четвъртък, 19 декември 2024
Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
Националният конкурс „МОРЕТО!” - ценен влог в българската маринистика (първа част)

13 октомври 2017, петък
Ракурс

Националният литературен конкурс "МОРЕТО!", проведен в рамките на есенните ахтополски празници приключи и журито присъди своите награди.

Първа награда спечели Владислав Вачков от Свищов за разказа „Изгреви”, Втора награда - поетесата Милка Пиналска от с. Градина, Първомайска община, за стиховете "Прочит на море" и "Щерна", а трета - Николай Хашъмов от София за разказа "Медальон с форма на звезда”.

Журито присъди и две Специални награди - на Сибин Майналовски (София) за разказа "Фарът" и на Валентин Попов (София) за разказа "Рибоглавец".

Публикуваме творби на участници в тазгодишния конкурс, за които журито смята, че притежават художествени достойнства и са ценен влог в българската маринистична литература. Това са Гюлшен Алиева, Мая Митова, Марин Трошанов, Дора Велева, Марта Радева, Виолета Бояджиева и Диана Гергинова.

Гюлшен Алиева

Сбогуване с морето

Тръгвам си от теб полулюбов,
като знамение във морско синьо,
на рамото с бадемов апостроф,
нося болката от острото ти жило.
Тръгвам си, мистична като цвят,
оставям те с морето да осъмваш,
със чайки в дланите и аленеещ мак,
оставям ветровете да овързваш.
Тръгвам си със пясъчна къделя,
избирам свободата да ме има
оставям си открехната душата,
когато в тебе ще се стеле зима.
Тръгвам, със загар от прашно лято,
оставям огънче да тлее на брега
с илюзии-пера от лястовиче ято,
в които всеки миг ще се врека.
Тръгвам си от теб полулюбов,
като знамение във морско синьо,
на рамото с бадемов апостроф,
пазя болката от острото ти жило.

Антична раковина

Стари делви търкаля морето
вълните са бяла мълва,
къдрят с нежна дантела небето
събирам се във шепа синева.
Ясен синор сега е душата ми
бяло камъче, нежен синчец,
със перата на чайките светли
багря кълнове в късен ветрец.
Антична раковина е сърцето ми
пресява топли шепоти от саз,
морето се съблича месечинно,
а аз се вихря песъчинна в танц.
Жълто пладнето идва на пръсти
днес морето е райска софра,
дошъл е сезонът за жътви
и аз се разлиствам в мера.

Сега русалчесто ръмя

Сега русалчесто ръмя,
по глезени танцувам във морето
не ми остана време да гнездя
сега фиестите усукаха небето.
Сега съм камъче и шепнешком мълвя
и чакам прилива по мен да завали
сега съм резенче мънистена луна
и търся стряха в морските скали.
Сега съм виконтеса и браздя
по пясъка послания забравям
насипвам шепи лято на брега,
виконте мой, среднощна те очаквам.
Сега русалчесто ръмя,
с кобилица морето пак пренасям
на девет стъпки мащерка садя
съдбата през решето пак отсявам.


***

Мая Митова

Острови сред винени вълни

Отвлечи ме като дързък, древен мъж,
че самотно ми в нощта блестят косите,
а сърцето сляпа птица е в камъш,
често губи се, но с песните излита.

Отвлечи ме светло точно в тази нощ,
щом разлеят се във винено вълните
и Луната избродира мек разкош
върху върховете им – заскитаните.

Тайно приключение да е света,
със сандали за крилато бягство
от капаните себични на дома
дето чужда воля спъва ме и стяга.

С вятъра, разкъсал тръпнещи платна,
през огърлица от острови да минем.
Ще съм в мрак Сеячка на виделина-
прясна ще съм ти вода и гъсто вино.

Звездни знаци ще се ронят с моя глас,
ще проблясват в плиснато небе от думи,
сред което ще се гмурваш в полусвяст
и ще пиеш магнетизма помежду ни.

Откъсни ме, ябълка съм и копнеж,
спомен, който като клон на две те скършва.
Слезеш ли до корен в мен, ще разбереш,
че войната с Троя никога не свършва.

Седем пити лято

Медено е лятото в Ханиоти, скъпи.
Медено е.
Лепне по сатенените извивки на бреговете ми
и по високите ъгълчета на усмивките.
Проточва се в прохладния глас на мъжа,
който пее в таверната
и примамва маслинооката нощ.

Медено е ...,
от зокумовите цветове на предчувствието,
от косите на сини смокини,
разплели сенки за разгорещените,
от прегорелите хълмове на диханието,
от еднаквите къщички-
на въздишка разстояние една от друга,
от
острови,
острови,
острови,
обли като сладостно очакване,
натежали като капка
стичаща се по ледената чаша узо,
магнетични като плажове,
поръсени с прашеца на митичното.

Медено е лятото в Ханиоти, скъпи –
от полуострови,
провесили вечерни ръкави,
които с перце от вятър
разпяват бузукито на вълните.
Медено е –
от Ханиоти и от мен –
две лъжички мед
разтопени
върху препечената филийка на Гърция,
които се стичат и капят
по трапчинката на твоя юли.

И разхвърчават
кацналите
в чакалнята му нощи.
--------------------------------------------------------
*honey /анг.ез./- скъпа, скъпи, мила, мили, мед, медче
Ханиоти - крайбрежен град, разположен в източната част на ръкава Касандра, полуостров Халкидики

Морето ме резбова с теб
 
Ще ме преплува онова море:
с ръце от тюркоазен плисък,
с гребци прелистили
пропуснато небе,
с весла, посред невидим пристан.
В безмълвието ще дълбае храм.
Две риби на тавана ще резбова,
в мъгли първични да те пресъздам,
от слово пилигримно, нешлифовано.
На Клото с нишката ще стелне път,
в тризъбеца запрял безкраи.
С вълните-нищелки ще изтъче
невестино платно за тайни.
Ще ме преплува онова море,
преляло в опита си
да ме пълни,
че то
към теб
мe тласка векове –
да те прелитам
с впряг от бели гълъби.


***

Марин Трошанов

Към теб 


Четеш ли писмата ми? Пиша стотици…
и всяко едно адресирам до теб.
Летят на крилете на белите птици,
подети от вихъра в луд пирует…

Четеш ли писмата ми? Пиша стотици…
Със кучета улични хляб си деля
и моля ги бързо към тебе да тичат
по просеки тайни дълбоко в нощта.

Четеш ли писмата ми? Пиша стотици…
И дивите котки ме знаят дори.
От покрив на покрив към тебе се движат,
в очите им бляскащи пламък гори.

Четеш ли писмата ми? Пиша стотици…
И с плъхове рошави се запознах.
Разказах за тебе, послание пратих.
През мрачни тунели го носят, разбрах.

Четеш ли писмата ми? Пиша стотици…
На кея стоя и се взирам напред.
В бутилки от бира ги пускам с вълните
и носят се кротко към изгрева блед.

Четеш ли писмата ми? Пиша стотици…
Броя часове и минути безчет.
И чакам очите ти – ярки звездички,
и устните чакам по-сладки от мед.

Един буркан лято

Затворих лятото в буркан,
обсипах дъното му с пясък,
поканих слънчевия плам
да го залее с топъл блясък

И сложих мидички безброй
с черупки пъстри и красиви.
Обгърнаха ги в луд порой
от светлина лъчите диви.

Откраднах си чадърче за коктейл
от тънка клечка и хартия цветна
и боднах го, глава привел,
да хвърля сенчица кокетна.

„Какъв прекрасен малък плаж.
Тъй ценен спомен, щом замина.
Ала момент!“ – възкликнах аз. –
„Забравих да добавя раковина.“

Ще пее като птиците безчет,
понесли се по вихрите игриво.
Ще ми напомня и за теб –
момиче босо и щастливо.

За стъпките по пясъка,
изтрити мигом от вълните,
за изгрева и вятъра,
целувките и погледите скрити.

За шепоти нечути,
за нежно сплетени ръце
и за признания изказани
със свито трепетно сърце.

И още днес, сред повей тих,
аз зная как напълно безсловесен
след мене ще се носи стих,
а покрай теб навярно ще е есен.

Ала не би ми пукало и грам,
дори щом зимата се възцари.
Затворих лятото в буркан –
от него светлина струи.


***

Дора Велева

Обеците


Русин застана пред голямото стенно огледало и направи крачка назад. Харесваше тялото си. На петдесет и две, висок и все още строен, с плосък корем, което му костваше доста усилия, той изглеждаше като слязъл от корицата на моден журнал. Завъртя се наляво, после надясно, взря се неодобрително в дребните бръчици, които слънцето бе пропуснало да позлати, и нахлупи по-ниско шапката „Рембранд“, която оставяше на произвола на времето едното му ухо.
Преди да излезе, старателно прибра в портмонето си пакетчето с обеците, купени едва ли не с последните пари. Предстоеше му труден ден. Бе пристигнал в Царево преди няколко часа, нае скромна стаичка недалече от плажа, и когато предплати за планираните десет дни, в портофейла му останаха някоко лева. „Гадост“, рече на глас и усети слабост в стомаха. Трябваше да измисли нещо. Можеше да поработи в някой хотел или ресторант, нали все търсеха сезонни работници. Дано не налети на някой познат, докато мете или изхвърля боклука. Минаваше за преуспял. Дошъл в столицата от дълбоката провинция, по професия лесовъд, той гледаше на София като на джунгла и знаеше златното правило – най-важното е да не загубиш посоката. Радваше се на вниманието на доста знаменитости, но най-вече на нежната част от софийския хайлайф, въпреки че повечето бяха от вида „прецъфтяло лале“, с окапал първи лист. Започна като любител фотограф, а сега беше най-търсеният и желан регистратор на светски събития. Години му трябваха да постигне тази популярност, но една метла и кофа за боклук можеха да сгромолясат имиджа му за миг. В началото не печелеше почти нищо. Задоволяваше се с почерпката в края на събитието. Постепенно осъзна, колко изгодно е да гъделичкаш хорското самочувстиве. Когато навърши четиридесет и обяви, че ще празнува кръгла годишнина, напук на поверието, че точно тази дата не се отбелязва, вече беше толкова популярен, че най-ревностните му почитателки събраха пари и му купиха Canon, натъртвайки в поздравленията си, че очакват от него още по-хубави снимки. И той съвестно им се отблагодаряваше. По природа не беше работлив, но инстинктът му подсказваше, че трябва да научи някой и друг трик, ако иска да бъде харесван. Усвои фотошоп, започна храбро да чисти петна, да маха брадавици и най-вече торбички под очите. Своевременно научи една проста истина - да дадеш на жена снимка, на която тя не изглежда добре, е по-опасно, отколкото да й кажеш, че циците ѝ са увиснали. Пласира стотици снимки с насилени усмивки. Но спечели само колкото да не умре от глад. Тогава съдбата щедро му се усмихна – продаде някакъв наследствен имот от майка си и накупи скъпи дрехи и екзотични аксесоари. Отново остана без пари, но резултатите от наглед неразумната инвестииця, не закъсняха. Вече беше сред първите поканени на празненствата и коктейлите. В гардероба му се мъдреха повече от двадесет панталона, които умело съчетаваше с маркови тениски и ризи, според случая. Беше оставил дискретно прошарената си коса да се спуска свободно по раменете му и отвреме навреме я привързваше с шарена кърпа или панделка през челото, което му придаваше младежки и романтичен вид. Скоро разбра, че можеше да има всяка жена, която си пожелае, което гъделичкаше мъжкото му самочувствие. Мил и кавалер по природа, той не виждаше смисъл да отклонява женското внимание. До момента, в който я видя.
Представяха стихосбирката на известна поетеса. Русин не се вълнуваше от поезия. Въпреки че в интерес на работата си бе научил някои изрази от сорта на: тук имаме ямб, тук малко катахреза. И прозата понякога му идваше в повече, но се налагаше да прочете тук-таме някоя страница, за да може да подкрепи комплиментите си с факти. Щеше да е неприятно, ако го уличат, че говори за авторка, без да я е чел. Не, не беше повърхностен тип, само с външна фасада, четеше с удоволствие, когато намираше време, което все по-рядко му се случваше. Но предпочиташе Шопенхауер, Монтен, Торо, Макс Фриш или дори Пауло Куелю. Понякога цитираше техните остроумия, като бръз и звучен форхенд и с изненада установяваше, че малцина от познатите му се интересуваха от подобни автори. Малко му беше писнало от писмовната логорея на българските графоманки, които пишеха за щяло и нещяло. Няколко страници бяха достатъчни, за да разбере има ли смисъл да си губи времето. Хвърляше едно око на финала, обещавайки си, че ако го впечатли, ще се върне и ще изчете цялата книга. Скоро му стана ясно, че повечето абонати на светски събития не си правеха труда да добият дори бегла представа за книгите, на чиито представяния присъстваха.
Някъде към втората част на събитието, когато на всички им бе поомръзнало да слушат рецитациите и лицемерните комплименти, с които представянето изобилстваше, той се извърна отегчено назад и тогава я видя. Беше с леко кръстосани крака, с дискретно деколте, което като че не знаеше къде точно започва гънката между гърдите й и му се щеше още малко да се спусне надолу, но изобщо не бе прекалило. Поради топлата лятна вечер, беше смъкнала на облегалката на стола копринен, ръчно рисуван шал и отвреме-навреме се опитваше да го прихване с лявата си подмишница. В дясната ръка държеше химикалка и напрегнато пишеше. Опитното му око на художник-фотограф изстреля във въздуха всичките ѝ дрехи. Те излетяха нагоре като нежни, тревожни врани и под тях се разкри безупречно тяло и атлазено матова кожа. С изненада установи, че голотата на жената не го вълнуваше. Имаше нещо странно в нейния полупрофил. Това беше потресаващо позната линия, която започваше от очната ямка, продължаваше по скулата, зад която надзърташе нежно детско носле и се спускаше надолу към края на брадичката, която той като дете винаги рисуваше. Никога досега не бе срещал такова поразително съвпадение с представата му за съвършенство на женската красота. В този полупрофил имаше толкова женственост, толкова изящество, че едва се сдържа да не протегне ръка и да проследи с върха на пръста си тази невероятна извивка. Насочи обектива и се опита да я снима, но щом затворът на камерата щракна, цялата зала впи поглед в него и той се отказа. След малко се чуха ръкопляскания, настъпи раздвижване и той се насочи встрани, откъдето можеше да я композира в центъра на кадъра. Когато аплодисментите стихнаха и поетесата ги покани на чаша вино, той се отдръпна назад и проследи няколкото крачки, които тя направи по посока на чашите. Имаше най-красивите крака, които той безпогрешно можеше да различи под тънката рокля. Светлата й коса се разстилаше до раменете и при всяко движение разкриваше тънкия й врат, който преминаваше плавно в издължен и стилно изправен гръб. Русин избра едно ъгълче до масата с напитки и отново я стрелна с обектива. Този път хвана точно онази линия.
Тя взе чаша от масата и се насочи право към него.
– Защо ме преследвате с камерата? Сваляте ли ме? – попита без усмивка.
– Това ми е работата – отговори той и я погледна също без да се усмихне.
– Да снимате, или да сваляте – засмя се жената и той разбра, че отговорът всъщност не я интересува.
Разговорът се завъртя около стихосбирката. И двамата с неохота казаха по няколко мили думи, след което от сърце се разсмяха. Разбра, че жената е учителка. От Ахтопол. Щели да правят вечер на любовната поезия. Нали градът се славел като град на любовта. Попаднала ѝ книгата със стихове и решила да дойде на представянето.
Русин знаеше, че поне три от присъстващите дами очакваха да прекарат остатъка от вечерта с него, но той гледаше младата жена като омагьосан и се надяваше, че няма да напусне тази зала, преди да се увери, че това не е последният път, в който вижда извивката на полупрофила й, която го бе поразила.
Предложението му да я изпрати, бе полято с хладен душ. Колата на училището я чакала отпред. Били на някакъв семинар. Другите й колеги не си падали по поезия. Дори се подразнили, че трябва да я чакат. Добре, че кметът я подкрепил, та нямало как. Веднага тръгвали обратно. Само да вземе телефона на поетесата.
– Мога да ви го дам, ако ви направя още няколко снимки – каза Русин. – Спестявам ви половин час чакане за автограф, имам право на няколко минути.
Жената се засмя звънко. Очите й заблестха, а шалът, който беше провиснал от раменете й, затрептя като наелектризиран.
Русин не загуби и секунда. Въпреки че ръцете му трепереха като на юноша, на когото за пръв път са показали разликата между мъжа и жената, той не спря да снима, докато притеснението ѝ не стана очевидно.
Жената извади телефона си и записа номера на поетесата. В погледа ѝ се четеше леко притеснение. Явно закъсняваше.
- Къде да ви пратя снимките – попита дрезгаво Русин и се ядоса на собствения си глас.
- Не ходите ли на море? – засмя се тя. – Лесно ще ме откриете. И кучетата ме познават. Нали съм учителка... – И тя се засмя отново, но смехът ѝ този път прозвуча странно.
Подаде му ръка и той усети тръпнещата ѝ длан, която тя не отдръпна, когато я задържа повече от приетото.
Като че залата притихна след нейното излизане. Камерата висеше безмълвно на рамото му, като току-що гръмнат заек. Не му се снимаше. Искаше му се да си тръгне, но поетесата го видя и с разперени ръце се спусна към него.
- Сладурче, ще ни направиш ли няколко снимки?
Той защрака разсеяно, мисълта му бе напуснала това място и се рееше някъде из черноморските плажове. Представяше си как лежи с нея на пясъка. Беше ли възможно? Сети се, че забрави да я попита за името. Отвори джиесема и написа в Гугъл – „Училище град Ахтопол“. Изредиха се снимки на деца, млади и не толкова млади жени и тя – във светла лятна рокля, заобиколена от деца, втренчена в камерата, докато те се надпреварваха кой пръв да я прегърне. Прочете отдолу: „Учителката Рада Драганова, на екскурзия с петокласници“. Значи Рада се казваше. Не можеше и да е другояче. Името подхождаше на всяка клетка от красивото й тяло.
Месец по-късно, когато светският живот в София бе в пълен застой, Русин реши да стегне багажа и да тръгне. Нямаше работа. Парите му бяха на привършване. Културните събития се бяха пренесли на морето. Надяваше се там да има, ако не работа, поне безплатно хапване и пийване.
Преброи отново парите и реши, че не може да тръгне без подарък. Мина през „Славейков“, където в един от безистените продаваха ръчно изработени бижута. Спря се на едни обеци, не беше сигурен дали има дупки на ушите, но реши да ги купи. Опакова ги старателно и ги пъхна в джоба. Олекна доста, след като си взе двупосочен билет за автобуса, за да не го закъса съвсем.
Щеше да я намери. Това момиче направи нещо, което никой до този момент не бе успял – лиши го от желание да се забавлява. Не че след запознанството им не направи опит да продължи да живее по същия начин. Но скоро разбра, че леките флиртове, случайните връзки и светското празнодумие вече не му носят предишното удоволствие. Щеше на пракитка да изпита поговорката „Не си живял, ако само си се развличал, а не си обичал“.
Пристигна в Царево около два следобед. Знаеше, че много от познатите му са там, затова реши да не ходи в кафенето, където се събират. Провери още веднъж парите в портмонето и си каза, че може и да не му стигнат за маршрутка до Ахтопол. Май ще пробва късмета си на автостоп.
Излезе да се разходи из града. В горния му край имаше малка пазарна улица. Тръгна по нея и реши да спре на тротоара пред един плод-зеленчук, където продаваха домашно сирене и прясно мляко. Една жена пред него безцеремонно пазаруваше. Беше се натоварила с две чанти продукти, но явно искаше още. Погледна я с окото на фотограф. Беше интересна, попрезряла хубавица, от ония, дето му бяха до болка познати. Нито млада, нито стара, имаше такава порода, живеят извън времето, в някакви техни си възрасти и не преставаха да играят ролята на хлапачки, както в семейството, така и навън. Видя я как се смее и нещо в смеха ѝ силно го подразни. Не беше смях на възрастна жена, каквато всъщност беше. Имаше нещо младежко, нещо много безгрижно в този смях. На какво толкова се смееше на този шугав пазар? Или страдаше от безпричинна веселост? Не беше негов проблем.
Видя я как, без да гледа, протегна ръка назад и се опита да напъха нещо в чантата, която висеше на рамото ѝ. В следващия миг на земята тупна черно продълговато портмоне, което никой не забеляза. Той понечи да извика, но жената вече се беше насочила към следващия щанд и портмонето остана да лежи встрани до тротоара, скрито от погледа на останалите баби. Русин се почуди за миг, после се наведе, взе портмонето и тръгвайки към нея, чу викове. Тя се беше облегнала на паркираната до тротоара кола и яростно ровеше в чантата си, като същевременно крещеше – обраха ме, откраднаха ми парите. Хората я наобиколиха и отвсякъде се чуваха въпроси и съвети. Той се поколеба секунда-две, обърна се рязко и сви по първата уличка към квартирата. Онова, което вече беше във вътрешния му джоб, изгаряше плътта му и имаше чувството, че в сакото му има вирус, който всеки момент ще проникне в кръвта му. От друга страна, тежеше. Какво ли толкова имаше в него... И дума не можеше да става да го върне. Сега не беше възможно. По-късно, може би. Със сигурност по-късно. Дори ще види къде живее и ще ѝ го занесе. Можеше да получи и награда. Добре щеше да му дойде.
Заключи вратата отвътре и запали лампата. Ръцете му трепереха, докато отваряше портмонето. В предната му част имаше лична карта, а под нея – дебитна, от ДСК. Името на жената бе Камелия. Камелия Богатата. Портмонето бе натъпкано с пари. Много пари. Започна да ги брои, три пъти стига до осемстотин и нещо, объркваше се и почваше отново. Реши да ги остави за малко. Изсипа всичко на кревата, наля си чаша вода и малко поуспокоен седна пак да ги брои. Бяха хиляда четиристотин тридесет и осем лева. И някакви стотинки. Тях не си направи труда да ги погледне дори. Виж я ти бабичката... С колко пари тръгнала на пазар. Да ги беше пазила поне. Такива кукувици, че и богати на всичкото отгоре, май заслужават да им се натрие носа. Той отиде до банята, после отново си наля вода и пак седна на леглото. Как му трябваха тези пари, как ужасно му трябваха. Не можеше да ги вземе. Всичко друго, но не и това. Цял живот беше презирал мошениците. Но бабата си го просеше. Да беше погледнала като си прибираше портмонето, щеше да види, че не уцели чантата. Когато се разхождаш из пазара с хиляда и четиристотин лева в джоба, вместо да се заливаш от смях, да си беше държала по-здраво портмонето. Ще ти замръзне усмивката май. Да те видя сега как ще се смееш.
Прозорецът беше отворен и отвън влизаше прохладен морски въздух, но Русин беше потънал в лепкава пот. И какво щеше да каже, като ѝ ги занесе? Тя вероятно вече е съобщила в полицията. Щяха да го разпитват, да пише обяснения, как точно ги е намерил, защо веднага не ги е предал. Ами ако тя каже, че в портмонето е имало две хиляди лева? Или три? Какво правим тогава? Дори и със сто лева да увеличи сумата, пак щеше да е катастрофа. Такива като нея обикновено нямат представа колко пари носят със себе си. Може да го подхвърли. Близо до полицията. И кой идиот ще попадне на портмоне с хиляда и четиристотин лева и ще го предаде? Първо ще вземе парите. На никого не му трябват личните ѝ документи, нито дебитната карта. Всеки знае, че тя веднага ще я блокира.
Сърцето му биеше до пръсване. Как можа да се вкара в този сценарий, мислеше той трескаво, докато гальовно попипваше банкнотите. Пред очите му изплува лицето на жената, която с такава лекота хвърли парите си на тротоара. И после виковете ѝ, които по-скоро бяха на ядосана, отколкото на отчаяна жена. Щом има толкова джобни пари, не е за жалене. А и кой знае що за стока е. Може би е направила някоя гадост и съдбата ѝ го връща. А на него съдбата и без това му беше длъжница. Ето повод да му се реваншира. С тези пари можеше да изкара страхотно. Щеше да покани Рада на ресторант, да я почерпи, да ѝ купи нещо. Обеците, сети се той и извади пакетчето. Погледна ги с умиление, все едно бяха годежни пръстенчета. После ги целуна и ги постави в портмонето на жената при документите ѝ. Прощавай, Неизвестна Камелия, изрече почти на глас и затвори портмонето. Внимателно разпредели банкнотите в преградките на собствения си портфейл. Преди да го сложи на сигурно място във вътрешния джоб на чантичката, си обеща, че при първа възможност ще намери начин да й върне парите.
Излезе отново и постави олекналото портмоне на една пейка в крайморския парк. После се насочи към кафенето, където знаеше, че ще срещне приятели. Имаше нужда от приятели. Имаше нужда да изпие една голяма мента. Може и да почерпи.
Надяваше се, след двете големи менти, да заспи безпаметно, но спа лошо. През цялата нощ сънува полицаи, които влизаха с насочени пистолети в стаята и тършуваха. Преди още слънцето да се беше показало над морския хоризонт, си каза, че днес не му е ден и се зави през глава.
На следващия ден хвана първата маршрутка за Ахтопол. Слезе на автогарата и попита за училището. Отсреща имаше мърляво заведение, от което се виждаше входа. Седна и си поръча кафе. Все някога щеше да се покаже. В следващия момент замръзна. На съседната маса седеше собственичката на портмонето. Точно когато се чудеше дали да не стане и тихо да се измъкне, преди сервитьорът да е донесъл кафето, младата жена пресече улицата, махна с усмивка на по-възрастната и се насочи към нея. Малко преди да се обърне с гръб към тях, видя обеците. Бяха на ушите на Рада.


***

Марта Радева

Сънища

Събуди ме съскащият шепот в леглото до нас:
- Ще кажеш ли кой е?!
- Кога ще спреш да пиеш?!
- Ще спреш ли да хойкаш, те питам?! Виж се на какво приличаш!
И после пак някакви думи – остри и студени, изречени в полушепот. Друг път звуци все по-топли, все по-горещи. И кошмарната битка на телата, която понякога, внезапно будейки се нощем, долавяхме със сестра ми. Откъм леглото на родителите ни, с които през цялото си детство спяхме в обща стая. За тези неща двете никога не си говорехме. Но когато ги чуех, с часове не можех да заспя – боях се от сънищата, които ме очакваха.
… Унасям се и се изправям пред огромен кон с мощно разперени криле, гранитен. Засилвам се и той вече лети заедно с мен. Под нас се отдалечават постаментът и несиметричната, назъбена рамка – другите фигури в композицията, от която сме се изтръгнали... Този сън си спомням най-ярко от онова време. Всичко друго е някак избледняло и несигурно и очертанията му донякъде се избистрят само покрай мощния полет, който ме понесе онази нощ, когато бях на дванайсет. Някъде по това време бледичката ни учителка по музика засвири на пианото една класическа песничка (свиреше я още докато влизахме в кабинета, а после, като останах само аз, ми изпя думите): „О, не тъжи! О, не тъжи, кога денят изгрей мъглив. На залез често той става, той става по-красив…” И тази меланхолична, но политаща високо мелодия, и тези пълни с упование думи някак странно ни свързваха двете в едно. Нея, младата жена (сега си давам сметка, че едва ли е имала повече от двайсет и пет години тогава), която криеше сълзите си, обърната към пианото, и мене, която се страхуваше нощем да заспи.
Но сега, като се замисля, черно-бялото домино на онези дни го крепяха именно сънищата. Редуваха се (и вече не съм сигурна кое се случваше насън; и кое – наяве): кошмари и светли видения. Едно внезапно пробуждане и – ножът в ръцете на татко, писъкът на мама… После викът на татко над душата ми, бавно настаняваща се обратно, в простряното на пода тяло. И: “Ама ти защо се уплаши, аз режех месо, а майка ти – каква глупачка – се разпищя!” След това страхотното пътуване със стария трабант, сплотеното за малко семейство в палатката, нашият плаж, където пясъкът винаги е чист, а морето – тихо и дружелюбно. Случваше се винаги когато тръгнехме на път… Но когато се върнахме, се разбра, че майка взела от скритите таткови пари. И дивана, който беше купила с тях за дневната, баща ми насече на трески. Не си спомням друг случай, в който така внезапно да съм пожелала да не бъда доброто дете, с което са свикнали. Да счупя витрина или да скъсам знаме, да ме арестуват, за да видят докъде са ме докарали…
От онова време съм запомнила и сън, в който плавахме с децата от класа сред листата на водни лилии в близкото езеро, докосвахме водата с дълги разцъфнали метли, като гребла, и пеехме. Той дойде след кошмара в старата къща на бабини. Насън видях как някой, тъмен и страшен, надникна през прозореца отвън. И викът ми не излизаше от гърлото, и стоях като закована срещу зловещото лице пред мен.
Само след година-две сънищата ми започнаха да оживяват. Най-напред видях Паметника, от който някога излетях. Интересно, защо ли в детството паметниците така ни привличат? Може би ни трябва здраво свързан със земята вертикал, който да ни изстрелва към високото и тайнственото. Отвъд гадния бит, гадните отношения и задължения. И ние само си въобразяваме, че “ракетата” е алкохолът; или пък цигарите; или тревата…
На паметника се запознах с Влади от другия клас. Вероятно му се лепнах така отчаяно и безнадеждно, защото по нищо не приличаше нито на татко, нито на съучениците, които ме тормозеха. Пишеше стихове, свиреше на китара, беше синеок, внимателен с мене; чаровен и… безкрайно безразличен. Сигурно интуитивно се е защитавал от очакванията, с които го товарех. Тогава отново летях насън. Но този път не с гранитния крилат кон, а редом с Влади. И когато се събудих, си мислех, че с никого друг не бих могла да полетя така. Сънищата ми се сляха с разходките в буйналата зеленина около Паметника, със славеевите гласове през майските нощи, с общата цигара, със споделените детски кошмари, с излитането, в което телата ни се сляха една нощ… Насън. И с приземяващото: “Ти си ми най-близката. И си хубава… Но разбери ме, влюбен съм в Нели!”
След това дойде Мишел. Всъщност така го наричахме всички в гимназията, иначе си беше Михаил. Имаше остър профил, смолисточерна, леко прошарена брада и сухо тяло. Видът му на стар морски вълк се допълваше от моряшките фланелки, които носеше през топлите летни дни в края на учебната година. Преди бе обикалял света като механик на кораб. Сега ни преподаваше физика на френски език. Един от малкото учители, които се харесваха и на момичетата, и на момчетата. Въобразявах си, че знае всичко за мене. Беше ни срещал с Влади вечер край Паметника, където, кой знае защо, и той скиташе. Сам. Срещнах го там една нощ в началото на юни. Тогава и аз бях сама. Току-що бях видяла в центъра Влади и Нели. Тази нощ разказах на Мишел всичко: от игла до конец.
- Нищо де! – каза Мишел. – Преживяваш инициация…
Останахме до разсъмване. Не помня кой – дали той, или аз, попита кога ще си поговорим пак. От двата часа сън след тази първа среща си спомням едно контролирано падане. Не зная как политнах от вертикалния скат в края на неограден двор към долната улица. В миг осъзнах какво става и реших: няма да се дам. Паднах на краката си и се събудих…
След тази първа среща с Мишел никога повече не посегнах към тревата. И въпреки това бях като дрогирана. През цялото лято, а после и в началото на новата учебна година, не ме интересуваше нищо друго освен книгите, които той ми дава, филмите, картините, музиката, за която ми говори; пътешествията, за които ми разказва. С нетърпение очаквах вечерите, когато отново щеше да се превърне в м о я Мишел, свалил камуфлажната маска на недостъпния учител, кумира на всички от гимназията. Даже избягвах да ходя в тази гимназия, не исках да виждам каменното му, безразлично лице по коридорите и в часовете – изражението му, което ме караше да се съмнявам: насън или наяве се случваха нощите ни. Когато не четях Кастанеда, пред очите ми непрекъснато течеше филмът на нашите срещи; звучеше малко дрезгавият му, но пълен с нежност дълбок глас; изгаряше ме тъмнокафявият поглед, който и през мрака проникваше надълбоко в душата ми.
Една такава нощ, може би беше към два, Мишел внимателно ме прегърна през раменете. Току-що бях плакала за нещо свое и доверчиво се предадох на големите му ръце. После съпротивата на съзнанието, което крещеше: „Не! Той ти е кумир! Духовен учител!” И предателското тържество на тялото след мимолетната болка от червената сълза на детството ми… И новите предателства на тялото след онази нощ. Никакви угризения, уговорки, обяснения не можеха да заличат паметта на плътта ми: тя искаше Мишел дори когато сърцето вече не вярваше на думите му…
Онази сутрин мама ме напердаши. Не беше го правила от ранното ми детство. Предната вечер бяхме у класната, обсъждаха все по-честите ми бягства от училище и изумена чух баща ми да казва: - Аз се чудя защо някои искат деца! Само грижи с тях…
Отидох на училище, но не влязох в клас. Имахме физика. Качих се на третия етаж, вратата на една празна класна стая зееше отворена. Приближих се до прозореца и Паметникът насреща ми се видя странно близко. Седнах на перваза и провесих краката си. Може би ще полетя към него и ще яхна гранитния кон. Или ще стъпя долу на краката си.
„Спри се! Ще ги съсипеш!” – крещеше панически един глас в мене. „Не можеш да го направиш, страхливка си!” – обаждаше се друг. Не искам да си спомням кошмарите, които дойдоха, след краткото ми тържество: „Реших се! Най-после да направя нещо смело, истин…” …От истинските ми зъби не беше останало почти нищо, когато се събудих в болничното легло. Щом излезли от час, съучениците ми видели как лелките ги отмиват с маркуча, заедно с поточетата алена кръв. Щях да пролежа месеци наред в гипсово корито, без да зная дали отново ще проходя…
Не исках да говоря с никого, не отговарях, като ме питаха защо го направих. Не се опитах да спра слуховете за неизвинените ми отсъствия, за пердаха от родителите ми, за Влади. Единственото, което ме интересуваше, бе да не узнаят за Него. Никой да не разбере кого прикривах.
Не зная как Мишел е понесъл случилото се. Той не дойде в болницата. А аз никога повече не се върнах в това училище. Но постепенно стъпих на краката си. След трите операции не ми личи почти нищо в походката и устата ми се напълни с красиви бели зъби, подредени в по-стройни редички отколкото истинските…
Много сънища преживях оттогава. Но онова, което се повтаряше и преминаваше като корда, задържаща разноцветните камъчета на сънищата ми, беше морето. Не познавах всичките лица, с които надничаше в нощите ми, може би защото ме будеше само неговата безмълвна ярост. Все още разтреперана, се измъквах от ужаса на едно неочаквано подхлъзване от вълнолома или от палубата на огромен кораб. Друг път с облекчение разбирах, че е била сън огромната, засилена към мен вълна, от която нямах сили да се измъкна. Бях прочела, че морето олицетворява страха ни от живота.
Тези сънища зачестиха, когато се появи Евгени. Той беше първият, в чиито очи не прочетох съжаление, който не задаваше въпроси. Разбираше от „полуслово”, както пее Окуджава. Евгени беше женен и с три деца, и аз неистово се съпротивлявах на огъня, който вибрираше в тялото ми, щом срещнех зелените му очи, странно оживяващи неговото мургаво лице. В тях сякаш се събираше цялата трескава енергия на дребничкото му тяло.
Родих детето му дванадесет месеца, след като се бяхме запознали. И заминах веднага щом разбрах, че съм бременна. Не му се обадих повече. Напуснах крайморския град, където завършвах медицина, и се върнах при родителите си. Бях готова да устоя на техните обвинения, на ироничните погледи на съседите, да се преборя дори с вроденото си чувство за вина… Но майка и татко приеха с радост малката Божана. И една сутрин – беше през май – се събудих с усещането за необичайна лекота. Чудех се дали не съм летяла отново насън. Едва по-късно се сетих, че бях прекосила морето с платноходка. Голямото, спокойно, блестящо под слънцето море. До мене беше Божана.



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

Най-великите ни изживявания са нашите най-тихи мигове.
Фридрих Ницше


Българска народна банка
  • usd 1 USD = 1.83457
  • gbp 1 GBP = 2.29396
  • chf 1 CHF = 1.83096

Тераса, 1996
Иван Попов

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2019
Ракурс - повече от новините!