НЛК "Морето!" Трета награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
НЛК "Морето!" Трета награда - Проза

Катя Съева, организатор на НЛК "Морето!"
Фото: Сдружение "Лумен"

16 ноември 2022, сряда

Ракурс

Трета награда в категория "Проза" на 7. Национален литературен конкурс "Морето!" беше присъдена на Станислава Станоева за разказа "Морски дневник""за топлотата на детския спомен и за това, че морето ни учи да се влиза в живота бос". Наградата е парична премия от 150 лв. и плакет на художника Тихомир Витков.

МОРСКИ ДНЕВНИК

Тръгваме винаги много рано – около четири сутринта.

Майка казва: Бог напред и ний след него.

Пътуваме през различни градове, все още няма магистрала. Бързаме да сме там поне към обед и ваканцията да започне.

Спираме да закусваме банички на едно и също място, почиваме винаги на Петолъчката. Преди отбивката на Садово непрекъснато махаме на чуждестранните коли – повечето от тях гастарбайтери от Турция, които работят в Германия и се връщат по родните места. Колите им са лъскави и западни, но вътре в тях е Ориента – жените забрадени, мъжете мургави и с мустаци.

Всички сме нетърпеливи да видим морето. Видим ли го, вече е по-лесно. Само да го мернем, и започваме да скандираме в колата „Мо-ре-то, мо-ре-то!“. То се появява в целия си блясък някъде след Бургас. Не отлепям очи от него, търся го между прелитащите храсти и дървета.

Понякога се отбиваме на водните лилии или да се повозим на корабче по Ропотамо.

Ах, морето…

В моето детство то е дългият плаж на Ахтопол, стръмният път до него през широка борова гора. Летуваме в бунгало – с веранда, две стаи и по средата им – баня и тоалетна. В Ахтопол е пълно с бунгала, подредени покрай морето.

На плажа баща ми прави нещо като тента от четири колчета и мята отгоре бял чаршаф. Платнените плажни чадъри идват по-късно. Чертае слънчев часовник на пясъка. Нарисуван кръг и в средата забита пръчка. Когато сянката стигне до тук, показва татко, влизате във водата.

Той винаги си носи надуваем дюшек, бинокъл, книга и термос със студена вода. Аз ходя само с една хавлия. Тя ми е достатъчна. Ако ми се пие вода, се качвам боса по пътеката. По средата ѝ има извор. Пия от него, с шепите.

Правим дълги разходки по плажа. Събираме миди – с ушички, бисерни им викахме. Всяка година мъкнем по една торба в Пловдив.

Ходим на стол – на закуска, на обед и на вечеря. Редим се на дълги опашки и мъкнем храната с таблите. По улиците все още не продават пици, бургери и дюнери. Ядем, каквото ни сготвят лелките в стола. Единственото кривване от пътя е да отидем семейно на ресторант.

В станцията, където прекарваме ваканцията, има един-единствен телевизор – в бунгалото на готвача. Телевизорът е черно-бял, огромен като гардероб и със стърчаща над бунгалото антена. Вечер летуващите си носят столове и одеяла, а децата сядат на тревата. Готвачът отваря прозореца, обръща телевизора към нас, зрителите, и всички гледаме „Богат, беден”.

Небето е пълно със звезди, виждаме ясно Млечния път, докато лежим на топлата трева вечер с децата.

Встрани от бунгалото, почти до черния път, има огнище. Мъжете слагат отгоре една ламарина и там мятат кофите с миди, събирани през деня. След като се изпекат, хващаме с ръце по една мида и ядем топлата ѝ сърцевина. Понякога попадаме на малки бисерчета, които проскърцват между зъбите ни. Пазя си няколко от тях в портфейла и до днес.

На тясната пътека до станцията всеки ден идва дядо с каручка с магаренце. Вътре сред жълтата слама лежат най-сладките дини и пъпеши, най-червените криви домати, най-горчивите и хрупкави краставици, които съм яла някога. Всеки ден пазаруваме по нещо оттам. Дядото е от Варвара. Сутрин идва с пълна каручка, вечер си тръгва с празна. Тегли ни дините и пъпешите със стар кантар – с метална чиния и топуз. Зеленчука мери почти на око.

Понякога мъкнем на плажа диня. Изстудяваме я в морето и тя се търкаля като топка за боулинг от вълните. Много знаехме тогава какво е боулинг. А бутилките с вода заравяме дълбоко в пясъка, че да не се стоплят.

Майка слага голям метален леген пред бунгалото да се топли на слънцето. Казва, че слънчевата вода е най-полезна. След плаж поливаме нагретите си тела с тази топла и пълна със слънце вода и сме здрави и щастливи.

Следобед майка ни кара да четем книги. После ги обсъждаме на верандата.

Майка си купува крем „Нивеа“ и парфюм „Бич може“ от полякините на Евиния плаж – чак в края на плажната ивица, точно срещу корабокруширалия гръцки кораб, до скалите. Понякога тя ходи там. Чат-пат взима и нас, децата. Полякините често организират цял битпазар – дрехи, козметика, бижута.

Над Евиния плаж има път. Там седят зяпачите. Гледат голите женски тела в захлас. На жените обаче не им пука.

В другия край на плажната ивица е къмпинг „Делфин”. Под него пък е нудисткият плаж. Там ходят само чужденци – чехи, поляци, германци.

Когато сме на Евиния плаж плуваме със сестра ми до останките от потъналия кораб. Все си мислим, че ще намерим там съкровище. Майка ни се кара, страхува се от морето, защото не може да плува. Татко за сметка на това е отличен плувец.

Почиваме цели петнайсет-двайсет дни. Вечер ходим на разходка до градчето. Има лунапарк с виенско колело и въртележка със синджири, стрелбище, захарен памук и вафли ракета. Пробваме всички неща. Купуваме си дъвки във формата на цигари, картички с известни артисти, огледалца с игри отзад. Или се разхождаме по черния път над морето да гледаме лунната пътека и да ловим светулки. Когато хванем някоя, я залепяме на челата си и така се разхождаме в мрака.

Два-три пъти татко слиза сутрин много рано до пристанището и купува току- що уловена риба от рибарите – повечето пъти попчета или чернокоп. Носи я, а майка я пържи вечер на едно котлонче. Ядем на верандата с пръсти и е ужасно вкусно. Замезваме с месестите сладки домати на дядото с каручката.

Други вечери ходим на лятно кино. Гледаме каубойски филми под звездите. На връщане минаваме през станцията на артистите. Там майка и татко пият по едно питие в барчето. Виждам навсякъде около мен известни актьори от киното. Дори веднъж на лятното кино, точно до мен стои Григор Вачков. Знаете го – Митко Бомбата. Пуши и димът идва право в лицето ми. Баща ми му прави забележка, а известният актьор веднага загася цигарата и се извинява много мило.

Всеки път, когато сме в Ахтопол на почивка, ходим до старото гръцко училище на разходка, горе на върха на градчето.

Понякога следобед татко ни води до скалите на фара. Там големите скачат в една естествено образувана между скалите дълбока дупка, която морето пълни с вода – като басейн. Понякога и татко скача в него, а ние се страхуваме.

Ние, децата, често ходим в плитчините до пристанището да събираме скариди. После всички се отправяме към малкия бюфет до мостика, за да ядем пържена цаца и картофки. Там винаги има голяма опашка, но ние чакаме търпеливо.

Вечер си играем из станцията с другите деца на народна топка или на волейбол. Разказваме си страшни истории за духове и таласъми. Когато си лягаме, през прозореца винаги чувам морето. На една ръка разстояние.

Веднъж станах много рано и слязох сама на плажа. Събух се и заджапах край брега. Морето се протегна и с една вълна ми отнесе навътре джапанките. Сякаш ми каза – научи се, че в живота се влиза бос.

Оттогава съм влюбена в морето завинаги.

Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила специалност „Българска филология“ в ПУ „П. Хилендарски”.

Автор на стихосбирките „Смъртта на палача” (1999), „Полет в камъка” (2003), „Градове и други острови” (2009), „Теория на всичко” (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020).

Има множество публикации в български литературни списания и вестници, както и десетки награди от национални и международни литературни конкурси.

Нейни стихове са включени в Международен балкански сборник, Истанбул 2007 г., Юбилеен сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон 2009 г., сборник „Лирика 2010” на НДК, София 2011, Антология „Литературен Пловдив“, Магдебург, Германия 2014 г. и Антология на българската поезия – XXI век, София 2015 г.

Стиховете ѝ са преведени на турски, английски, немски и норвежки.

Ключови думи: литературен конкурс Морето, Ахтопол 2022, трета награда, категория проза, Станислава Станоева

Сподели в социалните мрежи

Подобни новини