Warning: MagpieRSS: Failed to parse RSS file. (not well-formed (invalid token) at line 254, column 35) in /home/rakukom4/public_html/rss_fetch.inc on line 230
Националният конкурс „МОРЕТО!” - ценен влог в българската маринистика (втора част)
вторник, 21 ноември 2017
Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
Националният конкурс „МОРЕТО!” - ценен влог в българската маринистика (втора част)

13 октомври 2017, петък
Ракурс

Националният литературен конкурс "МОРЕТО!", проведен в рамките на есенните ахтополски празници приключи и журито присъди своите награди.

Първа награда спечели Владислав Вачков от Свищов за разказа „Изгреви”, Втора награда - поетесата Милка Пиналска от с. Градина, Първомайска община, за стиховете "Прочит на море" и "Щерна", а трета - Николай Хашъмов от София за разказа "Медальон с форма на звезда”.

Журито присъди и две Специални награди - на Сибин Майналовски (София) за разказа "Фарът" и на Валентин Попов (София) за разказа "Рибоглавец".

Публикуваме творби на участници в тазгодишния конкурс, за които журито смята, че притежават художествени достойнства и са ценен влог в българската маринистична литература. Това са Гюлшен Алиева, Мая Митова, Марин Трошанов, Дора Велева, Марта Радева, Виолета Бояджиева и Диана Гергинова.


Виолета Бояджиева

Далече от мен


Докто се съмнеше напълно, тя щеше да е далече. Далече от онова, което някои наричат дом, макар, че ако я питаха кое име най-много му отива на това място, би казала – убежище. Как другояче да се нарече спасителното прибиране след непоносимата жега. В момента правеха оная прословута изолация, така нашумяла напоследък и струваща толкова пари, като че обвиваха къщата в златно руно. От сума ти време вървяха реклами, гарантиращи, че инвестицията си струва и се изплаща за не повече от два сезона.
Сградата се намираше в близост до старата бирена фабрика на канала Сливница. Когато дойдоха с Павел да огледат апартамента, миризмата на бирена мая беше толкова силна, че имаше чувството, че дрегерът ще покаже положителна проба. А високият комин още бълваше черен дим.
- Не бойте се – каза успокоително една от евентуалните им съседки, като видя, че се колебаят. – Ние живеем от двадесет години тук, пък не сме умрели. Кварталът иначе е тих.
Сградата беше триетажна. Строена преди повече от осемдесет години от германци за семействата на немски офицери, тя носеше оная неподправена старинност и загадъчност, която с никакви средства не може да се постигне в модерните жилища. Стълбището беше от масивен светъл мрамор, с мозаечни рисунки на площадките, с леко вдлъбнати по средата стъпала от прекаленото използване. Дървеният парапет, със струговани елементи, завършваше отгоре с красиви, ръчно изработени топки с изящна дърворезба в основата. Всяка врата беше различна, както и самите жилища, но онова, което ги обединяваше, бяха огромните месингови дръжки, поизкривени от дългото ползване, доста потъмнели, на места покрити със зеленикава патина, но внушително красиви.
Когато купиха апартамента през деветдесетте, първата й работа бе да лъсне до блясък дръжката на входната врата. Павел се шегуваше, че като я видят, съседите ще намразят жените си. Апартаментът беше огромен, но в окаяно състояние. Предишните обитатели - бивша бар дама в немския офицерски клуб, известен по-късно като Гамбринус и възрастният ѝ съпруг, който работел като теляк в Централната баня, били аристократи, толкова западнали че накрая нямали дори пари за хляб. Но никога не се оплаквали, макар че нямало как да се разбере, защото си говорели само на немски. Починали и двамата в рамките на две седмици. Като по уговорка. Тъй като нямали наследници, покъщнината им била доста бързо разграбена. Идвали разни костюмирани управници и излизали с огромни пакети. Останало едно огледало, което явно никой не пожелал.
Ана беше прекарала длан през прашното стъкло и с изненада установи, че образът му е кристално чист. Помисли си, че ако купят апартамента, ще постави огледалото на видно място. Тогавашният Райсъвет обяви апартамента за продажба и те спечелиха търга. Вложиха много пари да го преустроят изцяло. И да запазят старинното му очарование. Огледалото беше с изящно резбована дъбова рамкаа. Ана го постави близо до една от нишите, където смяташе да направи свой кът. После съседката й каза, че винаги е висяло там.
Апартаментът излъчваше някаква магичност. Отвън обаче, сградата изглеждаше на повече от сто години и като че ли търсеше подходящ момент да рухне. Мазилката на места беше изкъртена, а по средата се виеше доста тревожна пукнатина. Павел помоли Тони, строителен инженер и приятел от кръчмата да дойде и огледа. Той с изненада установи, че сградата няма колони. Нямаше и плоча отгоре и понеже апартаментът им беше на най-горния етаж, въпреки трите климатици, през лятото ставаше непоносимо горещо, а през зимата от всякъде навяваше хлад.
- Сградата е стабилна – успокои ги Тони. – Ще надживее много от обитателите си. Трябва й малко помощ. Истинска красавица е. Струва си.
Тогава решиха да опаковат апартамента – отвътре и отвън. Отвътре беше лесно. Купиха рула тънък стиропор и Ана сама облепи стаите. Таваните бяха нисички и в двата края на апартамента завършваха с чупки. Не беше трудно да ги покрие с готови декоративни парчета от Бриколаж. Външната изолация обаче, отлагаха няколко години, защото никой от съседите не желаеше да се включи.
- Ще си изолираме само нашия етаж – заяви тя на събранието на съкооператорите и ги остави да спорят има ли или няма смисъл да се прави и ако да, на какъв принцип да се изчислява частта, която всеки трябваше да плати.
- Няма да ви стигнат парите само за скелето – подвикна й един от съседите, докато тя се качваше по стълбите към апартамента.
- Не бери грижа – отвърна му тя, надвесена над парапета. – Богати сме.
Богати не бяха. Но се справяха с плановете си. Докато Павел не се разболя и един ден тя не научи страшната диагноза. Тогава престана да я интересува дали къщата ще падне, защото самият й живот се беше срутил.
Три години след смъртта на Павел, когато писа на Омбудсмана, че е невъзможно сама жена да изхарчи ток за 620 лева, а той й отговори много любезно: „…при направената проверка, бе установено, че измервателното устройство е в ред и е отчело реално консумираната електроенергия”, тя реши да направи външна изолация.
Така се озова с апартамент, опасан отвсякъде с железа. А куфарът й бе на пода, готов за път, почти пълен, но отворен, защото знаеше, че винаги в последния момент решаваше да сложи или извади нещо.
Нямаше какво да прави, докато чакаше работата да приключи, освен да седи с книга в ръка на северния балкон, поглеждайки отвреме навреме към висящите на скелето мъже, които се бяха отзовали на обявата „Търсим алпинисти за изолация на сграда”. Бяха двама симпатични здравеняци горе-долу на нейната възраст. Забеляза, че единият често поглежда към балкона и се чудеше дали това я дразни или напротив. Чуваше ги да си говорят, но се опита да не слуша. Леко я беше яд на тях, заради сумата, която доста надвишаваше спестяванията й за последните няколко месеца, макар че тяхната оферта бе далеч по-добра от другите. Какво толкова имаше в лепенето и приковаването на парчетата стиропор, та искаха за пет дни работа да спечелят толкова, че да им стигнат да изкачат Еверест. Подписа набързо договора, дори не го прочете, какво ако се окажеше, че нещо не е както трябва, щеше да тръгне да ги съди ли? Само да си губи времето и да изхарчи още пари. Помоли ги да приключат до петък и се прибра вътре. Опасяваше се, че всеки опит за намеса или каквито и да било претенции към работата им, можеше да доведе до повишаване на цената. После реши, че има право да наблюдава как се отнасят към работата, за която плащаше и започна по-често да сяда на балкона. Напредваха бързо и днес, когато им бяха останали няколко последни метри, почти до парапета на балкона, се очакваше да приключат. Нямаше как да не чува разговора им. Смееха се и се шегуваха, но от шегите им личеше, че са силно привързани един към друг. И двамата бързаха да свършат работата. Разбра, че единият се готви да ходи на море. Май Ивайло му беше името. На по-младия – Делян, му предстояха изпити. Също разбра, че след оживлението и невинните брътвежи, с които ненатрапчиво изпълваха въздуха наоколо, щеше да настане потискаща тишина.
Сети се, че не им беше предложила кафе. Изправи се над перилата и попита:
- Извинете, искате ли кафе?
Мъжът, който тайно я наблюдаваше, се хвана за една отвесна тръба на тясното скеле и отвърна:
- Брат ми не пие. Но аз, направо не знам как да ви благодаря.
Докато му подаваше чашата, почти залитна, затваряйки очи при вида на лекотата, с която той притича по тясната дъска, за да я поеме. Изпитваше ужас от високото и само като гледаше, в стомаха й нещо клокочеше. Високото... Каквото и да означаваше това – самолет, дърво или балкон. Все някой ден щеше да й се наложи да лети. Да се качи на самолет и да полети. Накъде? Към какво? Още не знаеше. Засега и автобусът вършеше работа. За няколко часа по магистралата и можеше да е в най-отдалечената точка от София. Днес санирането трябваше да завърши, щеше да се разплати с тях и край. Въпреки че я гризеше смътно усещане, че приключването на работата върху тясното скеле ще отвори нова, малка, но странна празнина в живота й. Добре, че утре, докато си събираха инструментите, нямаше да е тук. Когато се върнеше, всичко можеше да е твърде различно.
В разгара на лятото, когато всички отпуски и пътувания бяха отдавна планирани, някои дори на път да приключат, тя бе решила да замине. Нямаше никакви планове, нито резервация, но това не я безпокоеше. Където и да е, само по-далеч от София. По-далеч от непоносимо дългите, душни и прашни летни дни и нощи. По-далеч от себе си и от мрачната самота, в която я потапяше оживеният град. Накупи котешка храна, остави резервния ключ на леля Славка отсреща и я помоли да храни котката и от време на време да полива цветята. Приятелките й я канеха настоятелно.
- Ана, не се занасяй, ела с нас, ще си изкараме страхотно. Няма да съжаляваш.
Вече беше съжалявала. Като ги гледаше, такива едни семейни, по двойки, че даже и четворки (как може да ти хрумне да прекараш отпуската си с майка си или свекърва си. Ами гледали били децата.) А, не, благодаря, казваше си наум. Оправдаваше се с котката, с цветята.
- Сега има такива добри пансиони за котки, не са кой знае колко скъпи – каза й Дида.
- А цветята може да сложиш в легени с вода. Издържат по цял месец – намеси се Ива.
„Що не стъпите вие в легени с вода,” мислеше си тя докато се усмихваше разсеяно, „па да поостанете цял месец, та дано цъфнете и вържете.” А на глас каза:
- Може. Сигурно се получва.
Те я погледнаха загрижено. Едната я потупа по гърба и рече:
- Нищо де, ще се чуваме. Ако промениш решението си, знаеш къде да ни намериш.
Целунаха се за довижане и си тръгнаха. На не повече от десетина метра се обърнаха, помахаха й с нескрито съчувствие и продължиха, хванати под ръка и допрели глави, докато коментираха отказа на Ана.
- Притрябвало ми е вашето съчувствие – промърмори тя ядовито. - Ако знаехте аз как ви съчувствам. Вървете да се чипкате с досадните ви дечица и още по-досадните им баби. И влюбените ви мъже. В кого ли?
Със смъртта на Павел животът й загуби оная цялост, която беше основната й връзка с другите. Те продължаваха да са ужасно женени. Семейни. Тя беше свободна. Още не знаеше какво да прави със свободата си. Години наред бяха почивали на Корал заедно. Павел беше ревностен привърженик на комуналното летуване. Вечер палеше лагерния огън, както шеговито наричаше импровизираното барбекю и свиреше нетърпеливо с уста „сбор за вечеря”. Ана не беше недоволна. Малко й бяха поомръзнали шегите им, едни и същи, толкова години, но нали и в брака настъпваше умора, с която се справяме някак си. След смъртта на Павел обаче, когато първото лято почти насила я накараха да се качи в една от колите и да замине с тях, едвам издържа. Всичко я натъжаваше. И дразнеше. Смехът им, шегите им, недискретните им целувки. А вечер, когато от палатките им се разнасяше сподавен смях, тя направо хлипаше. Разбра, че без Павел, това приятелство е изгубило смисъла си. Закле се никога повече да не прекарва отпуската си с тях.
Видя как мъжете на скелето си удариха „дай пет“ и безшумно положиха инструменти в някакво сандъче. Влезе вътре, защото знаеше, че предстои да се разплаща.
След малко на вратата се позвъни. Отвори широко, както обикновено. Беше той. Мъжът от скелето. Алпинистът. Изглеждаше още по-привлекателен без работния комбинезон, в марковата тениска и прилепналите дънки. Стоеше на прилично разстояние от вратата, показвайки, че изборът да го покани е неин. Отстъпи назад и той прекрачвайки прага, посочи некролога и каза:
- Много съжалявам за загубата ви.
- Благодаря. – И бързо добави – Искате ли вода? Или чай? Или бира? Или нещо по-сериозно?
- Зависи колко е сериозно – засмя се той и бръкна в джоба на дънките, откъдето извади няколко листчета. Прерови ги и й подаде едното. – Ана Горчева, нали? Ето ви фактурата. Мога да изпия нещо малко, щом е сериозно, защото ми предстои да шофирам.
Ана му предложи да седне, подаде му парите и той невъзмутимо ги преброи.
- Три хиляди. Точно са, мерси.
- Какво ще правите с толкова пари – попита тя с усмивка, докато му подаваше чашата с уиски.
- Много ли ви се струват? Ще си ги поделим с брат ми. За него това е таксата за два семестъра в Нов Български.
- Значи ще имам принос за образованието му, така ли?
Той се засмя искрено.
- Може да се каже. Но момчето си ги спечели с труд. – Той наведе глава и с някаква странна тъга добави: - Сигурно отстрани ви се струва лесно, но уверявам ви, не е.
- Сигурно – отвърна тя разсеяно.
Остави чашата. Мъжът я гледаше изпитателно. Ана усети, че погледът му я караше да се чувства по начин, който сам по себе си беше притеснителен. „Какво сега, упрекна се, какво ми става?“
Настъпи неловко мълчание. Мъжът се покашля.
- Знам какво е да загубиш близък човк. Преди година приятелката ми загина при автомобилна катастрофа.
- Съжалявам – каза тя тихо. – Но има разлика между съпруг и приятел.
- Разликата е във формалностите – отговори той и отново млъкна.
Когато мълчанието стана непоносимо, тя стана и каза:
- Трябва да тръгвам.
- Аз също – изправи се той. - Призори трябва да съм в Царево.
- Аз също – отвърна тя и едва не прехапа устни. Мъжът беше застанал между нея и входната врата. По-скоро – изходната. Тя се наведе към чантата, но той я изпревари. Ръцете им се докоснаха някъде там, по пътя към дръжката. Той се изправи с чантата в ръка и когато погледите им се кръстосаха, рече:
- Е, имаме една и съща посока … Ще я занеса до колата.
Допирът му беше като електричество. Премина през цялото й тяло. Трябваха й няколко минути да дойде на себе си и да спре да трепери. Огледа наоколо с невиждащ поглед. Затвори вратата отвън и превъртя три пъти ключа. Той вече беше на долната площадка. Трябваше да го настигне. Трябваше да му каже няколко думи. Утешителни? Едва ли имаше нужда от това. Той със сигурност също бе разбрал, че животът за преживелите винаги продължава някак си. Разликата е как.
Той стоеше до багажника на колата, който все още беше отворен. Погледна я в упор, все едно питаше: Тръгваме ли?
Тя се усмихна едва забележимо и се отправи към предната седалка. След малко чу хлопването на багажника. Тръгваше. Към надеждата за по-добро. Време беше да се сбогува с миналото и да отпътува от себе си. Някъде там, на морския бряг, трябваше да намери другото си „аз“. Нямаше представа какво е. Добро ли е, може ли да обича… Като пораснало, извънбрачно дете, което безразсъдно бе зарязала. Време беше да си го върне с цялата си любов.
Преди да потеглят, извади от чантата си диск и тихо попита:
- Обичаш ли Ленърд Коен?
Смехът му се плисна в лицето ѝ като нежен морски бриз, докато поставяше диска в касетофона.
Това засега ѝ стигаше. Останалите въпроси, щеше да ги зададе морето.


***

Диана Гергинова

Моето море


Това море е мое, Той не може
да идва и неканен да остане,
да ходи по брега му сякаш още
от стъпките следите ми не парят,

Той няма право. Нищичко не знае
за лятото - то вече не го чака.
Тук нищо не е негово. Лъжа е,
че с чужди спомени се гони мрака.

Да си върви по - бързо трябва, още утре!
За него никой нищо тук не значи.
Това море е мое, то погубва
следите на случайни минувачи.



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

Адът е всяко място, където човек загубва надеждата си.
Арчибалд Кронин



Живко Георгиев

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2015
Ракурс - повече от новините!