неделя, 27 ноември 2022
Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
НЛК "Морето!" Втора награда - Проза


Фото: Сдружение "Лумен"
14 ноември 2022, понеделник
Ракурс

Втора награда в категория "Проза" на 7. Национален литературен конкурс "Морето!" получи Иван Стоилов за разказа "Леонид и Посейдон" "заради онези непонятни, тайни, чудновати хора, които са обсебени от морето и му се отдават изцяло". Наградата е ваучер за уикенд в Ахтопол от „Апартаменти Sunrise” и плакет на художника Тихомир Витков.







Леонид и Посейдон

Нека няма недоразумения. Това не е изровен непознат свитък от древногръцката митология, описваща някаква невъзможна битка между великия спартански цар и онзи бог на моретата, чието поднебесно могъщество е било оспорвано единствено от Зевс. Става дума за Леонид от Бургас, над седемдесетгодишен мореплавател, отправил се миналото лято на своето последно пътешествие сред вълните. И изчезнал край бреговете на Икария. Както и за Посейдон, онзи Посейдон, за когото няма какво повече да се каже.
Иначе историята я знам от един приятел, Васил, който имал щастието (а може би нещастието) да сподели плаването с Леонид малко преди неговия край. Васето, така го наричахме в английската гимназия, живееше на семейни начала с Валя, и двамата бяха ай-ти специалисти, от онези, които се радваха на завидно добри доходи. Омръзнало им от летни отпуски в петзвездни хотели и решили да измислят нещо пó така. Хрумнало им да направят пътешествие из Егейско море с яхта, но малка, само двамата и с евентуалния капитан, защото Васето трудно се оправял дори с водно колело. Решили да се случи през септември, когато не било толкова горещо. Искали и преходът да е дълъг, да включва нощно плаване и далечен остров.
Така попаднали на Леонид. След като били насочени от един интернет сайт, който пък ги препратил към собственика на яхтата, също българин, използвал вече повече от десетилетие услугите на Леонид като капитан. Старият морски вълк ги чакал на пристанището в Пирея. Трудно било да се повярва, че само месец по-рано бил навършил 73. Изглеждал като излят от бронз, висок, не много мускулест, но жилав и със стегнато тяло. Насред оплешивялата излъскана от слънцето глава синеели живите му очи. В началото като че не бил очарован от мисията си. Посрещнал Васето и Валя някак хладно, не бил особено разговорлив. После сякаш се смутил от наивно зяпналите от възбуда и невежество усти и омекнал. Обяснил, че нямал повече намерение да кара яхти това лято, дори мислел да им откаже, но като ги видял едни такива мили и любопитни, решил от него да мине. Пък и още един курс през септември насред Егея винаги си било предизвикателство. В действителност не можел да откаже на собственика на яхтата, нито на двойното възнаграждение и наем, които моят приятел чистосърдечно приел да плати без грам пазарлък.
Принципно договорката била за нощно плаване до Санторини, но Леонид предложил друго.
- Санторини може да си го гледате всеки ден по телевизионните реклами. Но ако искате да усетите магията на морето и дъха на Посейдон, по-добре да направим по-дълъг преход, до Икария. Ще плуваме през нощта и за дванайсет часа сме там.
- Каква е тая Икария? Да не е свързано с Икарус? – наивно попитал Васето.
Леонид се засмял с висок дрезгав глас по начин, който Васето оприличил на картечен откос. Ала капитанът сякаш сам се стреснал от смеха си и почти шепнешком уточнил, че човек не може току така да се смее като побъркан насред морето. Посейдон открай време страдал от липса на чувство за хумор и не прощавал подобни своеволия. Разказал как при едно от пътешествията му с български туристи спрели покрай Сунион, за да посетят запазените останки от Храма на Посейдон. Онзи, от чиито скали се бил хвърлил митичния гръцки цар Егей, заблуден от черните платна на кораба на сина му Тезей, завръщащ се след победоносната схватка с Минотавъра. Та на този храм един наблагоразумен софиянец, гинеколог по професия и ерген в социален план, написал върху древния камък „Кур за Посейдон“. Бил на шест рома. От този момент нататък всичко с плаването тръгнало накриво. Морето се разлютило, отворило пенливата си паст, заплющял насрещен дъжд, и така пет дни поред. Едвам оцелели. А гинекологът бая се изплашил. Започнал да скимти как повече нямало да прави така. Едва тогава Леонид разбрал какви ги бил вършил на храма и на връщане нарочно минал отново оттам. Свалил софиянеца и го отпратил с парцал и препарат да се извини на Посейдон.
Леонид, от своя страна, също се извинил на Васето, че така се бил отплеснал по стари случки и отново се върнал на приказката си за Икария. Това бил остров в източния край на Егейско море, непосредствено преди последния остров Самос до малоазийския бряг, точно срещу Кушадасъ. Васето и Валя вече били почивали в петзвезден хотел в турския курорт и горе-долу се сетили, че ще плават на изток. „Близкият изток“, уточнил авторитетно (както си мислел) Васето, на когото в училище географията не му била от силните предмети. Икария обаче притежавал друг особен чар, продължил Леонид. Бил остров на дълголетниците, че даже и на столетниците. Голяма част от възрастните му обитатели били над стогодишни. Не че пиели чудодейни отвари. Животът там просто бил застинал в някаква своя собствена Нирвана. Хората не бързали за никъде, имали навика да съзерцават морето с часове, а когато метаболизмът е бавен, животът ставал дълъг. Като при костенурките от Галапагос.
Яхтата била дванайсетметрова, от малките, с две каюти в корпуса и скромна кают-компания отвън. Трябвало да тръгнат около пет следобед, но се забавили цял час. Двама странни мъже се появили на кея, Леонид станал сериозен, слязъл при тях през трапа и тримата дълго си говорили почти шепнешком. Когато тръгнали, Васето забелязал, че Леонид връзва една особена пластмасова топка край борда.
- Това не е топка, а кранец – обяснил Леонид. – По няколко такива се завързват с въжета за лодката от всички страни. Когато приближаваме или напускаме пристанище, ги провесваме покрай борда, за да омекотят евентуално съприкосновение с друг съд или с кея.
Нощният преход за Икария се приел двусмислено от двамата пътници. В смисъл, че Васето щял да пощурее от щастие, а Валя се скъсала да повръща. Леонид неколкократно посъветвал момичето, че ако искала да се предпази от морската болест, трябвало да гледа не надолу към вълните, а към хоризонта. Това вършило работа по светло, но когато залезът (безумно красив) им помахал оранжево за сбогом, хоризонтът станал невидим. Появил се и някакъв странен вятър, който Леонид наричал „мелтеми“ и бил малко коварен през това време на начеващата есен. Всъщност всичко било въпрос на гледна точка. „Мелтеми“ давал възможност за същинско плаване на платна, но с характерната при такива обстоятелства разюзданост на лодката. Леонид изключил двигателя, развързал грот мачтата, платната изпращели в нетърпелив екстаз, вятърът начаса ги обладал и яхтата се понесла като весел скачащ делфин сред вълните. Васето крещял във възторг, а Валя пак започнала да драйфа.
По някое време Леонид прибрал платната, защото вятърът ставал безразсъдно похотлив и щял буквално да скъса платната. Продължили отново на двигател. Превключили на автоматичен режим със зададен маршрут. Вече успокоена, Валя заразпитвала Леонид за миналото му. Как така се решил да стане морски капитан, откога управлявал яхти, има ли семейство, чака ли го някой на брега, кое му е толкова очарователното на това да се клатиш по цял ден в морето, да внимаваш да не се удавиш и чат-пат да повръщаш.
Леонид търпеливо изслушал всичките й въпроси, след което отново отпуснал своя картечен мефистофелски смях. Една вълна се стреснала, плеснала ги по борда и малки солени капчици намокрили лицето на Валя. Леонид спрял да се смее, прокашлял се и продължил сериозно:
- Как да ти кажа, моето момиче… Всички сме чели „Старецът и морето“ на Хемингуей. Връзката с морето е хем карма, хем благословия, хем проклятие. Трябва да я започнеш, за да разбереш, че е завинаги. Само тук, сред вятъра и вълните, човек разбира смисъла на съществуването си. А именно – че е част от безкрайността, а който е част от безкрая, той е част и от вечността. Знам, че ви звуча клиширано, ама от мен да знаете, клишетата са все проверени истини. А когато усетиш бученето на вятъра в ушите, осъзнаваш също, че в морето се диша най-леко и свободно. Но… - и тук Леонид снишил глас. - Всичко си има цена. За да се слееш с морето, трябва да направиш своето жертвоприношение. А то са твоите близки. Това е ритуалът, и Посейдон го знае най-добре. Забива тризъбеца си в земята, тя се разцепва, отделя се от водата, а там, на брега, остават твоите земни любими същества, докато ги изгубиш от поглед. И след много години, наситени с морска сол, осъзнаваш, че си просто един старец насред морето. Метафората в случая не е задължителна. Затова ви предложих Икария. Някой ден, надявам се скоро, тъй като съм на възраст, ще се събера с другите старци от острова и аз да съзерцавам морето, докато стана на сто и пет. Там ще дам своя последен отчет на Посейдон.
Последвала неловка пауза. Малко по-късно Леонид въздъхнал и почти разказал живота си. За това как на младини започнал да строи лодки и яхти, после взел да ги управлява, бил най-търсения, познавал Черно море и Егейско море като пръстите на краката си и можел да ги прекоси със затворени очи. И двете морета му харесвали, даже бил ходил до Батуми в Грузия. Просто Егейското имало хиляди острови, а Черното море едва два-три. Правил веднъж и околосветско плаване, едвам не се удавил. Когато тръгнал, оставил на бургаския бряг жена и две малки дъщери. Върнал се почти година по-късно и не ги заварил. Чак години след това разбрал къде са отишли, но те не пожелали да се видят. Наскоро разбрал, че бил станал дядо. Не бил поканен на кръщенето на внука си. Имал и един добър приятел, почти набор, Стефанос, грък. Той починал преди две години. Било пълна мистерия. Карал си яхтата с някакви туристи и изведнъж изчезнал. Само Посейдон знаел какво и как станало. Защото приемеш ли веднъж морето в сърцето, така казал, приемаш и властта на Посейдон. А той винаги гледал какви ги вършиш. Абе, киселяк бил, но справедлив. Не че Леонид бил светец (точно тук Васето видял как сините му очи неоново проблеснали в тъмното). Но пък и вече нямало за кога да прави дяволии, Икария го чакала. Веднъж да приключил с морето, нямало да мръдне от острова, докато костите му не станели на прах. Пък и само морето и Посейдон си имал. Е (не се стърпял да се похвали Леонид), веднъж-два пъти поостанал в един гръцки и в един испански затвор, даже в испанския били със Стефанос в една килия, но Васето и Валя не разбрали защо. Може би защото точно тогава вятърът засвирил тревожно, а лодката започнала да се клати по-сериозно от преди. На двамата ай-ти специалисти им станало студено, та се прибрали в каютата си. Изтръгнали от Леонид обещание, ако случайно заспят, да ги събуди за изгрева.
После нещата се развили мълниеносно и драматично. Васето се стреснал от писъка на Валя, която била върху него. Цялата каюта се клатила, дрехите им изпопадали от закачалката. Имали чувството, че Посейдон е сграбчил яхтата и се опитва да я освободи от ненужния човешки товар. С мъка изпълзели навън и гледката смразила кръвта им. Черните вълни кипели от гняв и дори тъмнината не можела да скрие съскащата пяна по устите им. Леонид се бил хванал за бордните въжета и крещял сякаш на бясното море. Васето преодолял страха си и пълзешком надникнал в бездната. Не, Леонид не викал на морето, а на някакъв човек в малка моторна лодка, който ръкомахал нагоре. Същият този човек метнал платнена торба на борда, а капитанът му подхвърлил един кранец. На Васето му се сторило, че това бил същия кранец, който Леонид вързал на борда след разговора с онези двамата в Пирея, но те всички кранци си приличали.
Леонид забелязал паникьосания си екипаж и им изкрещял да се приготвят по най-бързия начин.
- За къде? – недоумявал Васето.
- Слизате тук. Отсреща е остров Фурни. Този човек ще ви закара до брега. Няма да можем да стигнем Икария. Ядосахме нещо Посейдон. И тук не можем да пристанем, ще се разбием в кея. Но с тази малка лодка ще успеете.
Според Васето всичко било като в нелеп и жесток сън. Леонид подхвърлил багажа им в лодката с непознатия, сложил на двамата спасителни жилетки, привързал ги с въже и ги спуснал. Валя пищяла, а морето подхвърляло под нея малката лодка като клечка. Чувствала се като в игра на руска рулетка. Миг след като в крайна сметка успешно се прехвърлили, Васето изкрещял на капитана:
- Ами ти?
- Не ме мислете! Разговорът ми с Посейдон е личен! – след което яхтата се изгубила сред рева и лилавата пелена на морето.
Непознатият запалил мотора и откарал Васето и Валя до близкия кей на едно малко село. Там други хора им помогнали да слязат, а онзи отпрашил в неизвестна посока на секундата. Пътешествието на двамата било до тук. Собственикът на яхтата след два дни ги прибрал на континента с друг плавателен съд. Васето така и не разбрал какво било подразнило толкова внезапно Посейдон онази нощ. Закле ми се, че той лично никъде не бил писал „кур“.
Разправят (не съм сигурен дали това ми го каза Васето или един друг приятел, ох, как му беше името, плавал навремето с Леонид), че през следващия месец в Икария се случили две странни събития. Първо намерили яхтата на Леонид. Била се разбила в скалите само на миля от пристанището. Никой от местните не се учудил на това, даже били изумени как въобще не се е обърнала при този неочакван убийствен порив на „мелтеми“, дето дори и метеоролозите не били предвидили. Яхтата била доста очукана, липсвал един кранец и капитанската спасителна жилетка. От Леонид нямало никаква следа. Вероятно се бил прехвърлил в друга една лодка, тази на Харон по кротките води към подземното царство.
Второто интересно нещо бил непознат странен тип, който купил една от най-високите къщи в Икария и се заселил там. Казвал се Стефанос, макар че гръцкият му бил с акцент. По средата на острова стърчала близо хилядаметрова планина и този Стефанос имал навика привечер да се изкачва почти до върха й, да сяда на една и съща скала и оттам да съзерцава оранжевия залез на морето. Били го чували дори да си говори с него, но не на гръцки. Чат-пат се смеел високо, а смехът му бил като откос на картечница.
В една от вечерите, в които местните старци неизменно играели табла в кръчмата, се завързал разговор за пришълеца. Всъщност отдавна се канели да го обсъдят, но първо трябвало да свърши играта, а после все не оставало време. Пък и разговорът изисквал усилие. Все пак това са си сериозни движения на лицевите мускули, които като нищо могат да съкратят живота на местните с някоя и друга година и те да не доживеят до сто и десет. Един обаче се престрашил и заговорил кръчмаря покрай играещите на табла:
- На колко е оня?
- Млад е, няма осемдесет.
- Какво пие?
- Узо.
- Плаща ли или на вересия?
- Плаща. И бакшиши оставя. Щедри.
- Откъде толкоз пари?
- Намерил ги в един кранец.
Зарчетата замлъкнали и на играещите на табла се наложило да се извърнат към кръчмаря. Внезапно на всички им се приискало да се засмеят на глас, но както вече стана дума, на Икария това си е едно незаслужено усилие. Освен това на местните също им било известно, че Посейдон не обича някой да си се смее току така. Особено когато морето е навсякъде.




Иван Александров Стоилов е роден през 1971 г. в гр. Димитровград. Юрист по образование. Работил е като журналист и следовател. В момента е съдия в Софийски районен съд. Автор е на два романа: „Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ и „Странната география на шкембе чорбата“. Романът „Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ е отличен със Специалната награда на Десетия юбилеен литературен конкурс „Развитие“ за непубликуван роман през 2018 г., както и попада сред трите номинирани финалиста в категория „Дебют“ на Литературен конкурс „Перото“ през 2019 г. Автор е на редица разкази, есета и новели, публикувани в интернет пространството. Разказите „Орлово око“, „ТОЙ и ТЯ“ и „Следвай посланието!“ са печелили награди от различни литературни конкурси.



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

Да не говориш с човек, с когото може да се говори, значи да изгубиш човека; да говориш с човек, с когото не бива да говориш, значи да губиш думите си. Умният човек не губи нито човека, нито думите си
Конфуций


Българска народна банка
  • usd 1 USD = 1.83457
  • gbp 1 GBP = 2.29396
  • chf 1 CHF = 1.83096

Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2019
Ракурс - повече от новините!