10. НЛК “МОРЕТО!” - Награда от Galera ah gallery

сряда, 20 май 2026

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Изкуство и книги » Море
10. НЛК “МОРЕТО!” /Сдружение Лумен/ - Награда от Galera ah gallery - Проза

Фото: Сдружение "ЛУМЕН"

28 октомври 2025, вторник

Ракурс

Наградите на 10-ото юбилейно издание на Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” бяха раздадени на 12 октомври в галерия “Galera ah Gallery” в Ахтопол.

Жури в състав: Митко Новков (председател), Ина Вълчанова и Ина Иванова, разгледа и оцени творбите на над 200 участници и присъди 14 награди:

Ето кои са лауреатите:

Специална награда "Георги Ингилизов” - Петър Чухов – гр. София

Специална награда “Христо Карастоянов" - Любов Кронева – гр. Бургас

Категория "Проза"

Първа награда - Екатерина Григорова, гр. Добринище

Втора награда - Добрина Костадинова, гр. Айтос

Трета награда - Алберт Бенбасат, гр. София

Награда "Винаги море" - Майя Виткова-Косев, гр. София

Награда от Galera ah gallery - Ирина Пожарицкая, гр. Елена

Категория "Поезия"

Първа награда - Петя Цонева, гр. Габрово

Втора награда - Нинко Кирилов, гр. София

Трета награда - Ренета Бакалова, гр. Пловдив

Награда "Винаги море" - Бончо Къров, гр. Казанлък

Награда от "Galera ah gallery" - Живка Иванова, гр. Бургас

Награда от "Galera ah gallery" - Биляна Димова, гр. София

Награда от Черноморски институт - Ева Гочева, гр. София

Отличените автори в двете категории получават:

Специална награда "Георги Ингилизов” - парична премия от 1000 лв. и пластика

Специална награда “Христо Карастоянов” - парична премия от 1000 лв. и пластика

Първа награда - парична премия от 300лв. и плакет

Втора награда - почивка за двама в Апартаменти Sunrise - Ахтопол; ваучер за 2 нощувки и плакет

Трета награда - парична премия от 150 лв. и плакет

Награда "Винаги море" - плакет

Награда от Galera ah gallery - грамота и картина

Награда от Черноморски институт - парична премия от 200 лв. и грамота

Автор на плакетите и грамотите на конкурса е художникът и сценограф Тихомир Витков. Скулпторът Борис Борисов е автор на пластиката към Специалната награда „Георги Ингилизов“, а скулпторът Петко Йорданов – автор на пластиката към Специалната награда „Христо Карастоянов“. Александър Телалим (художник) e автор на картините към наградите от “Galera ah Gallery”.

По традиция “Ракурс” ще публикува всички наградени творби.

НАГРАДА ОТ GALERA AH GALLERY - ПРОЗА - ИРИНА ПОЖАРИЦКАЯ

СЪЗВЕЗДИЕТО ЛОВДЖИЙСКИ КУЧЕТА

–Жулик, на кого говорят, при мен! При мен, мътните да те вземат! Ама че безсрамник! Порядъчните кучета не се отдалечават!

Мелезът с мастилен цвят и бяло ухо, извивайки като червей цялото си тяло, допълзя до прегърбения старец и, пъхайки нос в набръчканата му длан, я облиза с розовия си език. Стопанинът се наведе, почеше кучето зад ухото, продължавайки да мърмори, но вече с друг, размекнато-маслен глас. Кучето умолително гледаше стареца в очите, скимтеше, показвайки с целия си вид, че няма нищо общо с това. Само тя е, това рижаво дребосъче! Тя толкова игриво махаше под носа му с разкошното си ветрило със звездички от репей, че той забрави за свещените си задължения и се хвана с лекомислената си приятелка.

Поклащайки с укор глава, старецът хвана дръжките на плетената торбичка, която лежеше до него като размазана сепия. Зазвъняха, люлеейки се, празните тела на бутилките, заключили в себе си до съвсем скоро нечии малки радости. Кучето яростно удряше с опашка, избивайки прахта от хълбоците си. Целият му вид, от мокрия кожен нос до върха на опашката, изразяваше безусловна преданост – главното чувство и смисъл на съществуването му. От езика му висеше дълга нишка слюнка, пунктирайки топлия прах. Сладостните звуци, излизащи от торбичката, обещаваха вечеря под формата на чудесно благоухаещ розов кренвирш, по някаква причина завит в негодно за консумация тесто. Тези двуноги винаги развалят цялото удоволствие! Впрочем, кучето обикновенно се справяше и с хляб. От сутринта, смятай, коремчето беше празно, като самите онези мехурчета, които ги хранят. Вечер старецът купуваше храна от лавката на дебелия румен Георги. Той весело кимаше с глава още щом видеше редовните си клиенти на ъгъла на главната улица на градчето, носеща изтърканото от безкрайно използване име – улица „Мир“.

–Как си, Палич? Хвана ли много днес?–обръщаше се той фамилиарно към стареца, намигайки с цялото си лице и сбръчквайки се в усмивка.

–Е-ех, – въздишаше дядото, облягайки се тежко на тезгяха на будката,–няма много летовници. Виж как се намръщи небето, заоблачи се. Целият плаж е пуст...–той шумно се издухваше, а след това преувеличено гневно изтръскваше съдържанието на щипката в прахта, изразявайки с този си жест несъгласие с несправедливостта на световния ред.

–Да-а, не е сезонът, – клатеше глава продавачът и завиваше хитрия си мустак на хлебарка.

–Ти такова, приятелю, дай ми две днес, за мен и за Жулик. А аз утре ще се разплатя, тоест вдругиден. Не се съмнявай. Щом тръгне клиентелата..–старецът, въздишайки, избърсваше с ръкава потта от челото си. Кучето кратко изскимтяваше. От нетърпение то танцуваше на място, поглъщайки с поглед прекрасно ухаещите, пухкави като бебешки пръстчета кренвирши, които бяха натрупани в чинията и димяха като утринна мъгла над морето. Възпълничкият собственик на храната му харесваше, ето такива трябваше да бъдат всички хора, също такива добри, гладки, лъскави, абе точно като кренвирши!

–Дума да няма, Палич! После ще платиш, – угоднически се усмихваше продавачът и протягаше две парченца щастие в целофан.

Когато „уловът“ позволяваше, старецът вземаше за себе си двойна порция. Но това се случваше рядко. И както винаги, преди той самият да почне да се храни, разчупваше хлебчето и даваше парченце на кучето:

–Нà, Жулик, зарадвай си душичката!

Кучето деликатно поглъщаше своя дял, поглеждайки стопанина си и махайки с опашка. След това се замъкваха до най-близкия магазин за заветната четвъртинка. Стопанинът, мушвайки я в джоба, ставаше оживен и разговорлив, а очите му заблестяваха като мокри вишни. Дотътряйки се вкъщи, старецът се чукваше с приятеля си, а по-точно с кожения му нос и когато живителната топлина се разливаше до всички кътчета на немощното му изкривено тяло, започваше да води безкраен несвързан разговор. Жулик слушаше внимателно, наклонил глава встрани, а понякога и виеше в знак на нерушима мъжка солидарност.

Старецът имаше за какво да говори. Още повече, че в устата му, както си мислеше кучето, се мотаеха няколко езика. С единия глас (такъв топъл-топъл, точно като камъчетата на брега) той си спомняше сина си – как обичали да ловят раци и дребна рибка, когато той бил къдрокосо упорито момче, ходел с вечната моряшка фланелка, както и баща му. Но момчетата така бързо растат... Сега всички го величаят Юрий Сергеич – това е неговият Юрка!–и, разбира се, го уважават. О-о, голям човек, не е като мен и теб, Жулик, сега е началник на база. Какво да прави той тук, Москва е столица, моята Москва! Дрезгавият глас на стареца се пречупи на високата нота, той се закашля и отпусна ръка на плешивия врат на кучето.

След това в разговора се включи друг език, зъл, ярко червен, и как само се разбират те при него? „Продадоха родината, проклети глупаци; проклети американци, копелета!“ - изплюваше се той. Езиците се преплитаха, в душата пареше, гласът на стареца се издигаше и падаше, заплашваше и плачеше.

Уморявайки се да слуша, кучето звучно се прозяваше, отпускаше глава на лапите си и заспиваше под монотонната плетеница на звуците. В съня си движеше лапи; там той настигаше рижата негодница, и те препускаха рамо до рамо, радостно бъбрейки помежду си, докато бягаха. Как я караш? Добре, три рибешки глави наведнъж! А ти? Не съвсем.

Зад прозореца струеше южна нощ. Скакалците озвучаваха кадифената тишина с тънки звуци, напомнящи тиктакането на дамски часовник. Някъде наблизо, въздишайки тежко, морето се мяташе в съня си. То изплюваше върху мокрите камъчета спадналите парашути на медузите, заплетените снопчета на водораслите, всякакви дребни нещица, годни за храна само на кресливите проклетници – чайките. Колкото и да се стараеше кучето да надуши нещо годно за ядене на брега, рядко имаше късмет. Много по-привлекателни бяха градските сметища. Те излъчваха множество остри миризми, сред които острият нос мигновено засичаше радостните струйки от кожички на колбаси, остри – от гниещите месни изрезки и кости, миришещи на йод и море – от рибешки глави. Чудесните места за изхвърляне на боклука!

Веднага след като започваше лятото, техният обичаен маршрут минаваше по края на брега, между телата на плажуващите и малките пенести вълни. Щателно се обследваха всички кошчета за боклук около кафенетата и тоалетните кабинки. Кучето помагаше на стопанина си според силите си. То отлично знаеше какво трябва да търси и радостно излайваше, усещайки по гърлата на бутилките познати миризми: възкиселичък бирен и яростен, дращещ носа – от четиридесет градусовата. Понякога на дъното се плискаше бирена локвичка, в която лудуваше, намигайки, слънчево зайче. Старецът, който смяташе пиенето на бира за глезотия, а не за прилично занимание за сериозни хора, изливаше остатъците в шепата си и я поднасяше на кучето си. Жулик облизваше купата на дланта му до сухо, а после близваше с език грубата буза на стопанина си. Всеки път мъжът клатеше глава, удивлявайки се от вкусовете на кучето. Макар че от какво да се удивляваш тук! Кучето от малко лочеше бира от купа, споделяйки вечерята със стопанина си. Но пък към водката не успяваше да го приучи. Жулик обидено се отдръпваше от купата и се свиваше на кравайче в ъгъла, ако старецът, вече порядъчно развеселен, черпеше кучето с остатъците от огнената вода.

–Ех, ти, мътните да те вземат!–отчайваше се стопанинът, съжалявайки едновременно и бедното куче, и десетте грама драгоценно питие. Но да изчезнат те така напразно – това той не можеше да допусне и си ги изливаше направо от купата на кучето.

При добри вèчери, а такива през лятото имаше нерядко, стопанинът палеше на брега на морето малък огън, там, зад купчината камъни, където обикновено нямаше жива душа. Той слагаше върху почти загасналия огън лист ламарина, засипан с малки миди с черупките. Уловът се събираше точно там, в цепнатините между камъните. Обръщайки запечените черупки с дебела пръчка, стопанинът си тананикаше под носа във фалцет: Лодки, пълни с кефал... Жулик го слушаше внимателно, виеше и понякога пищеше от щастие – от това, че пее заедно със стопанина си, че неговата суха ръка рошеше челцето му и чешеше ушите.

След това те ядяха миди, лежейки на пясъка. Стопанинът често му казваше, сочейки към небето, гъсто обсипано със звездни зърна: виждаш ли, Жулик, ето го там – твоето съзвездие. Казва се съзвездие на Ловджийски Кучета. Когато бях мъничък, моят татко-моряк непрекъснато ми разправяше за звездите и за това, какви извънземни живеят там. Е, не на звездите, разбира се, а на планетите около тях. Мечтател беше баща ми. Жалко, че се пропи. Още нямах десет...

Той замълчаваше за кратко, издухваше носа си, а после продължаваше: когато аз също се пропия окончателно и умра, ще те чакам някъде там. До онази звезда, най-ярката. Ще ме намериш ли? Какво обоняние имаш само!

Той дълго се смееше, докато не започнеше да кашля, а кучето слагаше муцуна на лапите си, заспиваше и си мислеше в полусън: ние никога няма да се разделим, защо ми говориш всичко това. Всички наричаха стопанина му просто Палич, и кучето знаеше името му, а когато чуваше как някой се обръща към неговия човек, вдигаше глава и възторжено гледаше към този събеседник. Та той не можеше да произнесе прекрасното име Палич, най-многото, което можеше, беше да излае два пъти на една нота, обръщайки се към стопанина си. Но те се разбираха много добре. Кучето лежеше и мислеше: би трябвало да намеря път към онази звезда, която той ми показа. Пътят не е кратък, разбира се, ще си протрия лапите, но какво от това? Все едно, ние ще се срещнем там, ще те чакам, та нали кучетата си тръгват по-рано. Куче знае откъде го знам. Но го знам.

Жулик отвори леко едното си око, незнайно защо му стана тревожно. Всичко беше наред. Неговият Палич седеше на пясъка, загледан в небесния купол и шептейки нещо неразбрано. От ъгълчето на устата му се стичаше слюнка. Наблизо лежеше празната бутилка, която взе от дебелата лелка, известна в целия град като Машка-казанджийката. Звездният прах струеше над тях като коприна, обсипана със скъпоценни камъни, блещукаше и намигаше. Там сигурно е добре, щом има такава красота – помисли си кучето и заспа.

Събуди се сякаш от удар в хълбока. И макар че спа съвсем за кратко, нещо около него беше успяло да се промени. Стопанинът му лежеше на една страна и гледаше с изцъклени очи догарящите главни на малкия огън. Втренченият поглед изплаши Жулик, той изпищя, скочи и блъсна с нос обраслата с груба вълна буза на стопанина си. Той не реагира по никакъв начин, не потупа приятеля си по врата, не каза нежно – Жу-улик, мътните да те вземат... Кучето го обиколи от всички страни, дръпна със зъби късокосместото му яке, почака малко и отново нададе глас. Стопанинът му не мърдаше, не го чуваше, само гледаше към въглените, не виждайки нищо. Кучето започна да лае силно, отчаяно, надявайки се да събуди човека, та защо се държеше като ненормален? Сякаш спи – не помръдва, а пък сякаш не спи – гледа, но много странно. И изведнъж разбра всичко. Разбирането го прониза болезнено, като парче стъкло от бутилка, проболо крака му.

Кучето легна до човека, зарови се в него и зави. Луната, обикновено равнодушна, затрепери, чувайки този дрезгав безнадежден вой, рибите се скриха в морските дълбини, неспособни да понесат бремето на тъгата, която се носеше над вълните. По лицето на кучето се стичаха сълзи и когато то го вдигаше към бездънната чаша на небето, защото земята беше твърде малка да побере мъката му, вместо острите, сияещи проблясъци, пред очите му танцуваше мрежа, люлееща се, като отраженията на слънчевите лъчи във водата. Някъде там, на дъното на тази мокра блестяща мрежа, помръдваха с лъчите си – съвсем като морски – звездите от съзвездието Ловджийски Кучета. Те сияеха така високо и недостъпно...

Кучето дълго ви, не забелязвайки, че небето вече избледня, съзвездията гаснеха едно след друго, като лампички в закриващ се театър. Режещият утринен студ го докосна с ледени пръсти, проникна през късата му козина. Кучето съвсем се вкочани, но не си тръгваше, не се предаваше – все потрепваше неспокойно с лапи и ги наместваше, и наместваше, готвейки се да тръгне на път, който съвсем не беше кратък, страшен, непознат, плашещ, самотен път. Той не можеше да постъпи иначе, та нали там го чакаше неговият стопанин, единственият, когото то обичаше.

Ирина Пожарицкая е поет, прозаик, керамик, скулптор. Издавала е няколко книги поезия и проза.

Има публикации в сборници, алманаси, участвала е в международни интернет-проекти и притежава Диплома за участие в Световен фестивал на поезия в Белгия и Франция (2024 г.)