Национален конкурс МОРЕТО! 2019 – Първа награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
Национален конкурс МОРЕТО! 2019 – Първа награда – Проза

Автор на плакетите - Тихомир Витков
Фото: сдружение "Лумен"

16 октомври 2019, сряда

Ракурс

За четвърта поредна година в рамките на Есенните ахтополски празници “АХ!Паламуда” (21-23 септември 2019) се проведе литературният конкурс "МОРЕТО!", организиран от сдружение "ЛУМЕН" с подкрепата на Кметство Ахтопол.

Произведенията бяха разгледани и оценени от жури в състав - Митко Новков (председател), Христо Карастоянов и Вера Петрова, а резултатите и наградените автори бяха представени във втората вечер на празниците.

Ето и наградите:

Категория „Проза”:

Първа награда (поделена):

"15 минути преди края на лятото" на Иван Сухиванов

"Змията" на Марина Нинова

Втора награда:

Не се присъжда

Трета награда:

"Похитители на щастие" на Калоян Захариев

Поощрения:

"Чехлите" на Панайот Карагьозов

"Рибешко оченце" на Елена Павлова

Категория „Поезия”:

Първа награда:

"На брега" на Силвия Илиева-Христова

Втора награда:

Не се присъжда

Трета награда (поделена):

"Есенно" на Вичо Балабанов

"Несебърска елегия" на Лилия Кирилова

Поощрения:

"Морето е отворена книга" на Надежда Станулова

"Ще се връщам" на Лили Пенкова

Наградените участници в конкурса освен парични награди традиционно получиха и плакет, изработка на художникa Тихомир Витков. За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук), в чийто улов ахтополските рибари са ненадминати и в наши дни. Това споделиха организаторите от сдружение “ЛУМЕН” и благодариха на художника за изработването на плакета и на сдружение “Черноморска Странджа” за предоставената монета.

По традиция всички наградени творби ще бъдат публикувани в “Ракурс”.

15 МИНУТИ ПРЕДИ КРАЯ НА ЛЯТОТО

Разказ на Иван Сухиванов, отличен с Първа награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Шест без пет.

Мъжът, който седи на масата под чадъра е леко извърнат и наблюдава уличната гмеж: предимно шляещи се туристи, чиито физиономии са размити от лекомислие... Бистрото е миниатюрно, в сянката на калкан на кооперация в неоколониален стил, боядисана в кремаво, лилаво, жълто... останалите маси са празни – така че заведението е като остров на затишието, дискретността, чийто символ е може би огромния фикус; има и няколко фотографии на джаз-изпълнители от четирийсетте, чиято музика звучи без някой да и обръща внимание – една мъртва епоха, чиято меланхолия е по-скоро в бръмчащия вентилатор, отколкото в ретрофотосите...

Все пак атмосферата е налице – за миг мъжът си представя, че е емигрант, някъде по времето на сухия режим, за това впечатление допринася дългокосата келнерка, чийто антропологически вид подхожда на същество родено под звездите на Карибите, но хладния поглед издава, че по скоро е студентка припечелваща през сезона...

От време на време погледът му пресреща собственото му отражение в йодираните стъкла насреща, които сега са с цвят на индиго, но скоро полегатите лъчи на залеза ще ги накарат да заблестят пурпурно-златно; едно разточителство на естетика, чиято непонятност не смущава никого; за мъжа залезът е порочен кръг от време, което изтича безучастно, но всмуква неговата жизненост – едно постоянно напомняне на това, че сме смъртни...

Просячето, което изниква между масите обаче опровергава тези настроения: мургавите му рамене са изпохапани от комарите, коленете му са издрани, а устните напукани от херпеси – и въпреки това на фона на всеобщото безгрижие нищетата му изглежда оптимистична... То също се отразява в стъклата, за миг възпроизведено в една блестяща аура, като мумийка в саркофаг, а мъжът до него стои като сфинкс и се наслаждава на играта с отраженията – доволен, най-вече от собственото си отражение – мъж на трийсет и... Мъжът чака.

Шест часа.

Сега изглежда замислен, залисан, тестуващ собствената си неуверена чувствителност. Може би проблеми с идентификацията? Сякаш се надява на някаква втора природа да му подсказва, един господ знае какво... във всеки случай опитът му на очакващ, изглежда е негативен... или неговото нетърпение го прави такъв. Но това, което иска да избегне е ролята на стандартния чакащ субект: иска му се срещата вече да е преминала, защото всичко преминава някак си, остава зад гърба на някакво “аз”, което няма време да се огледа и да си каже “аз съм аз”... т.е. да притежава самостоятелен стил, но не като артистичен излишък, а като достойнство... Автентичното му желание е да избяга. Да емигрира. Да го няма. Във всеки случай някаква спасителна дистанция...

Нелепи мисли за един съвременен мъж. Погледът проследява минаващите по улицата жени: ценител на детайла, на извивката, на черната дълга коса разпиляваща се небрежно – една спонтанна красота, за която трябва да си нащрек, за да я уловиш като най-важното в този миг от живота ти, ако обаче досадата вече не те е прояла...

Лъчите на залязващото светило докосват ъгловатата постройка, в която се помещава музеят: влизал е само веднъж и това, което си спомня е поредицата от византийски монети, които обаче ръководството на музея не бе сметнало за достатъчно атрактивни и затова пред входа на музея бе поставен стъклен сандък с гърмящи змии и игуани. Група германци бе наобиколила сандъка и щрака с фотоапарати чудната фауна... изглежда я възприемаха като част от екзотиката на това пристанищно градче – провинциалната скука на картината му напомня нещо, например че времето тече бавно... Той погледна часовника си.

Шест и пет.

Да, в този миг всичко излъчва една тривиална символика, тънко писукане, смесица от тщеславия: да бъдеш точно в тази топла вечер в края на лятото, в соления зефир, който поема тялото ти като отливка, големите жълти листа, луминесцентните фенери, заразата на всеобщата консумация; анонимният пейзаж, все по-вглъбен в ултрамарина на вечерта, спускаща се над улиците... и всичко това уравновесявано бързо от позата на уморена аскеза, на саморазбиращо се иронично неучастие... Заслужаваше ли го: точно това замайване от чуждите погледи, открехване на лица – които жадно чакат да ги изтълкуваш, или те отчайват тъй, че бързаш да отместиш очи, да прекратиш чувстването.

Телата продължават да текат по улицата: увити в модни десени, една нескончаема патетика, повтаряща се като тик: “ето го животът, сега и тук...”

Да, сега, в този миг, изпълнен с познати и непознати шумове, лекия плисък на невидимо море; някакво есперанто на съучастието – плътната миризма на печена риба; плажни рокли; мигаща реклама на “Камел”; последния музикален хит, ечащ в повечето кръчми край залива; носталгичния сумрак на баровете, парче басма около слабините на люлеещата се върху дансинга проститутка – воайорът оживен от кожата й на малайка... Поток от думи, на разни езици, съвместяващи впечатленията на обърканите сетива. Поглежда часовника си. Времето изглежда е тръгнало обратно...

Шест и пет.

Мъжът дълго се взира в циферблата, сякаш надяващ нещо да прозре... После сключва около коляното си възлестите ръце и пак се взира машинално към съседната маса. Разбира, че се е втренчил в някаква непозната... Чувства нейния поглед, разбира, че е неприлично, но няма сили да отмести очи... “Бих могъл да обичам тази жена... вече я обичам... обичам те”. В следващия миг я забравя. Една от всички. Като тази, която очаква. Напрежението му расте и на фона на всеобщото безгрижие е нелепо. Но в момента не му е до това. Погледът му хаотично се лута: листата на платана осветени отдолу; дървото е живо, като всички тук... битиетата ни се докосват – мисли си. Един статичен свят, който успокоява. Спокоен съм, спокоен съм, и т.н. (повтаря си).

Вече е шест и пет.

Времето тече твърде бавно. Като истински мъж трябва да бъде търпелив и да чака съсредоточено. После всичко ще бъде с леснотата на приказка: тя ще пристигне навреме, може би в рамките на едно минимално закъснение, защото всичко се случва.

Вдига отново очи: и чак сега забелязва – отрязък от черно небе, луна... Забелязва, че сервитьорката е с криви крака... Един дисонанс, в така добре подреждащият се пред погледа му свят.

Шест и десет.

“Чака се десет минути от уважение, петнадесет от будалък...” – сентенцията е запаметил от ученическите си години. “Предай се...” – идва му да си изкрещи.

“А може би не е разбрала добре мястото на срещата...” – увещава се.

И изведнъж... как му заприлича на нея... Тя е.

Никога не я гледа в очите, когато идва. Днес може. Очите й блестят. Ето го познатия овал на лицето й... Тъжният настоятелен поглед. Обича я. Точно нея.

Надига се. Чува се звънтеж на чаши. Утайката на кафето очертава полумесец върху покривката... Той отново е той. Поглежда за миг стенния часовник и застива. Шест и десет. Времето е спряло.

Непознатата отминава.

ЗМИЯТА

Разказ на Марина Нинова, отличен с Първа награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Представям си ги двамата, кадрирани в скалисто-морския полароиден пейзаж, небето: облещено в синкавожълто, пясъкът: треперлива дантела в цвят екрю, морето: пенлив сайдер в чашата на облия залив.

Скътани са се сред скалите, а зад гърба им дреме сънена гора с попарени от маранята чернеещи листя. Плажуват върху избелели, непретенциозни хавлиени кърпи, пропити с мирис на сухи водорасли - натрапчиво ухание, грижливо запазено до днес в гардероба на спомените ми. Легнали са близо един до друг, под рехавата сянка на зеления хирургически чаршаф, който току изплющява в синхрон с поривите на югоизточния вятър. Тя току-що се е изпънала на десния си хълбок, а с ръка е приповдигнала тялото си от кръста нагоре така, че ребрата й следват линията на разгънат акордеон, притихнал в безкрайна цезура. Времето е на дрейф в кръглото пладне и сякаш няма намерение скоро да вдига платна.

- Не мога повече, влизам! - казва той и облизва солта от изруселия си мустак, след което става и започва да се суети около някаква шушлякова раница. Оттам изважда парче кървящо месо и го завързва с въже към глезена си. Във фльонгата на канапеното възелче попадат и няколко от къдравите му косъмчета. Без да обръща внимание, закача на банския си телената окръжност, надява маската, захапва шнорхела и се запътва към морето, понесъл харпуна в дясната, а плавниците в лявата ръка. Допирът с хладната вода е приятен и той потапя глава, издишайки въздух с шумно бълбукане. Нахлузва плавниците и от него остава само електриковооранжевият накрайник на шнорхела.

Тя го гледа как бавно се отдалечава, усмихвайки се по особен начин - усмивка, предназначена от нея за нея; усмивка, в която е заключена някаква хубава тайна, известна само на нея. Черната ѝ коса виси тежко към земята на плътни спирали. На хавлията отдолу се е образувало мокро петно, поръбено със сол. Притваря клепачи, и през сивкавата пергола от черни, гъсти мигли, вижда пламтящото жълто на слънцето. Тя знае, че той ще се върне чак привечер. Знае, че е сама на безлюдния плаж, но не и самотна. Знае, че е забравила пътя за връщане през гората и че никога повече няма да иска да си го припомни. Знае, че нощта ще бъде влажна и тропическа. Това, което не знае, е че на скалата зад гърба ѝ се припича усойница, която при най малкото рязко движение, ще се плъзне остро към златистото ѝ рамо, захапвайки с отровна слюнка. Това, което не знае е, че той е видял змията през кривото увеличение на подводните очила и че вече приближава гротескно с плавници, вместо стъпала, към нея. Тя няма да забележи сянката от протегнатата му ръка върху зеления чаршаф, нито пък ще усети как същата тази ръка непоколебимо ще обхване влечугото в стоманен захват и ще го захвърли далече в пясъка. Двамата не знаят, че ще се смеят толкова непринудено, облекчено и свободно, че ще решат да си направят черно-бяла снимка със стария ФЕД, прикрепен в скалната цепнатина така, че да може да обхване техните фигури и вълнистата тюркоазна вода. Нямат представа, че тази фотография ще бъде един ден в ръцете ми, на мен, на тяхната дъщеря, появила се много години след случката на плажа. Не знаят също, че снимката ще ме намери точно година след смъртта на баща ми.