Warning: MagpieRSS: Failed to parse RSS file. (not well-formed (invalid token) at line 254, column 35) in /home/rakukom4/public_html/rss_fetch.inc on line 230
Национален конкурс МОРЕТО! 2018 – Трета награда – Проза
сряда, 17 октомври 2018
Начало » Море » Изкуство и книги
Национален конкурс МОРЕТО! 2018 – Трета награда – Проза


Фото: Сдружение "ЛУМЕН"
01 октомври 2018, понеделник
Ракурс

В Ахтопол oт 21 до 23 септември за трета поредна година се проведоха Есенните ахтополски празници – “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”.

Наградените в третото издание на литературния конкурс „МОРЕТО!”, които бяха официално обявени и представени в третата вечер на празниците, ще бъдат публикувани в Ракурс и на страницата на Сдружение “ЛУМЕН” https://www.facebook.com/lumenassociation/.

Ето и имената на наградените в двете категории Проза и Поезия:

Проза:
I м. – Тодор Николов, гр. Казанлък
II м. – Валентин Попов – Вотан, гр. Плевен
III м. – Николай Хашъмов – Хъшо, гр. София
Специална грамота – Магда Борисова, гр. В. Търново

Поезия:
I м. – Иван Сухиванов (Сухи), гр. Бургас
II м. – Катя Маринова, гр. Ямбол
III м. – Теа Монева, гр. Варна
Специална грамота – Янчо Михайлов, гр. Бургас

Победителите и в двете категории получават премия от 300 лева и плакет, наградите за второ място са ваучер за уикенд в Ахтопол (осигурен от х-л „Agata beach”) и плакет, за третото място – парична премия от 150 лева и плакет.

Произведенията на 148 участници бяха разгледани и оценени от жури в състав Митко Новков (председател), Христо Карастоянов и Вера Петрова.

Конкурсът се организира от сдружение „ЛУМЕН” с подкрепата на Кметство Ахтопол.


СМИРЕНИЕ

Разказ на Николай Хашъмов-Хъшо, отличен с Трета награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

   Вълната се издигна пред очите му като непробиваема абаносова стена и постепенно закри разсичаното от светкавици небе.
   – Вълнаааа!!! - извика с пълно гърло той, вдигна оборотите докрай и се вкопчи с всички сили в щурвала. Двигателят на малкия кораб изрева боботещо, а гребният винт неистово разпени водата зад кърмата. Подът започна да се накланя назад с постепенно ускорение и в следващия момент няколко десетки тона морска вода се стовариха като Божията десница върху палубата на “Лудата Клара”. След секунди грохотът утихна и корабчето се отръска като мокро куче от солената пяна.
   Капитан Рангел Карагемиев си пое дълбоко въздух и светкавично се обърна към палубата, търсейки с поглед моряците си. Дечо Харпуна и Киро Кьоравия се надигнаха зад разбърканите въжета, мрежи и сандъци, спогледаха се и обърнаха глави към капитана.
   – Бах мааму, Рангеле! - провикна се Киро, докато се опитваше да отцеди водата от ръкавите си. – Тая беше добра.
   Бурята спря толкова внезапно, че тримата останаха за момент вкопчени в каквото могат, очаквайки палубата да потъне отново надолу. Вместо това, яркото слънце рязко запали вратовете им и всичко замря все едно не е било. Мъжете се огледаха, но нищо в огледалната повърхност на морето не подсказваше за вятъра и вълните, които ги подмятаха като безпомощна коркова тапа през последния час. Капитанът погледна към яркосиньото небе, после към палубата и намести избелялата си шапка.
   - Измъкна ни “Лудата крава” - ухили се беззъбо Дечо.
   Капитанът заби поглед в него и свъси вежди.
   - Още веднъж ми наречи кораба така и ще плуваш до Поморие.
   Стоманеният глас моментално накара Дечо да съжалява за шегата си и той сведе виновно глава. Гласът продължи:
   – Оправете тая бъркотия тук. Аз слизам да погледна мотора.
   Дечо и Киро все още дишаха тежко, но се заеха с подреждането на разбъркания пъзел от такъми. Рангел огледа бавно и внимателно двигателя, включи помпата да изхвърли проникналата вода и потупа металното сърце на корабчето си. “Браво, мойто момче”, рече си наум и се заизкачва по стъпалата към палубата.
   Моряците му стояха с въжета и краища на мрежи в ръце и въртяха глави, оглеждайки с присвити очи хоризонта.
   – Какво се въртите кат’ шугави, бе? Нали ви казах да оправите? - провикна се с дрезгавия си глас капитан Карагемиев.
   Двамата рибари сякаш не го чуха, продължавайки да гледат хоризонта, но Киро промълви плахо:
   - Капитане, брегът го няма...
   Рангел го изгледа с присвити очи, опитвайки се да измери предполагаемите промили алкохол в кръвта на Киро, наклони глава и тръгна към тях.
   – Бабината ви! Къде гледате? Ей го брега - извика той и посочи встрани с ръка.
   - Ми не, не е там - изфъфли Дечо.
   Капитанът погледна в посоката, в която сочеше и установи че показалецът му се беше забол в синята крива на абсолютно безбрежния хоризонт. Започна бавно да се завърта около себе си, но гледката не се промени.
   - Е, хубава работа… - каза сякаш на себе си капитанът и се почеса ожесточено по врата.
   Киро познаваше този жест пълно объркване, макар че го беше виждал само два пъти през дългогодишното си познанство с Рангел. Първият път бе, когато Севда Карагемиева почина по време на раждането на дъщеря им Мина и капитанът гледаше малкото човече с безпомощния поглед на ръгбист, попаднал на турнир по шахмат. Вторият път се случи на осемнадесетия рожден ден на същото това човече, което заяви, че не може да издържа повече в Поморие и заминава за София, а пет години по-късно се озова в Сидни, Австралия.
   Скандалът, с който се разделиха не беше красива гледка, а последните му думи към Мина бяха, че вече няма дъщеря. Капитанът рязко загуби основната цел в живота си и няколко месеца почти не излизаше от дома си. Киро бе човекът, който го измъкна от това заточение. Един ден му писна и просто нахлу с гръм и трясък в къщата на Рангел и заяви най-безцеремонно, че тая работа не може да продължава така, и че той и Дечо трябва нещо да ядат и не приляга на такъв морски вълк „да си седи вкъщи, като глуха кучка и те така“. Картинката не беше толкова вихрена отстрани, защото Кьоравия заекваше здраво, когато се вълнуваше, и цялото словоизлияние от две изречения продължи около седем минути, през които капитанът отчаяно се опитваше да отгатне всяка следваща Кирова дума.
   Неочакваната смелост на моряка даде резултат и за няколко седмици тримата стегнаха, каквото имаше да се стегне по „Лудата Клара“, и започнаха отново да излизат в морето.
   - А стига сте стояли кат’ сурикати! - внезапно се окопити Рангел - Оправете такъмите, сега ще видя къде сме и продължаваме.
   Влезе в рубката и се опита да си подреди мислите. Когато навремето плаваше с океанския риболов, беше спечелил множество облози, благодарение на безпогрешното си чувство за ориентация и посока, без да ползва каквито и да е инструменти. Но този път беше различно. Плашещо различно. Беше сигурен, че брегът трябва да е там и трябва да се вижда. От друга страна, слънцето въобще не беше, където очакваше да бъде. За първи път от много години капитан Карагемиев реши да погледне стария немски компас на щурвала. Прецизният уред си изглеждаше наред, но не показваше правилната според Рангел посока. Всъщност не показваше никаква посока. Капитанът нави щурвала и направи плавен поворот, но нищо не се промени, сякаш компасът се бе заклинил, а не беше така. Просто си стоеше на едно място, все едно го правеше на инат. Мъжът погледна към радиостанцията, но бързо пропъди прокрадналата се мисъл да се обади за помощ. Погледна часовника си и остана вторачен в него, като да го виждаше за първи път. Обърна се и излезе чевръсто при моряците, които бях успяли да внесат някакъв ред в хаоса и изстреля бързо:
   - Така, тръгваме по слънцето и след около час ще излезем срещу Бургас. Киро, ела, че ми трябваш.
   Кьоравия влезе в рубката, опитвайки да си съблече мократа фланелка.
   - Кво става, бачо? - попита той, усещайки несигурността на Рангел.
   Капитанът насочи носа на кораба към превалящото зенита слънце, застопори щурвала и погледна приятеля си право в очите. Пое си два пъти въздух и промълви с равен глас:
   - Нямам си идея къде сме. Никаква. Тъпият компас също не работи.
   Киро продължи да го гледа още десетина секунди, почти задържайки дъха си. После рязко изсумтя и се ухили:
   - Да. бе... Разправяй ги тея на Дечо.
   Непромененото изражение на Рангел бавно изтри усмивката от лицето му и той отстъпи крачка назад.
   - Е, нали караме по слънцето? Демек, движим се на запад и трябва...
   - Киро, виж колко е часът - прекъсна го тихо капитанът. - Според теб в толкова часа слънцето там ли трябва да е?
   Кьоравия бавно вдигна ръка към очите си, продължавайки да гледа невярващо приятеля си. Старият водоустойчив SEIKO на китката му кротко отмерваше малко след единадесет и половина. Все още държейки ръката пред себе си, Киро метна бърз поглед на стенния електронния часовник с големи червени цифри, окачен зад гърба на Рангел.
   23:32
   Морякът усети как някой го стисна през гърдите и му пречеше да си поеме въздух. Очите му започнаха да шарят през прозорците на рубката, отразявайки безкрайния хоризонт.
   - Бах, туй чудо - успя да прошепне той и постепенно надигна глас. - И са кво? А що рече, че след час ще...
   Рангел пристъпи към него и го хвана за рамото, гледайки го настойчиво в очите:
   - Киро, стегни се! - каза тихо, но твърдо Карагемиев - Друже, с теб сме сами, а Дечо го чакат жена и три деца. Не ми трябва паникьосан рибар на борда. Поддържаме този курс, имаме нафта за дванадесет часа, имаме достатъчно вода и риба. От теб искам да наглеждаш Дечо да не почне да се плаши и да стане страшно. Знаеш го какъв е. Напий го, ако трябва.
   - Да, с кво? - вдигна рамене окопитващия се Киро.
   - Как с кво, бе? Долу нали има ракия?
   - Има... Колко да има... - изломоти Кьоравия, опитвайки се да отбягва погледа на Рангел.
   - Сюнгер! Марш, да те не гледам! - изсъска през зъби капитанът.
   Киро сведе глава като двойкаджия пред семеен съвет и тръгна да излиза от рубката. През отворената врата се чу фъфленето на Дечо:
   - Капитане, а представяш ли си сега да вземе да стигнем до Истанбул, а? Ще бъде...
   Последните му думи бяха отвяти от толкова силен порив на вятъра, че „Лудата Клара“ рязко се наклони на десния си борд. Тримата се вкопчиха в каквото могат и видяха познатите отпреди облаци да се спускат от всички страни към тях. От плоското допреди малко море се надигнаха вълни като планински върхове и започнаха отново да си играят с малкия кораб.
   Рангел извика към палубата, опитвайки се да надвие нечовешкия грохот:
   - Влизайте вътре!!! Вътре, бързо!!!
   Започна да се бори с щурвала, опитвайки се да насочва носа на кораба към вълните, а на палубата Киро и Дечо отчаяно се мъчеха да стигнат от кърмата до рубката, но вятърът и силното клатене не им позволяваха да мръднат. След двадесет минути бурята вече вилнееше като пияна вещица. Рангел беше плувнал в пот, а ръцете му се бяха схванали от стискане щурвала, когато с крайчеца на окото си видя същата абаносова кула да се издига отляво на борд. Знаеше, че няма да успее да завърти „Лудата Клара“ навреме и извика с всичка сила:
   - Вълнаааа!!!
   Посейдоновата десница натисна безпомощния съд на една страна и започна да го бута в черната бездна, но корабчето отново показа характер и рязко подскочи като рибарска плувка на повърхността.
   И както преди, някой сякаш внезапно изключи от контакта бурята, само облаците не се разбягаха като подплашено стадо коне, а оставиха оловния си похлупак над тях. Капитанът разтвори с болка пръстите си от щурвала и дишайки учестено излезе от рубката. Киро се опитваше да се разплете от въжетата и мрежите, които го бяха омотали като в паяжина. Спря за секунда да си поеме въздух и кашляйки извика:
   - Рангеле, да не сме ядосали някой бе, мама му стара! А и тоя темерут така ме беше стиснал за ръката, че синки ми направи! И ми крещи в ухото като сирена, не чувам нищо вече! Дечо, твойта, та ничия, само да те добарам!
   - А стига рева, нищо ти няма - скастри го Рангел. - И вкарайте всичко вътре, най-накрая! Кой знае колко неща са паднали зад борда.
   Погледна към купчината мрежи и такелаж в другия край на кърмата и извика:
   - Дечо, ай ставай, всичко мина.
   След пет секунди мъртвешка тишина погледите на капитана и Киро се срещнаха и двамата се втурнаха към десния борд. Започнаха ожесточено да разравят мрежите с неистовата надежда да зърнат беззъбата физиономия на Дечо отдолу, но видяха единствено няколко пластмасови касетки и мокрите дъски на палубата. Завъртяха се няколко пъти във всички посоки, викайки името на Харпуна, но без резултат. Рангел хвана Киро за ръкава и нареди задъхано:
   - Вземай бинокъла и се качвай на покрива на рубката!
   Кьоравия се изкатери чевръсто горе, а „Лудата Клара“ започна да обикаля в разтваряща се спирала. След половин час Киро остана без глас от викане, седна тежко и забоде невярващ поглед в нищото, докато солта на сълзите му се смесваше с морската по загорялото му лице. Рангел изключи двигателя, опря гръб на стената и изведнъж в главата му нахлу споменът за Севда. Може би, защото се почувства изоставен по същия начин, когато тя си отиде внезапно от този свят. Отново изпитваше същата смесица на печал, гняв и безпомощност. Тогава трябваше да се мобилизира и да се справи с предизвикателството сам да се грижи за малката Мина, без да има ни най-малка представа как да го направи. Сега остана със съсипания си приятел, с когото трябваше по някакъв начин да се измъкнат от това безумно положение.
   Мина беше бебе за чудо и приказ - спокойна, усмихната, дори когато ѝ растяха първите зъбки почти не плачеше, сякаш знаеше , че баща ѝ е сам и прави всичко по силите си и го щадеше. Порасна, наследила едновременно мекотата и красотата на майка си и твърдата принципност и решителност на баща си. От малка се научи на самостоятелност и може би бе малко по-сериозна, отколкото се предполага за нейната възраст, което понякога озадачаваше и тревожеше Рангел. Беше почти отлична ученичка, за което Рангел нямаше никаква заслуга, предвид факта, че той имаше завършен едва седми клас. Но баща ѝ винаги бе зад нея, поощряваше я и ѝ се възхищаваше, защото за него науките бяха нещо, граничещо с черна магия.
   Обичаше я безумно, но без да го показва много. Въпреки това бе способен да избие цял квартал, ако нещо застраши съкровището му. Той така и не разбра кога минаха осемнадесет години и когато един ден тя му каза, че може да отиде да учи в София, той отново почуства болезненото чувство, че някой го напуска и предава. Не издържа и ѝ забрани категорично. Тя беше дъщеря на баща си и не си замълча. На 11-ти май преди девет години я видя за последно, с раница на гърба и сак в ръка.
   - Рангеле... - хлипането на влезлия Киро го върна от спомена. - Рангеле, ква стана тя...?
   Капитан Карагемиев прочисти гърлото си, потупа приятеля си по рамото и каза тихо:
   - Слез долу, Кире. Сега ще дойда да ти помогна на палубата.
   Проследи с поглед отчаяния Киро, който се насочи към мрежите и се присегна за радиостанцията. Изпробва почти всички познати му честоти, но освен стандартния шум, друго не се чу. Вече нямаше никакви варианти. Гадната, злокобна и подла безпомощност започна да го обгръща като ледено наметало. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и вдигна глава с възобновен кураж. Все пак не беше сам. Щяха да се справят.
   Отвори вратата на рубката и погледна към Киро. Този път нямаше предисловие. Тъмният, лъскав, безпощаден връх се издигна за секунди зад кърмата. Киро стоеше с мрежи в ръце, обърна се към Рангел с очи, пълни единствено с примирение и каза:
   - Капитане...
   Вълната удари с такава сила кърмата на „Лудата Клара“, че капитанът се преметна през парапета и се стовари по гръб на палубата. Тъмнината обгърна мъжа и го държа в плен известно време, после започнаха да изплуват неясни образи и глухи гласове.
   Пред очите му прелитаха спомени, без никаква логика или подреденост. Една фигура се очерта кристално ясно и той с изненада установи, че това е Вера, съквартирантката на Мина в София. По същия начин, както тогава, преди години, тя се приближи до него и му каза, че дъщеря му е в Австралия и ще се омъжва. Подаде му едно писмо, в което имаше телефон, на който да се обади, ако желае да присъства на сватбата. Имаше и други написани неща. Много неща, които той знаеше, че са верни, но така и не ги прочете. Остави писмото между страниците на една книга, но винаги го взимаше със себе си, когато излизаше на плаване, с надеждата, че някой ден, когато няма риба и няма работа, а моряците му дремят в каютата, ще го прочете. Беше решил днес да е този ден, а като се приберат, да се обади на телефонния номер.
   Между образите започна да се прокрадва някаква светлина, която ставаше все по-ярка и постепенно го принуди да отвори очи. Примижа срещу палещото слънце и с болка започна да се изправя, подпирайки се на парапета на левия борд. Палубата бе пуста и идеално измита. Морето си беше взело и мрежите и въжетата, и Киро Кьоравия.
   За своя изненада, капитан Рангел Карагемиев не изпита нищо друго, освен кротко примирение. Знаеше, че няма смисъл, но огледа бавно безбрежния хоризонт и понесе натъртеното си тяло към рубката. Завъртя ключа и сърцето на „Лудата Клара“ забоботи ритмично. Насочи носа на кораба към слънцето, застопори щурвала и даде пълна газ. После седна на пода, опря глава назад и се загледа в стенния електронен часовник с червени цифри.
   23:32
   В полусън усети как моторът се задави няколко пъти с последните глътки нафта и замлъкна. Рангел сметна, че му стига толкова и реши да потопи „Лудата Клара“ и всичко да приключи. Надигна се с мъка и през прозорците на рубката видя бряг. Не само бряг - видя огромен град, пристанище, кораби, а ако напрегнеше поглед можеше да забележи и човешки фигури. И един катер, който стремглаво го приближаваше. Всичко това дойде в повече на Рангеловия мозък и той се изключи, оставяйки го в милосърдно безсъзнание.
   По едно време отново започна да долавя гласове, но говореха на неразбираем език. Приличаше му на английски, но не беше сигурен. Явно спореха за нещо и той взе решение да отвори очи и да разбере за какво е цялата гюрултия. Видя няколко фигури в някакви униформи, две в бели престилки и някакъв висок тип с шарена риза. Капитанът се покашля, за да оповести, че е буден и се опита да се надигне. Двете престилки тутакси се спуснаха към него и го спряха с жестове и непонятни думи. Униформените също се приближиха и почнаха да му говорят нещо, когато някой изведнъж ги разбута и над леглото се надвесиха едни дълги гарванови коси, до болка познати маслинени очи и отдавна нечуван глас промълви укорително на чист български:
   - Можеше просто да се обадиш и щях да ти уредя и самолетни билети и всичко. Ама ти - не. Все твоята да стане. Ще ми плава той.
   И в следващия миг Мина го сграбчи в толкова силна прегръдка, че баща ѝ не знаеше дали сърцето му ще спре от щастие или от задушаване.
   Киро Кьоравия и Дечо Харпуна представляваха безумна гледка, стоящи с ръце на кръста на пристана и гледащи с невярващи очи към празното котвено място, на което трябваше да се полюшва кротко „Лудата Клара“.
   - И таз добра - почти извика Киро след дълго мълчание. - Де го Рангел, бе? А кораба?
   Дечо се изплю и присви рамене:
   - Може пък да не е искал да дели рибата с нас - изфъфли несигурно той.
   Киро рязко се обърна и излая:
   - А да ти избия и последните два зъба искаш ли? Рангел не прави така, ясно ли е, бастун? Нещо е станало... Ама пък да не се обади хич... Вчера си беше доста в настроение, радваше се, че ще излизаме... И сега...
   - Рангел го няма - гласът беше на Спиро Крика, който се измъкваше от бараката си.
   - Е, хубуу, че ми каза! Катил! - извика в отговор Киро. - Да не съм кьорав, бе? А видя ли го или само се пра’иш на умен?
   Спиро се оригна зловещо и отвърна:
   - Заранта към четири станах по нужда и го видях да отвързва. Викнах му къде толкоз рано, ама нищо не каза. Само махна с ръка и така.
   След няколко дни се проведе най-голямата спасителна операция по нашето крайбрежие, но от „Лудата Клара“ и капитана ѝ нямаше и следа. А след още известно време почнаха слуховете. Някои казваха, че са го видели около Босфора, други, че са мернали корабчето покрай гръцките острови в Йонийско море.
   Стамат Пояса от търговския флот се кълнеше, че го е виждал близо до африканското крайбрежие, но никой не му вярваше, защото Пояса бе единствения жив човек, който можеше да пие повече от Киро Кьоравия.
   Самият Киро си измисли своя версия, която не сподели на никого. Разказа я само на Мина, когато си дойде в България след инцидента. Той беше твърдо убеден, че приятелят му най-накрая е стигнал до Карибите, събрал е екипаж и кръстосва моретата под пиратски флаг.
   Мина също имаше своя истина за случилото се, но не можеше да ревнува от морето, което баща ѝ боготвореше. Знаеше, че той е там, при него, в него. И че когато тя говори с морето, то ще му предаде думите ѝ.



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

Малчугани на опашка за автографи от Петя Александрова
Бургас отива на биенале на мозайката в Москва
Анелия Райкова и Стойко Даскалов със званието „млад художник”
Бургаска художничка с награда от Виена
Огнян Петков извая българска Темида
Психолог издаде книга
Букай подари на Бургас притча за истината
Инженер-химик жъне литературни успехи
Холандец преведе Гео Милев
Защо на Запад не познават българската книга?

Компасът на мъдростта

Ако не можете да обясните нещо на едно дете на 6 години, то това значи, че вие въобще нямате понятие какво означава това нещо.
Алберт Айнщайн


Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2015
Ракурс - повече от новините!