Нанко, родом от Дряново, е бил снажен балканджия, за да му дадат това прозвище. За съжаление ние нямаме родови хроники като англичаните и можем само да гадаем за корените си. Изпитах вина, че не съм направила почти нищо, за да проуча по-подробно рода на баща си.

Открих и българската църква „Вознесение Господне”, която и днес браилчани наричат „Бисерика Булгаряска”. Над входа й са изписани имената на някои от ктиторите: Варвара хаджи Вълева, Иван Балкански, Цани Христов и годината - 1872. В двора на църквата има малка плоча с надписа: ”На това място се е намирала къщата, където в 1869 г. българските емигранти поставиха основите на БАН”. Липсват имената на тези, които са извършили това родолюбиво дело - създаването на Българското книжовно дружество - Марин Дринов, Васил Стоянов, Васил Друмев...

За съжаление българската църква се руши, голяма част от мазилката до входната врата е паднала, с просто око се вижда, че се нуждае от укрепване, няма и български свещеник. Запалих свещ и склоних глава пред паметта на стотиците безкористно родолюбиви българи, които са успели да изградят свой духовен свят върху чуждата земя - храм, училище, печатница, „театро”. Доказателство, че за тях любовта към България не е била само чувство, а и действие.

Румънците са добронамерени към нас, българите. Завидях им за отношението на шофьорите към пешеходците и за фонтаните. Докато вървях по крайбрежната алея на Браила, съгледах един от най-оригиналните фонтани, които съм виждала през живота си - върху няколко терасовидно разположени басейна бяха „накацали” по три огромни метални чайки, готови да полетят с разперените си криле към спокойните води на реката.

Когато се качих на влака за Букурещ, се свечеряваше. Чувствах се едновременно напрегната и удовлетворена. За мен това беше духовно пътуване. Един ден дишах въздуха на Браила - красив романтичен град, откъдето са тръгнали към неизвестността моята прабаба и много от най-достойните ни предци. Помахах с ръка за сбогом. Може би това е бил последният жест и на младата Маруша, когато се е прощавала със своите близки и родния град. Едва ли се е върнала още веднъж тук през живота си - останала е завинаги в земята на своя съпруг - от другата страна на Дунава...



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

Never more „Ентуртранс”
Дали ако опознаем родината, я обикваме?
Един ден в Браила – близка и далечна
Не всичко е пари в Северозападните Родопи
Прага – град, към който не оставаш безразличен
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част I/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/
Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част III/

Компасът на мъдростта

...законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.
Христо Ботев



Живко Георгиев

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2015
Ракурс - повече от новините!