Warning: MagpieRSS: Failed to parse RSS file. (EntityRef: expecting ';' at line 254, column 36) in /home/rakukom4/public_html/rss_fetch.inc on line 230
Национален конкурс МОРЕТО! 2019 – Първа награда – Проза
неделя, 17 ноември 2019
Начало » Страната » Изкуство и книги
Национален конкурс МОРЕТО! 2019 – Първа награда – Проза

Автор на плакетите - Тихомир Витков
Фото: сдружение "Лумен"
16 октомври 2019, сряда
Ракурс

За четвърта поредна година в рамките на Есенните ахтополски празници “АХ!Паламуда” (21-23 септември 2019) се проведе литературният конкурс "МОРЕТО!", организиран от сдружение "ЛУМЕН" с подкрепата на Кметство Ахтопол.

Произведенията бяха разгледани и оценени от жури в състав - Митко Новков (председател), Христо Карастоянов и Вера Петрова, а резултатите и наградените автори бяха представени във втората вечер на празниците.





Ето и наградите:

Категория „Проза”:

Първа награда (поделена):
"15 минути преди края на лятото" на Иван Сухиванов
"Змията" на Марина Нинова

Втора награда:
Не се присъжда

Трета награда:
"Похитители на щастие" на Калоян Захариев

Поощрения:
"Чехлите" на Панайот Карагьозов
"Рибешко оченце" на Елена Павлова


Категория „Поезия”:

Първа награда:
"На брега" на Силвия Илиева-Христова

Втора награда:
Не се присъжда

Трета награда (поделена):
"Есенно" на Вичо Балабанов
"Несебърска елегия" на Лилия Кирилова

Поощрения:
"Морето е отворена книга" на Надежда Станулова
"Ще се връщам" на Лили Пенкова

Наградените участници в конкурса освен парични награди традиционно получиха и плакет, изработка на художникa Тихомир Витков. За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук), в чийто улов ахтополските рибари са ненадминати и в наши дни. Това споделиха организаторите от сдружение “ЛУМЕН” и благодариха на художника за изработването на плакета и на сдружение “Черноморска Странджа” за предоставената монета.

По традиция всички наградени творби ще бъдат публикувани в “Ракурс”.



15 МИНУТИ ПРЕДИ КРАЯ НА ЛЯТОТО

Разказ на Иван Сухиванов, отличен с Първа награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Шест без пет.
Мъжът, който седи на масата под чадъра е леко извърнат и наблюдава уличната гмеж: предимно шляещи се туристи, чиито физиономии са размити от лекомислие... Бистрото е миниатюрно, в сянката на калкан на кооперация в неоколониален стил, боядисана в кремаво, лилаво, жълто... останалите маси са празни – така че заведението е като остров на затишието, дискретността, чийто символ е може би огромния фикус; има и няколко фотографии на джаз-изпълнители от четирийсетте, чиято музика звучи без някой да и обръща внимание – една мъртва епоха, чиято меланхолия е по-скоро в бръмчащия вентилатор, отколкото в ретрофотосите...
Все пак атмосферата е налице – за миг мъжът си представя, че е емигрант, някъде по времето на сухия режим, за това впечатление допринася дългокосата келнерка, чийто антропологически вид подхожда на същество родено под звездите на Карибите, но хладния поглед издава, че по скоро е студентка припечелваща през сезона...
От време на време погледът му пресреща собственото му отражение в йодираните стъкла насреща, които сега са с цвят на индиго, но скоро полегатите лъчи на залеза ще ги накарат да заблестят пурпурно-златно; едно разточителство на естетика, чиято непонятност не смущава никого; за мъжа залезът е порочен кръг от време, което изтича безучастно, но всмуква неговата жизненост – едно постоянно напомняне на това, че сме смъртни...
Просячето, което изниква между масите обаче опровергава тези настроения: мургавите му рамене са изпохапани от комарите, коленете му са издрани, а устните напукани от херпеси – и въпреки това на фона на всеобщото безгрижие нищетата му изглежда оптимистична... То също се отразява в стъклата, за миг възпроизведено в една блестяща аура, като мумийка в саркофаг, а мъжът до него стои като сфинкс и се наслаждава на играта с отраженията – доволен, най-вече от собственото си отражение – мъж на трийсет и... Мъжът чака.
Шест часа.
Сега изглежда замислен, залисан, тестуващ собствената си неуверена чувствителност. Може би проблеми с идентификацията? Сякаш се надява на някаква втора природа да му подсказва, един господ знае какво... във всеки случай опитът му на очакващ, изглежда е негативен... или неговото нетърпение го прави такъв. Но това, което иска да избегне е ролята на стандартния чакащ субект: иска му се срещата вече да е преминала, защото всичко преминава някак си, остава зад гърба на някакво “аз”, което няма време да се огледа и да си каже “аз съм аз”... т.е. да притежава самостоятелен стил, но не като артистичен излишък, а като достойнство... Автентичното му желание е да избяга. Да емигрира. Да го няма. Във всеки случай някаква спасителна дистанция...
Нелепи мисли за един съвременен мъж. Погледът проследява минаващите по улицата жени: ценител на детайла, на извивката, на черната дълга коса разпиляваща се небрежно – една спонтанна красота, за която трябва да си нащрек, за да я уловиш като най-важното в този миг от живота ти, ако обаче досадата вече не те е прояла...
Лъчите на залязващото светило докосват ъгловатата постройка, в която се помещава музеят: влизал е само веднъж и това, което си спомня е поредицата от византийски монети, които обаче ръководството на музея не бе сметнало за достатъчно атрактивни и затова пред входа на музея бе поставен стъклен сандък с гърмящи змии и игуани. Група германци бе наобиколила сандъка и щрака с фотоапарати чудната фауна... изглежда я възприемаха като част от екзотиката на това пристанищно градче – провинциалната скука на картината му напомня нещо, например че времето тече бавно... Той погледна часовника си.
Шест и пет.
Да, в този миг всичко излъчва една тривиална символика, тънко писукане, смесица от тщеславия: да бъдеш точно в тази топла вечер в края на лятото, в соления зефир, който поема тялото ти като отливка, големите жълти листа, луминесцентните фенери, заразата на всеобщата консумация; анонимният пейзаж, все по-вглъбен в ултрамарина на вечерта, спускаща се над улиците... и всичко това уравновесявано бързо от позата на уморена аскеза, на саморазбиращо се иронично неучастие... Заслужаваше ли го: точно това замайване от чуждите погледи, открехване на лица – които жадно чакат да ги изтълкуваш, или те отчайват тъй, че бързаш да отместиш очи, да прекратиш чувстването.
Телата продължават да текат по улицата: увити в модни десени, една нескончаема патетика, повтаряща се като тик: “ето го животът, сега и тук...”
Да, сега, в този миг, изпълнен с познати и непознати шумове, лекия плисък на невидимо море; някакво есперанто на съучастието – плътната миризма на печена риба; плажни рокли; мигаща реклама на “Камел”; последния музикален хит, ечащ в повечето кръчми край залива; носталгичния сумрак на баровете, парче басма около слабините на люлеещата се върху дансинга проститутка – воайорът оживен от кожата й на малайка... Поток от думи, на разни езици, съвместяващи впечатленията на обърканите сетива. Поглежда часовника си. Времето изглежда е тръгнало обратно...
Шест и пет.
Мъжът дълго се взира в циферблата, сякаш надяващ нещо да прозре... После сключва около коляното си възлестите ръце и пак се взира машинално към съседната маса. Разбира, че се е втренчил в някаква непозната... Чувства нейния поглед, разбира, че е неприлично, но няма сили да отмести очи... “Бих могъл да обичам тази жена... вече я обичам... обичам те”. В следващия миг я забравя. Една от всички. Като тази, която очаква. Напрежението му расте и на фона на всеобщото безгрижие е нелепо. Но в момента не му е до това. Погледът му хаотично се лута: листата на платана осветени отдолу; дървото е живо, като всички тук... битиетата ни се докосват – мисли си. Един статичен свят, който успокоява. Спокоен съм, спокоен съм, и т.н. (повтаря си).
Вече е шест и пет.
Времето тече твърде бавно. Като истински мъж трябва да бъде търпелив и да чака съсредоточено. После всичко ще бъде с леснотата на приказка: тя ще пристигне навреме, може би в рамките на едно минимално закъснение, защото всичко се случва.
Вдига отново очи: и чак сега забелязва – отрязък от черно небе, луна... Забелязва, че сервитьорката е с криви крака... Един дисонанс, в така добре подреждащият се пред погледа му свят.
Шест и десет.
“Чака се десет минути от уважение, петнадесет от будалък...” – сентенцията е запаметил от ученическите си години. “Предай се...” – идва му да си изкрещи.
“А може би не е разбрала добре мястото на срещата...” – увещава се.
И изведнъж... как му заприлича на нея... Тя е.
Никога не я гледа в очите, когато идва. Днес може. Очите й блестят. Ето го познатия овал на лицето й... Тъжният настоятелен поглед. Обича я. Точно нея.
Надига се. Чува се звънтеж на чаши. Утайката на кафето очертава полумесец върху покривката... Той отново е той. Поглежда за миг стенния часовник и застива. Шест и десет. Времето е спряло.
Непознатата отминава.



ЗМИЯТА

Разказ на Марина Нинова, отличен с Първа награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Представям си ги двамата, кадрирани в скалисто-морския полароиден пейзаж, небето: облещено в синкавожълто, пясъкът: треперлива дантела в цвят екрю, морето: пенлив сайдер в чашата на облия залив.
Скътани са се сред скалите, а зад гърба им дреме сънена гора с попарени от маранята чернеещи листя. Плажуват върху избелели, непретенциозни хавлиени кърпи, пропити с мирис на сухи водорасли - натрапчиво ухание, грижливо запазено до днес в гардероба на спомените ми. Легнали са близо един до друг, под рехавата сянка на зеления хирургически чаршаф, който току изплющява в синхрон с поривите на югоизточния вятър. Тя току-що се е изпънала на десния си хълбок, а с ръка е приповдигнала тялото си от кръста нагоре така, че ребрата й следват линията на разгънат акордеон, притихнал в безкрайна цезура. Времето е на дрейф в кръглото пладне и сякаш няма намерение скоро да вдига платна.
- Не мога повече, влизам! - казва той и облизва солта от изруселия си мустак, след което става и започва да се суети около някаква шушлякова раница. Оттам изважда парче кървящо месо и го завързва с въже към глезена си. Във фльонгата на канапеното възелче попадат и няколко от къдравите му косъмчета. Без да обръща внимание, закача на банския си телената окръжност, надява маската, захапва шнорхела и се запътва към морето, понесъл харпуна в дясната, а плавниците в лявата ръка. Допирът с хладната вода е приятен и той потапя глава, издишайки въздух с шумно бълбукане. Нахлузва плавниците и от него остава само електриковооранжевият накрайник на шнорхела.
Тя го гледа как бавно се отдалечава, усмихвайки се по особен начин - усмивка, предназначена от нея за нея; усмивка, в която е заключена някаква хубава тайна, известна само на нея. Черната ѝ коса виси тежко към земята на плътни спирали. На хавлията отдолу се е образувало мокро петно, поръбено със сол. Притваря клепачи, и през сивкавата пергола от черни, гъсти мигли, вижда пламтящото жълто на слънцето. Тя знае, че той ще се върне чак привечер. Знае, че е сама на безлюдния плаж, но не и самотна. Знае, че е забравила пътя за връщане през гората и че никога повече няма да иска да си го припомни. Знае, че нощта ще бъде влажна и тропическа. Това, което не знае, е че на скалата зад гърба ѝ се припича усойница, която при най малкото рязко движение, ще се плъзне остро към златистото ѝ рамо, захапвайки с отровна слюнка. Това, което не знае е, че той е видял змията през кривото увеличение на подводните очила и че вече приближава гротескно с плавници, вместо стъпала, към нея. Тя няма да забележи сянката от протегнатата му ръка върху зеления чаршаф, нито пък ще усети как същата тази ръка непоколебимо ще обхване влечугото в стоманен захват и ще го захвърли далече в пясъка. Двамата не знаят, че ще се смеят толкова непринудено, облекчено и свободно, че ще решат да си направят черно-бяла снимка със стария ФЕД, прикрепен в скалната цепнатина така, че да може да обхване техните фигури и вълнистата тюркоазна вода. Нямат представа, че тази фотография ще бъде един ден в ръцете ми, на мен, на тяхната дъщеря, появила се много години след случката на плажа. Не знаят също, че снимката ще ме намери точно година след смъртта на баща ми.



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

Малчугани на опашка за автографи от Петя Александрова
Бургас отива на биенале на мозайката в Москва
Анелия Райкова и Стойко Даскалов със званието „млад художник”
Бургаска художничка с награда от Виена
Огнян Петков извая българска Темида
Психолог издаде книга
Букай подари на Бургас притча за истината
Инженер-химик жъне литературни успехи
Холандец преведе Гео Милев
Защо на Запад не познават българската книга?

Компасът на мъдростта

Ако спрем да се осъждаме, няма да имаме нужда от психотерапевт.
Епикур


Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2015
Ракурс - повече от новините!