Йобст-Улрих Бранд, Focus.de

От дни на българския книжен пазар е новата книга на Паулу Коелю „Изневяра“. Писателят даде интервю за германското списание „Фокус”, в което разказва неизвестни факти от любопитната си биография, което lira.bg публикува със съкращения.

Вероятно още като младеж сте си изградили ясен план как да станете най-важният автор на света. При 170 млн. продадени книги сте най-малкото сред най-успешните. За това ли мечтаехте?

- Така е, винаги съм искал да стана писател. Но не заради парите и славата, а за да споделя с колкото се може повече хора идеите, които смятам за значими. Това улесни успеха ми. Книгите са един от пътищата за споделяне на идеи. Инвестирам и много време в социалните мрежи и в блогове, за да имам пряк контакт с читателите ми. Житейската ми мечта не е някакво състояние, а продължително пътуване.

Дигиталната революция промени ли начина, по който разказвате истории?

- Абсолютно. Заради конкуренцията на много различни медии вече много за кратко може да се закове вниманието на публиката. Всеки автор трябва да се примири с това и да се концентрира върху същественото, да комуникира много директно, без обаче да е повърхностен.

Пускате свои текстове в дигитален формат безплатно. Защо подарявате труда си?

- Защото по този начин може да стигне до повече хора. Никога не ми е било важно да печеля много пари. Ако това ми беше целта, щях да стана инженер като баща ми. Забелязвам и че колкото повече е-книги продам, толкова повече нараства интересът и към печатните. Човек трябва да се доверява на работата си – когато тя е добра, хората ще са склонни да плащат за нея.

Понеже споменахте баща си – той е бил твърдо против това да станете писател.

- Той беше бесен. Родителите ми дори ме пратиха в психиатрия, където ме обработваха с електрошокове, за да ми дойде умът.

Въпреки това вие сте се придържали към плана си.

- Да, този конфликт беше ужасен. Въпреки това разбирам, че родителите ми са се плашили за бъдещето ми. Но аз не искам да изоставям мечтата си. Не исках да се занимавам с нещо, което не означава нищо за мен. Щях да стана жив мъртвец. Поех риска да следвам сърцето си и това беше изпитание, което ме направи силен.

Това са били дивите ви години…

- Да, бях хипи и опитах много неща – дрога, момичета…

Тогава сте писали текстове за политически песни. Какво мислите за днешното антикапиталистическо протестно движение в Бразилия, което се обяви против Световното първенство по футбол, например?

- Подкрепям го безгранично. Бразилия преживя икономическо чудо, но малцина спечелиха от него.

През 70-те години, по време на военната диктатура, сте били арестуван от тайната полиция.

- Това беше много травматично изживяване. Губиш контрол над себе си, чувстваш се напълно безсилен. Но времето е най-добрият лечител, то лекува и този вид рани.

Какво ви направиха тогава?

- Затвориха ме и ме измъчваха. В един момент ме освободиха без всякакви обяснения.

Физически ли ви измъчваха?

- Физически и психически. Вкараха ме гол в ледено студено помещение без светлина. Не знаех ден ли е или нощ. Изгубих представа за времето. Може да са ме държали там само седмица, но на мен ми се стори година.

Как намерихте сили да работите след това?

- Не знам, приятелите ми помогнаха, за което съм им много, много благодарен. Мнозина се отвърнаха от мен, смятаха ме за опасен, понеже още бях под полицейско наблюдение. С работа успях да си върна живота. Никога, никога човек не бива да се предава.

Тогавашната ви съпруга също се е отдалечила от вас.

- Тя беше арестувана заедно с мен. И много се уплаши, което го разбирам напълно. Когато ни освободиха, се видяхме само веднъж. Тя поиска развод по моя вина. Права беше, аз пишех неприемливи текстове тогава, не тя.

Чувствахте ли се виновен?

- Години наред.

В началото на 80-те години отново има повратна точка в живота ви, в Германия.

- Да, тогава посетих концлагера в Дахау и внезапно получих видение. Яви ми се мъж, който ми предсказа, че ще се срещнем отново. Така и стана: Три месеца по-късно го срещнах в Амстердам – същият мъж, само че реален. Той започна да ми задава въпроси.

Бил е водачът на един католически орден, с когото оттогава сте тясно свързан.

- Да, близки сме, но не като учител и ученик, а като приятели. Споделяме знания и възгледи. Това е много важно за мен и като човек на духа, и като писател.