Автор на плакетите - Тихомир Витков
Фото: Сдружение "ЛУМЕН"
23 октомври 2019, сряда
Ракурс
За четвърта поредна година в рамките на Есенните ахтополски празници “АХ!Паламуда” (21-23 септември 2019) се проведе литературният конкурс "МОРЕТО!", организиран от сдружение "ЛУМЕН" с подкрепата на Кметство Ахтопол.
Произведенията бяха разгледани и оценени от жури в състав - Митко Новков (председател), Христо Карастоянов и Вера Петрова, а резултатите и наградените автори бяха представени във втората вечер на празниците.
Ето и наградите:
Категория „Проза”:
Първа награда (поделена):
"15 минути преди края на лятото" на Иван Сухиванов
"Змията" на Марина Нинова
Втора награда:
Не се присъжда
Трета награда:
"Похитители на щастие" на Калоян Захариев
Поощрения:
"Чехлите" на Панайот Карагьозов
"Рибешко оченце" на Елена Павлова
Категория „Поезия”:
Първа награда:
"На брега" на Силвия Илиева-Христова
Втора награда:
Не се присъжда
Трета награда (поделена):
"Есенно" на Вичо Балабанов
"Несебърска елегия" на Лилия Кирилова
Поощрения:
"Морето е отворена книга" на Надежда Станулова
"Ще се връщам" на Лили Пенкова
Наградените участници в конкурса освен парични награди традиционно получиха и плакет, изработка на художникa Тихомир Витков. За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук), в чийто улов ахтополските рибари са ненадминати и в наши дни. Това споделиха организаторите от сдружение “ЛУМЕН” и благодариха на художника за изработването на плакета и на сдружение “Черноморска Странджа” за предоставената монета.
По традиция всички наградени творби ще бъдат публикувани в “Ракурс”.
ПОХИТИТЕЛИ НА ЩАСТИЕ
Разказ на Калоян Захариев, отличен с Трета награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза
Хвърлили сме си кротко въдици на плажа, около нас тишина и спокойствие. Чува само плясъка на морето и чайките. От Ахтопол, скрит зад възвишението, долита рев на магаре. Събота е, пазар ден. Какво по-хубаво време за риболов?
-Маньо, ще се женя – изтърси Ванчето Радоев.
-Какво казваш, Ванче? - сепвам се чул-недочул.
Той гали побелялата си коса. По-малък е от мен с две години, иначе казано на тридесет лета е. Косата му обаче е по-бяла от тази на повечето старци в Ахтопол. То и моята се прошарва. Така става като се нагледаш на ужасите на три войни, мама му стара. Аз лично се радвам, че имам глава, на която въобще да расте коса. Колко момчета останаха в ония гнусни окопи, още ги сънувам.
-Ще се женя бе, Маньо – пак изръсва Ванчето и вече съм сигурен, че не ми се причува.
Поглеждам го с крайчеца на окото си. Слаб, нисък, с щръкнали уши, изпито лице и малки, живи очи, които днес - като никога досега - са помръкнали. Ванчето е тих и кротък мъж, на когото трябва да му вадиш думите с ченгел. Хоро не може да играе, не ходи по вечеринки. Единствените жени, с които говори са собствената му сестра и жените на бойните му другари.
„Брей, ти го гледаш мишок, пък той бил дзвер“ – каза веднъж капитан Попов, Бог да го прости, след една щикова атака като видя как Ванчето оправи трима сенегалци.
-Жена ли бе, Ванче?
-Тъй вярно, Маньо.
Търкам набола брада, дето трябва да обръсна, щото моята все твърде, че я дера като я целувам. Вадя от кутията с такъми торбичка тютюн и започвам да сгъвам папироса. Тя, жената, отдавна се цупи, че пуша и аха-аха да ги откажа, ама какъв мъж съм ако не държа на своето? Ванчето щял да се жени. Верно имало чудеса на този свят.
-Ти ли бе, Ванче?
-Аз бе, Маньо.
-И коя е момата?
-Димитра Трайкова.
За малко да глътна незапалената папироса. Димитра Трайкова е голямата щерка на хаджи Трайко. Човека държи в ръцете си бая пара. Има акции в солниците и в консервната фабрика. Преди войните чувам, че се бил кандидатирал даже за депутат.
-Брех, мама му стара – изтърсвам и без да искам изплювам цигарата на пясъка.
Има две щерки и Димитра е по-голямата. Виждал съм я, то Ахтопол не е толкова голямо село. Висока, стройна хубавица, със сини очи и руса коса, която сплита на плитки. Завършила е гимназия, не като Ванчето с един осми клас. Сигурно стърчи и половин глава над него. Чувам, че даже помага на баща си в работата. Яка и оправна мома, да не ѝ попаднеш в ръцете.
-И кога ще се жените? – питам докато духам пясъка от папиросата.
-Ми таквоз… ние не се познаваме още.
А сега де. Квой туй нещо, дето казва моя тъст, дано гладна ламя му изяде… анатомията, да ме прощаваш.
-Стига бе, Ванче, как ще се жениш за някоя жена без даже да се познавате.
-Ми ще я крада!
Пак поглеждам Ванчето. Сериозен е, мама му стара, не че съм очаквал друго. Той още от едно време има чувството за хумор на войнишки ботуш.
-Ще я крадеш.
-Ще я крада - потвърждава Ванчето като ехо и ме поглежда умолително.
Значи за туй искаше да отидем на риба днес. Да ме помоли за помощ. То едно време нали бях ефрейтор, а той редник, естествено, че при мен ще дойде първо. Войните свършиха, но навиците са още живи.
-Ох, Ванче… - изпъшквам жално, защото знам, че ще съжалявам.
Не ме е шубе, че хаджи Трайко ще разбере кой е опропастил щерка му. Аз за моята жена си мисля, оная дивата ахтополка, дето ме домъкна тука през 19-та година. Ще ме направи на дан-перушан, като разбере. Само, че как да откажа на Ванчето, стари другари сме. Хора е убивал заради мене и аз заради него. Както казваше тате, Бог да го прости, ако нямаш яко дупе недей да ходиш в гората нощем.
Отделението се събра по залез слънце в къщата Живко Арнаудов. Жена му е на гости на техните във Василико заедно с двете му момчета. Мястото е подходящо за щаб и разработване на бойни планове от всякакво естество. На масата има кана с вино, ама никой не пие, въпреки че баджанака се облизва като гладна котка пред паница сметана. Тя жена му, нали е круша от едно дърво с моята го държи на сухо и алкохол се пие само на празници. Пък той даскал, смуче му се я винце, я ракийчица. Всички мълчат и гледат мен сякаш аз съм тръгнал да крада мома, че много ми е зор. Оглежда малката си войска. Тук са Павел Попшопов, Живко Арнаудов, Стоян Мавродиев, моя баджанак и съратник по семейно нещастие и разбира се Ванчето Радоев.
-Ванчето ще се жени – отбелязва Живко Арнаудов и се мръщи сякаш вкуса на тия думи в устата му не му харесва.
-Да пием за туй нещо – реагира баджанака и посяга към каната, но Попшопов го плесва през ръката.
-Трай бе, ламя!
-Абе, Паце, стига бе, аз само една глътчица…
-Ще ти дам аз на тебе една глътчица, като те изтропам на твоята.
-Ти си свещеник, Пацка, то не трябва ли да пазиш в тайна тия работи?
Пацето Попшопов гали дългата си, вече побеляла тук-там брада. Набор ми е, ама тя войната не прощава на никого. Дошъл е направо от църквата и още е с расото и кръста на гърдите. Седнал е на твърдия дървен стол на една страна. През 18-та година, в самия край на войната, като ни пробиха при Добро поле английски куршум го удари в задника. С баджанака го носихме 20 километра при отстъплението докато намерим някой лекар да го закърпи. Оттогава си носи възглавничка като сяда, че го боли и това нещо не ще да минава. Сега обаче сме се събрали за важна работа и нямаме време за глезотии.
-Да виждаш да сме в църква? – отбелязва той. – Ти на мене тия даскалски финтове не ми ги прилагай.
Баджанакът аха-аха да му каже къде да си навре богоугодничеството, но се намесвам:
-Стига, събрали сме да вършим сериозна работа! Лаф-моабет ще си правим друг път. Ясно?
Мълчат. Аз съм най-старшия тук по чин и войната може да е свършила, ама толкова години в окопите и по фронтовете слагат нещо в душата и сърцето ти дето и с нож не можеш го изстържеш дорде си жив. Набързо ги светвам за плана дето го мисля цял ден. Всички случат и само кимат.
-Пацка, как ти звучи? Хаджи Трайко веднага ще отърчи при владиката, като разбере че си оженил дъщеря му.
Свещеникът се ухилва до уши:
-Ти дядо владика го остави на мене. Хаджи Трайко може да е голям човек, ама има неща дето не ги знае.
-Някой мискинлък ли? – обажда се Живко Арнаудов, любопитен както винаги.
Той крие дясната си ръка в дългия ръкав на ризата си. Половината длан и пръстите му ги няма. Осакати го един френски лейтенант със сабята си през февруари 18-та година. Онзи си мислеше, че ранения български редник не е никаква заплаха вече и тъкмо да посече баджанака, когато Арнаудов го събори в замръзналия окоп и го удуши с лявата си ръка. Живко е по-нисък даже от Ванчето, но е широк като буре. Даже сакат се бори по панаирите по цялото Южно Черноморие и колко е спечелил само той знае. Изкарва си прехраната с волски впрягове. Увива поводите около сакатата си ръка и така ги води.
-В пресветата Църква няма мискинлъци – отсича Попшопов. – Всичко е толкова чисто и свято, че чак да не повярваш.
Петимата мъже се споглеждаме над масата. Само Пацето се е бил в две войни, а останалите – и в трите. Тъкмо завършвал Семинарията в София, когато ударихме османците. Тогава духовниците не ги пипаха, но като стана оная работа с нашите така наречени съюзници и него взеха във войската. Колко кръв и смърт видяхме по окопите, по фронтовете, по градовете и селата. То не бяха артилерия, газови атаки, куршуми, глад, болести. Изгубихме вяра, не ме е срам да го кажа. Тоя Бог, за който отците говореха из църквите и манастирите, ако го имаше, нямаше да допусне толкоз народ да измре.
-Значи тая работа с църквата е готова – отбелязвам. – Сега транспорта. Живко?
-Тъста има каруца с едно кръшни кончета, като вятъра са – казва Арнаудов и се почесва по осакатената ръка в дългия ръкав. Сърби го сякаш пръстите му са още там. И от други съм го чувал това. – Мятаме я в нея и ще ни стигнат ама друг път.
-Значи със самото крадене оставаме аз, баджанака и Ванчето – поглеждам двете личности. – Ще можем да преборим една жена, нали?
Отвръща ми смутена тишина, която никак не ме окуражава като командир. Какво да се прави, работиш с материала, с който разполагаш, както казваше дядо, дето беше кундурджия.
След като сме разпределили задачите се захващаме с най-важното – разузнаването. Къщата на хаджи Трайко прилича на малка крепост, като се започне с високия стобор, мине се през тримата яки ратаи и свирепите песове и се стигне до жандармите дето често минават по улицата. Ванчето е правел чешма в имота и го познава. Описва ни достатъчно, за да се откажем от фронтална атака. Затова започваме да дебнем. Димитра не може да се подаде носа от къщата без да попадне в полезрението на някои от нас.
-Стига си блял бе! – сопнах му се докато вървяхме след нея по пътя за селския пазар.
-Ама виж я бе, Маньо, като месечинка… - измуча той влюбено.
Гледам аз широкия, як гръб на момата, която върви по чаршията пред нас като генерал пред полка си. Българка и половина. Не месечина ами цял небосвод. Шибвам му аз един по остригания тил да си знае и го натирвам у тях, че като нищо ще издъни цялата чета. В дълбокия тил му е мястото на проклетника.
На малкия ни група кекави разузнавачи ѝ отнема ни по-малко от две седмици, за да разучи цялото ежедневие на Димитра. Даже в дома ѝ влезохме благодарение на Попшопов, който отиде на гости на хаджи Стойко уж да проси пари за църквата. В интерес на истината той сполучи най-много, защото по-късно ни показа една тънка пачка левове.
-Брех, май ще оправим покрива на черквата тая година – каза нашия грешен свещеник. – Дайте да вземем да окрадем и другата му щерка. Тогава зер и оградата вдигнем както трябва, че оная лисица душата ми вади. Рови дето ѝ падне, гадината.
Стана ни кристално ясно, че от тях няма как да я откраднем, че там трябваше да се разправяме с песове и ратаи. От улицата също, че сума народ щеше да ни види и не до църквата, ами до дранголника щяхме да стигнем. Все пак разузнаването даде своите плодове. С няколко свои дружки всяка сряда ходеше на плажа, в южната част на Ахтопол. Сядаха на пясъка боси, разпъваха одеяла, нареждаха ядене и си говориха за техните си женски работи. С баджанака чувахме смеха им чак в храстите, където се бяхме покрили.
Мястото беше хубаво, от едната страна дървета и храсти, а от другата – морето. Делнично време нямаше хора и жените идваха тук, за да се откъснат за малко от семействата си. В синевата се носеха чайки, чието крякане се смесваше с плясъка на вълните.
-Маньо - обажда се баджанака, залегнал в храсталака с мен, – че ще я крадем оттук, ще я крадем. Ама как ще я замъкнем чак до каруцата, бе?
До плажа нямаше път и трябваше да газиш половин километър през дървета и храсти. Пътечки имаше, но как двама мъже да вървят по такава, помъкнали на рамо яка мома като Димитра? Ще изплезим езиците още по средата. Поглеждам морето, което миеше плажа на има-няма пет-шест метра от момичетата. В далечината се очертаваха извивките на някакъв кораб, тръгнал я към Бургас, я към Варна.
-Баджо, ти лодка можеш ли да намериш?
-Е, мога бе. На Тодорчо баща му е рибар и той все ръката ми целува, че пиша на момчето му тройки. Детето е добро, ама нали помага на татко си все не може да сколаса с уроците. Ако му река, ще ми даде лодката за малко. Ама аз не мога да греба бе, Маньо.
-Е, честито, баджанак – тупвам го по рамото, - таман ще се научиш.
Той се нацупва. Нали е даскал, не е свикнал с физически труд, ама то делото жертви иска, не фасон.
Изтъркулва се още една седмица, в която Ванчето заслабва още повече, въпреки че и преди си беше кекав. В очите му гори някакъв блясък, който стресна жена ми като веднъж дойде у нас да оправим покрива на обора.
-Ще се затриеш за едното чудо, диване с диване – каза му Живко Арнаудов, като му тикаше една порязница в ръката. – Яж бе!
Ванчето само пусна една въздишка и пак се ококори в нищото.
-Дай да му взимаме момата, че ще требе да викаме Пацето да го опява без време – каза ми Живко.
-Трай бабо за хубост – контрирах го аз, но и мен Ванчето ме притесняваше.
Денят най-накрая дойде. Срядата се оказа хубава и слънчева, нали беше лято. Небето беше безоблачно и по него се промъкваха само няколко пухкави облака. Беше ден, в който да се завреш на сянка в някоя кръчма с халба студено пиво в ръка. Само, че нашата скромна чета имаше своята задача, към чието изпълнение подходихме толкоз акуратно, че и капитан Попов щеше да се гордее с нас, мир на душата му, че го споменавам в ден като този.
С Ванчето се промъкваме тихо през горичката, която варди плажа. Движим се леко приведени, стъпваме внимателно. Усещам ръцете си странно празни, защото в момент като този в тях би трябвало да има пушка. Наострил съм слух, за да чуе шума от придвижването на врагове, въпреки че знам, че такива няма. Между дръвчетата прозира морето и златната пясъчна ивица. Лягаме на земята и се промъкваме бавно напред. Вятърът носи соления аромат на море и женски гласове.
Ето ги. Този път са пет, легнали са на опънати одеяла. Разпознавам Димитра, Елена – дъщерята на хлебаря Крум Величков и Димана - най-малката сестра на фабриканта Дончо Коцев. Другите две са ми смътно познати, но не си губя времето с тях. Вперил съм поглед в Димитра. До мен Ванчето е затаил дъх. Сръгвам го с лакът.
-Готов ли си? – шептя.
-Тъй вярно.
Гласът му е твърд и равен. Войник на акция.
А, ето го и баджанака. Лодката се полюшва на десетина метра навътре в морето. Той е метнал въдица през борда и лови риба с усърдието на най-фалшивия рибар на света. Жените даже не поглеждат към него, улисани в своя си разговор. Подавам уговорения сигнал като разтърсвам тъничко дръвче, на което е вързан бял парцал. Той зарязва въдицата, напъва греблата и обръща лодката към брега. В мига, в който носа ѝ заорава пясъка ние с Ванчето изскачаме от прикритието си.
Жените даже не оглеждат към нас заети да се кокорят в странния рибар. Пясъка хвърчи под обущата ни докато скъсяваме дистанцията от двадесетина метра, която ни дели до целта ни. Димана ни зърва първа и писва от ужас. Вече е късно. Сграбчваме Димитра, търкулваме я върху одеялата и сръчно връзваме глезените и китките ѝ. Ванчето хвърля върху паникьосаните жени едното одеяло и писъците им на ужас екват. Вдигаме Димитра и отърчаваме до лодката. Ошашавената жена едва сега се сеща, че трябва да окаже съпротива започва да се мята и извива. Късно е вече. Тръшваме я на дъното на лодката, предвидливо застлано с мек китеник. Избутваме рибарския съд обратно на дълбокото, Ванчето и баджанака налягат гребалата с такова усърдие, че буквално политаме в спокойното море.
Затискам я с цялата си тежест, но Димитра е яка жена и аха-аха да ме метне през борда.
-Трай ма! – изръмжавам ѝ. – То за хубаво те взимаме!
Лодката се понася през синьото море, сподиряна от плясъка на гребалата и крясъка на чайките. Виковете на уплашените момичета, които най-накрая са се измъкнали изпод одеялото остават зад нас.
Спряхме на брега на около два километра на север. Метнахме Димитра в каруцата и за няколко минути бяхме в църквата, където ни чакаше Павел Попшопов в целия си свещенически блясък.
Ако ме питате защо тя се съгласи да вземе Ванчето няма да мога да ви кажа. Дали и тя не го харесала, когато е правил онази чешма в дома ѝ или просто е усетила нещо, не знам. Сигурен съм само, че Димитра, по баща Стойкова, по мъж Радоева, не беше от жените, които се плашат току-така.
Ние полежахме в кауша, де. Пуснаха ни след три дни. Там не ни закачиха, въпреки че бяхме готови да изтърпим доста бой. Началника на жандармите Пеню Марков беше ветеран като нас, пък и не се долюбваше много-много с хаджи Стойко. Хаджията все пак прибра дъщеря си у тях, но Димитра не стоя там много.
-Мъж си имам – казала му тя. – При него трябва да бъда.
В деня, в който ни пуснах от кауша тя си събра багажа и отиде в дома на Ванчето Радоев, като негова жена. Там си остана. Моята ме посрещна, седнала на пейката пред портичката. Присвила е очи срещу слънцето, което приятно напича в късния следобед.
-Е, Емануиле, значи жена сте крали за Ванчето.
Като всички в Ахтопол тя ме нарича Маньо. Емануил ставам в много редки случаи, повечето от които не искам да си спомням.
-Е, жена, как да му откажем. Боен другар е, знаеш – измрънквам.
Не ме е срам да призная, че от жандарм не ме е шубе, но от жена ми – да. Ерген ако си, няма да разбереш.
Тя обаче се засмива, става, изтупва престилката си и ме целува по бузата. Лъхваме ме онзи аромат на море и любов, заради който напуснах родния шоплук в далечната 19-та година, за да дойда в Ахтопол. Стискам тънкия ѝ кръст и заравям лице в бялата шия.
-Всеки има право на щастие – прошепвам и знам, че ако не друго то поне аз съм намерил своето.
Сподели в социалните мрежи