Автор на плакетите - Тихомир Витков
Фото: Сдружение "ЛУМЕН"
14 ноември 2019, четвъртък
Ракурс
За четвърта поредна година в рамките на Есенните ахтополски празници “АХ!Паламуда” (21-23 септември 2019) се проведе литературният конкурс "МОРЕТО!", организиран от сдружение "ЛУМЕН" с подкрепата на Кметство Ахтопол.
Произведенията бяха разгледани и оценени от жури в състав - Митко Новков (председател), Христо Карастоянов и Вера Петрова, а резултатите и наградените автори бяха представени във втората вечер на празниците.
Ето и наградите:
Категория „Проза”:
Първа награда (поделена):
"15 минути преди края на лятото" на Иван Сухиванов
"Змията" на Марина Нинова
Втора награда:
Не се присъжда
Трета награда:
"Похитители на щастие" на Калоян Захариев
Поощрения:
"Чехлите" на Панайот Карагьозов
"Рибешко оченце" на Елена Павлова
Категория „Поезия”:
Първа награда:
"На брега" на Силвия Илиева-Христова
Втора награда:
Не се присъжда
Трета награда (поделена):
"Есенно" на Вичо Балабанов
"Несебърска елегия" на Лилия Кирилова
Поощрения:
"Морето е отворена книга" на Надежда Станулова
"Ще се връщам" на Лили Пенкова
Наградените участници в конкурса освен парични награди традиционно получиха и плакет, изработка на художникa Тихомир Витков. За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук), в чийто улов ахтополските рибари са ненадминати и в наши дни. Това споделиха организаторите от сдружение “ЛУМЕН” и благодариха на художника за изработването на плакета и на сдружение “Черноморска Странджа” за предоставената монета.
По традиция всички наградени творби ще бъдат публикувани в “Ракурс”.
ЧЕХЛИТЕ
Разказ на Панайот Карагьозов, отличен с Поощрителна награда на Националния конкурс “МОРЕТО!” в категория Проза
Знаех, че ме харесва и ме иска, но все не се получаваше. Не се получаваше, защото малко преди да се получи Дана се отцепваше безпаметно и на следващата вечер всичко започваше отначало.
Дана Кратохвилова беше дългокоса, дългокрака, синеока и беше от Прага. В началото последното бе първостепенно, тъй като се готвех от есента да бъда задълго в чешката столица, а не познавах никого там и не знаех добре езика. Дана ми падна от небето в прекия и преносен смисъл. Тя кацна на летището в Сарафово като ръководител на чешката група, на която пожелах да съм екскурзовод. Студентските си лета карах на морето, където след първи курс, понаучил малко езика, съпровождах полски туристи. След университета останах на работа в бюрото за туризъм и директорът изненадващо предложи да ме изпрати за представител на фирмата във Варшава. Но започна десетилетието на Солидарност и вместо в нормализиращата се Полша ме пренасочиха към нормализираната Чехословакия. Помолих шефката на екскурзоводите, за да напредна с езика и привикна към нравите, през лятото да съпровождам чехи и така повторно станах екскурзовод.
Дана бе завършила икономика и от няколко години планирала плановете на някакво провинциално предприятие, в което никога не била стъпвала. Дори не си дала труда да разшифрова дългата му абревиатура и когато я питали къде работи – казвала в социализма. Преди да завърши и тя изкарвала по някоя крона за вино и рокли с преводачество. Знаела немски и френски, но след като нейният годеник забравил да се върне от Германия ѝ забранили да работи със западняци. Правела се на лоялна комсомолка или нещо такова и след почти цяла петилетка от туристическата кантора я амнистирали и предложили да води група на Черноморието. Знаела лошо руски и се страхувала, че ще се издъни, но като видяла още първия ден, че и тя, и групата ме разбират, пък и аз тях – отдъхнала и се престрашила да ме покани на вино.
В Дана имаше нещо мъжко, не само защото пиеше като мъж. Характерът и косата ѝ я правеха да изглежда като лъв с грива, но с плахостта на катеричка. Тя неистово желаеше да ходи по барове, дискотеки и всичко увеселително, но страдаше от фобията, че вездесъщата резидентка на чешките служби на Слънчака Хена Кожухович, която наричахме Хиена, я дебне за да я спипа със западногерманец. Хиена бе дърта и дебела, през деня се печеше до изнемога на евиния плаж, след това спеше, вечеряше за трима и тръгваше с тефтерче да обикаля нощните заведения, където следеше кои чехи и словаци се съешават с чужденци. Поради това Дана се въздържаше от нощния лайф и аз всеки ден купувах от Несебър по две бутилки все едно и също бяло вино, с които нощем си правехме четворка в нейната стая.
Дългата ѝ руса коса, дори и след плажа, мамеше блестящо с дъх на черноморски бриз и пражка пролет. Мислено се заравях в нея, сплитах я и я разплитах, но когато понечих да го сторя, Дана се отдръпна, кокетно прехвърли зад раменете буйната си грива, притисна се към мен и прошепна „Йеном власи не, просим те“. Само косата не, всичко друго, само не косата се превърна в рефрен, разделящ първата от втората бутилка. Разкáза ми как нейният приятел се възбуждал от косата ѝ и се шегувал, че била кръстена на нея, тъй като фамилията Кратохвил означавала скъсяване на времето или нещо като решаване на кръстословица. Преди да избяга в Западна Германия Дана му обещала, че няма да се подстригва чак докато се срещнат отново. „А не поиска ли да обещаеш, че няма да се срещаш с други, докато се срещнете?“ – попитах аз. „Не, ние чехите не сме такива“ отговори тя с усмихна още по-двусмислена от неопределеното „такива”.
Освен косата, Дана притежаваше и други дадености, с които глътка по глътка лежерно скъсявахме нощите вербално и телесно. Без да подозирам, сладко потъвах в чешката монотонност – повторяемост в личното време и пространство, където и да беше то. Пиехме бавно, мераклийски, чак до развиделяване. Краят на втората бутилка ни сварваше по бельо, но щом посегнех към бикините, тя откъсваше устните си от моите и като на досадник във влак безизразно казваше „Нех мнйе бейт!“, отпускаше се и безпаметно заспиваше. С остави ме на мира, остави ме сама или направо – разкарай се завършваше среднощния ни интимен ритуал. Оставах да я гледам и научих наизуст цялото ѝ тяло, лице и крайници без да докосвам косата и без да надничам зад триъгълния ѝ воал. На сутринта закусвахме на една и съща маса с две млади създания, които споделяха еднотипните си дискотечни свалки, а ние послъгвахме, че сме чели книги.
Така между йеном власи не и нех мнйе бейт неусетно изминаха двете морски седмици или по-точно техните нощи. Разделихме се влюбено. На летището Дана ми даде телефона си, благодари за грижите и някак гузно прошепна в ухото ми, че в Прага ще се реваншира.
Заминаването за Прага завистливо се разсъхна, но всяко зло за добро – отвориха ми се пътувания с много хубави преживявания и споменът за Дана и кратохвилните нощи започна да избледнява. Реактивира го метрото. Бях в Токио, където в продължение на месец трябваше всекидневно по едно и също време да пътувам с подземката от центъра до едно от летищата и обратно. Наблюдавах как пътниците със сядането си заспиват и се събуждат точно преди влакът да спре на тяхната станция. Повечето бяха мъже, но имаше и жени и момичета. Само веднъж млада жена за секунда се успа и пропусна спирката си. Тогава се запитах как японците успяват да се събудят точно на минутата и как Дана заспиваше полупияна и полугола точно след втората бутилка. Спомних си за косата ѝ и адски ми се прииска да видя колко е пораснала.
След време ми се случи командировка до Прага. Съмнявах се, че ще намеря Дана на телефонния номер от преди години, но се оказа, че от народите, които познавам, само чехите живеят по-дълго от нас (но поне без родителите си) на един и същ адрес. Позвъних, открих я и се уговорихме за следващия ден след работа. Познах я по усмивката, загатваща едновременно и да, и не. Косата ѝ бе силно скъсена и леко накъдрена. Каза че днес трябва да се прибере навреме и набързо си разказахме осемте години невиждане. Да, подстригала се е наскоро. Видяла се е с бившето си гадже, но той планирано се е оженил за германка, а тя изненадващо – за агента от тайните служби, който безконечно я разпитвал за невъзвръщенеца. „Не, не си мисли, че съм насилвана или съм се насилила. Сега е демокрация, но и в демокрацията самотата си е самота, както при соца. Зденек, така се казва, ме потърси след 90-та да се извини. Такива били времената, бил се престарал с разпитите, за които след първата ни среща не докладвал никому – просто се влюбил и искал да ме вижда. Така и не разбрах как хлътнах по него и как от Кратохвилова станах Неконечна“. „Само не ми казвай, че ви е кумувала Хиената!“ „Е, чак пък толкова, но Здени е ченгисарски мнителен като нея и семейно ревнив като себе си. Иначе е саможив добряк. В сряда ще е във Виена. Ето ти адреса. Вземи такси и ела след седем. Не вечеряй и не носи цветя, защото сутринта ще ги изхвърля. Помня за реванша, а вече и косата ми не е табу“.
В седем и малко с традиционните две бутилки в ръце позвъних, а Дана ме посрещна с чехли в ръка. „У нас всички се събуват“ – каза за добре дошъл тя и с насърчителна усмивка постави чехлите в нозете ми. Навеждайки се, тя закачливо погали с косата си слабините ми, а аз с ужас плъзнах погледа си по чехлите, които бяха по-дълги от бутилките, които държах. Докато Дана собственоръчно ме събуваше и обуваше, сякаш да се увери, че чорапите ми не са скъсани и краката ми не миришат, разбрах, че на страха не само очите, но и чехлите са големи...
Беше направила подобие на шопска и кебапчета, отворила бе две бутилки шардоне и свенливо се извиняваше, че не са съвсем като българските, но че споменът е по-вкусен от храната. Спомняше си как на Слънчев бряг през деня сме печали полуголи върху яхтата, а вечер сме тичали боси по брега. Слагаше от общото плато в моята чиния, приближаваше стола и себе си все по-близо, а аз вместо да вперя очи в щедрата ѝ пазва, вторачвах поглед в стърчащите с поне една педя зад петите ми чехли, които ми изглеждаха по-големи от платноходки. Еротичният ми блян ме целуваше, а аз треперех като от морска болест, че гигантът Зденек може да се върне и да ни пребие.
Не съм слаботелесен, но не мога да се бия и не понасям болка. От страх ми се допишка и попитах къде е тоалетната. Дана сконфузено ми обясни, че блокът им е построен в началото на ХХ век и по тогавашната мода тоалетната е на етажа. Трябвало да си обуя обувките и да гледам да не ме види някой. Не можех да гледам нищо друго освен това колко малки са моите обувки и колко големи са чехлите на полицая Неконечни. Върнах се и продължихме среднощния си ритуал, но този път аз пиех много по-бързо, отколкото Дана ме събличаше. Когато допивахме последната бутилка бях само по чехли. Клатейки се като моряк, изфъфлих нех мнйе бейт...
Събудих се точно на време с моряшки махмурлук, но като видях че Дана се усмихва до мен чисто гола изтрезнях. Каза, че е прекарала невероятна нощ, но не разбрала две неща: Защо не съм докосвал косата ѝ и какво значи на чешки „чехлите”? „Нещо мръсно и възбуждащо ли е, че го повтаряше цяла нощ?“ – попита тя. Като чу, че „чехлите” са най-обикновени бáчкори се разочарова, но се смя до припадък като признах защо съм бълнувал точно тази дума.
„Български глупчо, не знаеш ли че във всеки чешки дом има по един най-голям номер чехли за гости? Вече поне знаеш, че в голямото влиза и малко и голямо, а в малкото – само малко. Зденек те превъзхожда по вертикала, но в хоризонтала ти го биеш. Обувките ви са с еднакъв номер. Разликата е, че той обожава косата ми, независимо колко е дълга, а ти се страхуваш и от косата, и от чехлите“.
На летището Дана ми подари чифт луксозни чехли, привързани с кичур от косата ѝ. На лявата подметка бе написала с червило „афродизиак”, а на дясната с дебел флумастер – „трепач на свалячи”.
Не я попитах защо и как заспиваше след втората бутилка.
РИБЕШКО ОЧЕНЦЕ
Разказ на Елена Павлова, отличен с Поощрителна награда на Националния конкурс “МОРЕТО!” в категория Проза
Всяко лято караваните са повече. Въпреки това сърцето й се свива, когато вижда на прозорчето на едната “Продава се. 18000 лв.” Вдигнали са й спретната оградка от бели летви. Построили са й навес с истински керемиди и са посадили рози. Но я продават.
През първата година двамата с Борко откриват къмпинга по случайност и не защото на 12 юли той ще има юбилей - закръгля петдесетака - а понеже проблемите й с кръста отменят палатката насред нищото като метод за традиционно летуване.
- Ако на двайсет и пет някой ми беше казал да си пазя коленете и кръста, щях да му се изсмея! - кикоти се тя, докато взима ключ за бунгало от рецепцията. - Обаче ето на, белята вече е станала...
- Някое от децата ли прави бели? - примлясква с дъвката си момичето отсреща.
Дидка махва с ръка, плаща й и излиза.
В спалнята им има само две тесни легла, едно нощно шкафче и гардероб. Чаршафите са стари, гардеробът - прашен, а надутият от влагата прозорец не приляга добре в касата си. Още първата сутрин Борко я събужда да правят любов, докато слънцето царствено подава алената си глава над хоризонта.
Вилата им е на първия ред, с изглед към морето.
На поляната до носа все още няма никакви каравани, тревата е избуяла и гъста.
Десет години по-късно през първата сутрин посрещат изгрева на далечния плаж. Не са го правили скоро и май няма да повторят повече, но тази година Борко удря шейсетака и са искали да направят нещо специално. Дидка лежи на одеялото схваната и всичко я боли, но той я целува в ямката над ключицата и я люлее в обятията си, а слънцето надига алената си глава над хоризонта и е Джулай морнинг.
На поляната до носа откриват самотна стационарна каравана. Стопаните й са вдигнали и дървен навес през зимата. Кафявото й прозорче, което гледа към носа, е като изпъкнало рибешко оченце.
- Не е ли прекрасна? - сочи я Борко. - Представи си, ако беше наша!
В спалнята във вилата на първия ред леглата са същите, гардеробът - прашен, а дограмата е прясно сменена и още рони силиконови сълзи по стената.
Тук ще са дванайсет дни до рождения ден на Борко и възнамеряват да карат по списък. Тортата е изненадата на Дидка извън програмата: наполовина бяла, защото той я обича такава и наполовина кафява, защото тя си пада по тройния шоколад.
Черпят се с нея на малката верандичка на вилата, а с лешниковия крем се смесва финият вкус на море. Най-хубавият.
Още пет години по-късно списъкът е кратък, леглата са същите, гардеробът е прашен, караваните - две. Дебело рошаво куче охранява моравата и подстъпите към скалите, и се скъсва да лае по всички. Вижда бастуна на Борко и изпада в истерия.
- Ей, махайте се оттам! - провиква се от верандата на първата каравана дебел рошав мъж с епилирано шкембе. - Не дразнете кучето ми!
- Прибери си го като е твое! – не остава длъжна Дидка. – Ваксинирано ли е?
Кафявото прозорче примигва на хълбока на караваната като рибешко оченце.
- Представяш ли си, ако беше наша… - мърмори Борко на връщане към вилата. - Щеше да пускаш и кучето вътре, нали?
- Зад това усмихнато прозорче и то ще е добро куче.
От селото Дидка купува капки и хапче, и оранжев нашийник, но не успява да го сложи, защото следобеда идва “Екоравновесие”. От прозореца на вилата се вижда как товарят кучето. И се чува как мъжът от караваната отрича да има нещо общо с него. Въпреки това получава акт, а Гошо се връща в края на седмицата с провиснало от пластмасова марка ухо. За негова изненада открива панички с вода и храна до верандичката на вилата - там, където оченцето на караваната не достига.
Тази година на Дидка и Борко не им е толкова лесно да стигнат по тъмното до носа с кошница за пикник, но залезът заварва рожденика с чаша в ръка. Целувката му е тръпчива, с вкус на прасковено вино и море.
Още три години по-късно караваните са вече пет, протягат алчно дворчета към ръба. Гъчкат се една в друга и си закриват взаимно гледката.
Носът си е срутил наполовина, но Дидка не може да разкаже такова нещо на Борко, чиято количка е паркирала на верандичката на вилата. Описва му караваната на втория ред и оранжевите тиквени цветове зад нея., които сигурно се виждат прелестни от онова прозорче като рибешко оченце, а Борко се смее и я придърпва на коленете си, и я целува ли целува.
Гошо с оранжевия нашийник ги гледа внимателно, наклонил с разбиране глава. Вече си има две приятелки и съпровождат Дидка навсякъде, чак до далечния плаж. Бледо лице ги наблюдава иззад кафявото прозорче на първата каравана, пред която нежна ръка е насадила рози. Биколорни.
- Представяш ли си, ако беше наша… - прошепва Дидка, когато Борко спира с целувките, за да си поеме дъх.
Ще има торта и тази година, а с лешниковия й крем ще се смесват прасковено вино и море.
След още две години Дидка отново взема ключа от вилата. Пропуснала е предишното лято, но нищо не се е променило - чаршафите са все така стари, гардеробът - прашен, вторият ред каравани е запълнил моравата.
Гошо се втурва да я посрещне, без нашийник и охърбавял. На тръгване ще качи и него в колата.
На кафявото оченце на караваната има надпис “Продава се. 18000 лв.” През пропуснатото лято се е сдобила със спретната оградка от бели летви. Навесът е с истински керемиди и розите са се изкатерили чак до горе. Но се продава.
Дидка се споглежда с Гошо и вади очуканата си нокия.
Слаб плешив мъж с мустак идва към седем. Не познава дебелия с шкембето, оказва се.
- Представяш ли си, ако е наша? - шепне Дидка на Гошо, когато стъпват под навеса на караваната.
В кафевия сумрак безпогрешно се приближава до прозорчето-оченце и надзърта през него. Тревата навън е повехнала и безжизнена. Тиквените цветове се клатушкат като умрели риби. Разкривените зъби на срутения нос стърчат през катарактата на бялата оградка.
- Цената подлежи на коментар! - вмята припряно слабият плешив мъж.
- Разбирам. Ще си помисля - Дидка бърза да излезе. Гошо припка по петите й.
- Бабишкера - изсъсква слабият на заключване. - Разбирала тя...
Навън слънцето тъкмо се е разляло по вълните като мед. И следобедът е вълшебен.
Дидка вади нокията да поръча тортата: наполовина бяла, защото Борко я обичаше такава, и наполовина троен шоколад. После си отваря вино с вкус на праскови. И на море.
Сподели в социалните мрежи