Теодор Бъчваров

Точно преди 22 години, на знаковата дата 10 ноември, в България започна процес, наречен от социолозите-песимисти надежда за демокрация. Защото всъщност демокрация, въпреки уверенията на властовата върхушка, у нас няма. Няма и свобода, освен ако не наречем условно така слободията във всички сфери на живота ни.

За 22 години успяхме да съсипем признатата ни култура, отличното ни образование, водещата ни в европейски план наука. Не искам да говоря за здравеопазването, ако си спомняте, то беше безплатно, което подобието на демокрация превърна в уродлива човекоомразна практика.

След дивата приватизация, схващана от всички като формено ограбване, съсипахме по чуждоземна поръчка водещи отрасли в стопанската сфера, които бяха трън в очите на благообразните европейци и обичните ни презокеански нови приятели. По тяхна команда бяха умишлено унищожени океанският ни риболов, международният ни автомобилен транспорт, оръжейната ни промишленост, заводите ни за военна индустрия.

Но лашкан от светла надежда към пореден закономерен срив, народът не престана 22 години отново и отново да се надява на чудеса. Всъщност, казва Гьоте, всеки народ е със съзнанието на малко дете. И точно като невръстен малчуган народът се разболяваше от носталгия по бащицата-цар, по обещанията за социална политика, или пък по „твърдата ръка”, която с един замах да реши проблемите ни.

И сам доведе на върха последните управляващи, за които неистовият стремеж към цялата власт, на всяка цена, се превърна в опасна самоцел. А последните избори, недостатъчно забелязани от Европа заради икономическата криза, бяха поредното доказателство, че у нас демокрация още дълго време ще бъде само теоретично понятие или откровено словоблудство. Изборните фалшификации, полицейщината и страхът от свободно гласоподаване, познати от Алеко-Константиновите разкази и фейлетони, бяха само едната страна на медала. Невъзможността, изкуствено сътворена от управляващите, българите в чужбина свободно и без всевъзможни пречки да гласуват, ясно показа на какво разстояние сме от истинската демокрация.

В древна Елада е битувало схващането, че демокрацията трябва да се отглежда, възпитава, подхранва, че за нея трябва да се полагат грижи като за малко дете. Днес двадесет и две годишният български младеж, израснал и възпитан в суровите закони на българската джунгла, вече е с оформен характер, а както знаем, дървото се превива, докато е младо.

Оставаме все пак с надежда - за тези, които сега се раждат...