Национален литературен конкурс МОРЕТО! 2021 – Първа награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Бургас » Изкуство и книги » Море
Национален литературен конкурс "МОРЕТО!" 2021 – Първа награда – Проза

Фото: Светозар Гатев

16 февруари 2022, сряда

Ракурс

Официалното обявяване и награждаване на отличените автори в категориите проза и поезия в шестото поредно издание на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “ЛУМЕН”, се проведе на 18 септември 2021 г. в новото артистично пространство на "Галера ah gallery" в Ахтопол.

Жури в състав Митко Новков (председател) и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова разгледаха творбите на близо 150 участници и оцениха следните автори и техните произведения в категориите “Проза” и “Поезия”:

Категория „Поезия”:

I награда – Румен Денев, гр. Казанлък - парична премия от 300 лв. и плакет

II награда – Димитър Гачев, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

II награда – Ина Иванова, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

III награда – Недялка (Нели) Георгиева, гр. Асеновград - парична премия от 150 лв. и плакет

Специални награди:

Специална – Плакет – Асан Хаджипехливанов, гр. Плевен

Специална – от “Галерa ah gallery” - Петя Павлова, гр. Русе - картина на художника Тихомир Витков и грамота

Специална – от “Галерa ah gallery” - Валентина Дончева, гр. Габрово - картина на художника Тихомир Витков и грамота

Категория „ Проза”:

I награда – Ангел Иванов, гр. Габрово - парична премия от 300 лв. и плакет

II награда – Йохан Девлетян, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

II награда – Джеки Стоев, гр. София - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

III награда – Милен Нанков, гр. Ловеч - парична премия от 150 лв. и плакет

Специални награди:

Специална – Плакет - Екатерина Григорова, гр. Добринище

Специална – от “Галера ah gallery” - Иван Стоилов, гр. Димитровград - картина на художникa Тихомир Витков и грамота

Специална – от “Галерa ah gallery” - Дияна Димитрова, гр. Варна - картина на художникa Тихомир Витков и грамота

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък намонета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.

Разказ на АНГЕЛ ИВАНОВ, отличен с Първа награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

МОРЕТО В НЕГО

Стои на прозореца. Светлината, струяща отвън, ако го гледаш отзад, оформя неканоничен правоъгълен нимб около него. Спорен светец, и то в гръб. Липсва кръглостта на вечността. Морето подклажда ереста на спомените. Защото да си спомняш, означава да си спомняш грехопадения и невинност, безвъзвратно изгубена. Може би иконите трябва да изглеждат така. Угодникът не устрелил очи в молитвеника, а изобразен в гръб, взрян молитвено в Божия хоризонт – небе, море, човешки свят.

Болят го органите, тъканите, клетките, спомените.

Морето лекува лъжовно. Помазва раните, като сипва сол в тях, с прииждащите вълни, които после се оттеглят обратно. Отмива кости, трупове. Полага пихтиести медузи в черепите на времето. Завива мъртвите със саван от флуоресциращ планктон.

Той е изморен, но се оживява на прозореца, докато наблюдава картината на своя свят – брега, на който израсна...

И на който живее през целия си живот.

Върви с очи. Фасадата на бялата къща свети като изумруден замък срещу слънцето. Долу е очарователен разпад. Понеже морето прониква навсякъде, влагата е попила и опесъчила бялото в криволичеща траектория около метър над земята, като диаграма на сърцето на здрав човек. Неговата беше такава някога. Нататък е зелената морава на двора. Тревата е окосена като олимпийски стадион. Масичката със столове – място за самотно четене и взиране в морето; неделна глъчка с родата; разговори под нощното небе. Червената порта, на която изгряваха мама и татко след работа. Татко с големи риби. Мама с контролните от училище. Махаше им от същия прозорец. Нататък - крайбрежната алея на малкото морско градче. На нея се влюбваха и разлюбваха двойки; паркираха се колички за царевица и сладолед; разминаваха се иностранни летовници от цял свят, но той беше забелязал, че съществува негласна международна спогодба, задето погледите неизменно се обръщат след всяка красива жена, без значение от нейната националност и раса. Тя просто беше Жената на Света. След нея се обръщаха и децата със сладоледите, и дядовците с бастуните. А той самият имаше царска панорамна гледка оттук.

След напечения асфалт беше плажната ивица в различни нюанси на жълтото според дневното слънцестоене. Мокрият пясък в дъното като влажната фасада на крайбрежната му къща. Нататък – морето, зелено на плиткото, синьо около оранжевата шамандура и черно отвъд нея. Това беше трикольорът на детските му лета. Знамето на свободата. Шамандурата беше гербът. Белите перки на вълните щурмуваха брега като в миниатюрна реплика на картината на Хокусай, без да подозират предопределената си смърт. Някъде в далечината - платната на лодка като бележка, пусната по водата от Господ. Ясната разграничителна линия между морето и небето, дробна черта – хоризонтът на надеждите. Слънцетo умираше всеки ден, както вълната, която умираше всяка секунда.

И двете се раждаха отново и отново – всяка секунда, всяка сутрин.

Морските чеда завинаги остават такива. Да, не всеки ден ще бъдат на брега, но брегът постоянно ще е в тях. Може по нужди и принуди да втъват в твърдата земя на бита и делника, но душите им винаги гледат към зеленото, синьото и черното. Бризът е техният фонов шум, градският им брум, саундтракът на живота им. Пясъкът е инкрустирал филигранни фигури под кожата им – натурални татуировки.

Ето го като хлапак. Втурва се от утробата на къщата като новороден – бос и почти гол, само по избледнели бански шорти, в начален някога цвят на шамандурата-герб в далечината. Тревата гъделичка табаните на краката му, колкото и да са изпечени и загрубели. Кожата на морските деца вече е събрала мъдростта на старците. Раздрънчава портата като училищен 3-ти звънец. Грапавият асфалт пари, а пясъкът направо изгаря. Райски пъкъл. Пясъкът от сух става течен. Мирише на метан от мъртви, гниещи зелено-кафяви водорасли. Блатният газ го унася. Бягството се забавя, краката му вече са във водата. Плонж напред. Под повърхността се чува неговото дишане и дишането на всички останали човеци, дори на мъртвите, особено на мъртвите, дишането на света.

Поглежда в стаята. Равната рутина на навика вътре едновременно успокоява и ужасява. Кутия натурален сок на нощното шкафче и различни блистери с лекарства - пъстри хербаризирани насекоми. Поглежда отново навън.

Завлече Джилда на брега в ранните часове. Тогава когато нощта и денят са като морето и небето на хоризонта – гранични. Тя не се дърпаше. Положи я на течния синор между пясъка и пяната. Младите им тела бяха като на земноводни. Тя - русалка. Той – млад, потентен и всемогъщ Нептун, намерил решение за уж невъзможното любене. Сякаш вършеха най-присъщото им. Нейните въздишки се сливаха с тези на вълните. Неговите тласъци караха плитката вода да подскача. Общото им напрегнато тяло отля перфектна форма в земята, археология на страстта в разтопения пясък. Натрошени миди и рапани се забиваха болезнено-хубаво в гърба ѝ. Бисерите бяха в очите ѝ. Той гледаше тях, а тя гледаше звездите, които вече чезнеха в развиделяващия се небесен покров. Първите лъчи ги огряха заспали в сладостна изнемога. Само косата ѝ се отместваше равномерно в плитчините като метроном, който триумфално отбелязва пребъдването на желанието отвъд обстоятелствата. Изхвърлените на брега около тях медузи, големи колкото чаршафи на бебешки креватчета, приличаха още на разпръснати конфети, които със смъртта си празнуваха живота, което ще рече – изгубената невинност.

Пак стаята. Миризмата на неплакнат отдавна уринатор, неподвластна на свикване. И пак погледът блуждае навън през прозореца, погнусен от жалката вътрешна реалност.

Внучката и пра-внуците са се прибрали за лятото от презокеанската чужбина. Насядали са около масичката на моравата. Децата се щурат на двора, познали някакъв необясним загубен рай. От време на време момиченцето идва при него и му говори неразбираемо – и защото е на 4, и защото не знае грам български. Само едно екливо „Деди, деди…“, докато го гледа настоятелно в очите и тръска парцаливата му ръка. Той гледа ту херувимското личице на малката Дженифър, ту голямото мораво старческо петно под кокалчетата си.

„Боже, какво се случи?“

Ей там на портата изпрати дъщеря си за полета преди 30 години. Толкова?! Преди няколко, когато овдовя, го обзаведоха с компютър със скайп. Него – престарелия като непродаден пъпеш в края на пазарния ден дядка. Звънеше по скайпа от този морски двор и гледаше на малкото екранче в несмислено далечната чужбинска земя дъщерята, внучката, правнучката и съпътстващите мъже, момчета и момченца. Започваше да забравя кой какъв точно му беше, как точно се казваше този пораснал юнак, а тази млада и привлекателна дама отсреща през насичащата картинка коя изобщо беше… Предпочете да ги възприема и живее като инкарнации на архетипните Мъж и Жена, изхвърлени от морето на брега на ума му. Само се усмихваше и казваше „Добре съм, Деди, добре съм.“.

Старецът гледа през прозореца, захванал с една ръка стойката на системата за преливане като последна плацента, която го свърза със света. Отвън няма море, а оживен полис с разбеснял се булевард – разбързани, разтерзани, разбити и разкрачени в ход градски хора, които бързат към задачите и смъртта. Ръмжат мотори. Захваща порой. Навън няма море, а локви с машинно масло, което възпоменава дъгите на детството и девството. Все едно е имало огромен отлив. Оттук в болничната стая обаче и локвите са море.

Но морето е преди всичко вътре в него.

И ето то вече качва нивото си, с тревожния подводен шум на кашалот, пронизан от харпун, и почва да прелива през очите му.

***

АНГЕЛ ИВАНОВ е роден e в Габрово през 1988 г. Завършва Националната Априловска гимназия, а впоследствие и „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Един от създателите на студентското радио „Реакция“, в което е водил предаванията „Справедлив взрив“ и „Българи от младо време“.

През последните години работи като сценарист и редактор на различни телевизионни предавания, сред които „Ку-Ку Презареждане” (БНТ) и „Господари на ефира“ (Нова). В момента е част от сценария екип в „Шоуто на Николаос Цитиридис“ (БТВ).

Сценарист на различни обществени събития, сред които: „70 години ЦСКА”, „75 години УАСГ“ и „Карнавал на Габрово”.

Негови текстове са публикувани в немалко печатни и интернет медии, сред които: „Свободен вестник“, списание „Джамборе“, сп. „Мениджър“, сп. „Християнство и Култура“, „Църковен вестник“, Webcafe, Actualno, КлинКлин, АзЧета, портал Православие.бг, Кинематограф.бг и др. Във въпросните е автор на множество очерци, портрети, пътеписи, коментари, анализи, есета, импресии, миниатюри, ревюта и интервюта.

В края на 2018 г. от печат излиза сборникът му с разкази „Техническа проверка“ (Изд. Scalino). Книгата е отличена с наградата за дебют „Южна пролет“, а един от текстовете в нея – „Добрият християнин“ – получава националния литературен приз „Рашко Сугарев“ за публикуван къс разказ. Сборникът е номиниран още за Годишните награди на Портал „Култура“ и за наградите на Клуб „Перото“ в НДК (отново в категория „Дебют“).