8. НЛК "МОРЕТО!" - Първа награда в категория "Проза"

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Бургас » Изкуство и книги » Море
8. НЛК "МОРЕТО!" - Първа награда в категория "Проза"

Ина Вълчанова и Ина Иванова
Фото: Сдружение "Лумен"

19 октомври 2023, четвъртък

Ракурс

На 8 октомври в Ахтопол за осма поредна година бяха раздадени наградите на Национален литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение "Лумен".

Жури в състав председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Ина Вълчанова определи следните фаворити сред повече от 200 участници:

Категория “Проза”

Специална награда “Георги Ингилизов” - Румен Денев – гр. Казанлък /парична премия от 1000 лв. и пластика/

Първа награда - Ина Иванова – гр. Пловдив /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Велина Минкова – гр. София /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Далия ал-Халил – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Камелия Панайотова - гр. Провадия /плакет/

Награда от Galera ah gallery - Чая – гр. София /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Категория “Поезия”

Първа награда - Екатерина Григорова - гр. Добринище /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Александър Христов – гр. Велико Търново /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Александър Арнаудов – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Виргиния Захариева – гр. София / плакет/

Награда от Galera ah gallery - Тони Теллалов – гр. Карнобат /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Награда от „Черноморски институт” - Живка Иванова – гр. Бургас /парична премия от 200 лв. и грамота/

На награждаването, което се състоя в артистичното пространство на “Галера ah Gallery”, присъстваха председателят на сдружение "Лумен" Катя Съева и членове на сдружението, представителят на журито Ина Вълчанова, част от наградените автори, водещият на предаването “Гларуси и шамандури” Георги Янакиев, който предава на живо по БНР награждаването, както и други гости и приятели на конкурса.

Автор на плакетите е ловешкият художник Тихомир Витков. За визията им е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук).

Днес публикуваме разказа “Моя малка Юпер” на Ина Иванова, отличен с Първа награда в категория “Проза”

Моя малка Юпер

Порази го красотата на непоносимо бавното здрачаване, когато останаха само двамата с момичето на спирката. Чакаха автобуса за вътрешността на страната – той с претъпканата си, поохлузена от носене раница, тя – по къси панталони, които разкриваха почернели бедра, почти скрити от положената върху тях мешка.

И двамата гледаха в посоката, от която трябваше да дойде автобусът и – по необходимост – присъстваха на величественото падане на слънцето зад хоризонта. Нещо, за което никой не намира време в града, където нощта идва изведнъж. Спускането на щорите, светещите екрани, запалването на осветлението в апартаментите винаги изпреварва идването на мрака.

С тренираното си око на художник Йосиф съзерцаваше профила на момичето. Дълъг нос, нежна горна устна, малко вирната, своенравна, контражурът не разкриваше много подробности, но той би нарекъл профила ѝ интригуващ. Гърдите ѝ бяха малки, едва загатнати под памучната риза, раменете нехайно приведени. От нея миришеше едва доловимо на портокали и сол.

Беше млада, безобразно млада. Уязвима. Мълчеше и сякаш се рееше, без да се интересува от нищо наоколо си.

– Пътувала ли сте друг път оттук?

Усети, че гласът му е паднал, някак прегракнал. Веднага след това се разкашля неудържимо. Вдигна ръка да помири ужасните звуци, които издаваше, с всичко наоколо и най-вече с нея. Бръкна слепешката в раницата си, напипа бутилката с вода и отпи. Очите му се бяха насълзили, но ѝ се усмихна извинително.

– Да помогна с нещо? - гласът ѝ е дистанциран.

– Не се тревожете, от прахоляка е.

Той отпи още веднъж и тогава видя очите ѝ. Виолетови, можеше да се закълне. Навярно сиви на дневна светлина, но сега, тук, метличините на ирисите ѝ го приковаха. Беше като удар в слънчевия сплит, като изместване на въздуха от дробовете му право в необята, където нищо не ти принадлежи и ти не принадлежиш на себе си.

По залез. На тръгване от морето. Банално и – внезапно му се приисква – пагубно. Да я наблюдава беше като да поеме живителна глътка въздух след многогодишно гмуркане в нищото.

– Връщала съм се с този автобус, но винаги с купен онлайн билет. Сега нямаше свободни. Ще разчитам шофьора да ме качи поне до Бургас.

Той внезапно поиска да остане с нея в гаснещата светлина, в нощта, в утрото. Имаше билет и мигновено реши, че няма да го използва. Гласът ѝ беше балсам, черешов ликьор, ключиците ѝ улавяха последните червени лъчи на слънцето. Оръфаната спирка, крясъците на гларусите, цялата патетика от края на август – всичко беше тук само за този момент.

– С какво се занимавате? – попита я, трябваше да научи нещо за нея.

– Студентка съм. А Вие?

– Художник. График.

Настояваше на това. Графиката го определяше. Прецизността на линиите, суровата им точност. Острата като тъга работа с молива, меката светлосянка, която даваше въглена. Но най-вече обичаше да работи суха игла, техниката го очарова още в студентските му години с бруталната си взискателност, с очакването на момента, когато рисунката ще се появи под пресата в окончателния си вид. Демонстративна, фина и не съвсем предвидима. И до днес намираше начин да рисува върху метална плоча, а не върху полиетиленови повърхности. Да издраска, да отмести материала, да вдълбае улеите.

Графиката е изящна като Вас, можеше да ѝ каже, но не му беше в стила. Мълчанието винаги му се е струвало по-красноречиво.

– График? Известен ли?

Тогава вече и двамата се разсмяха. Пред лицето на идващия насреща им автобус. Съвсем по разписание, с горчивина констатира Йосиф.

– Слушайте, ако не ни качи, ще намерим превоз до Бургас.

Тя кимна.

Шофьорът попита кой от двамата е с билет и Йосиф самоуверено излъга “Никой”. Качиха се заедно с уговорката, че дамата продължава, а той ще слезе в Бургас. Тя си плати и безмълвно му благодари, Йосиф остана правостоящ до нея в притъмнелия автобус. Поклащаше се по меките завои на пътя и вдишваше още от онзи солен аромат на кожата ѝ, съзерцаваше небрежните вълни на косата, която безименен фризьор безуспешно се беше опитал да оформи.

Не знаеше името ѝ, затова я нарече моята малка Юпер – на Изабел Юпер, разбира се. Никаква прилика нямаше между тях, просто актрисата спираше дъха му по същия начин. Йосиф изпитваше незаконна радост от това пътуване, от кратката им среща, от внезапно отворилото се в гърдите му пространство.

Тя имаше трапчинка на лявата буза и неравности по челото, които студеното осветление в автобуса подчертаваше. Той осъзна, че дори не иска да я заговори, беше достатъчно да пропътуват тези двайсетина километра в мълчание, което му позволяваше да си я измисля, преди да се е прибрал вкъщи.

Йосиф беше едва завършил Академията, когато остана в Панчарево сам – пътуваше често и евтино, само с мешка, подобна на тази на момичето. Даваше таванската стая под наем на колеги и си позволяваше да сменя приятелства и жени, без да допусне нищо и никой да досегне истински сърцето му. Просто така се случи. После започна да строи декори, смени дограмата на дома си, живя две години с Жана в нея, докато тя не си тръгна с едногодишния им син. Уж без драми, но укорявайки го, че в сърцето си винаги ще остане номад и самотник, а тя така не може да живее. Просто не може.

Сега синът им беше в първи клас и той го гледаше през някои уикенди, или ако на Жана ѝ изникнеше ангажимент. Което вероятно беше тактичният ѝ начин да нарече срещите си с друг мъж.

Йосиф внезапно уседна покрай декорите и рисуването, което все повече го поглъщаше. Пътуването до морето и дългия къмпингарски месец, който изкара с приятели, го бяха извадили от обичайния ритъм, но напоследък усещаше нетърпение да се върне към графиките и мълчанието си.

Един дълъг завой почти го извади от равновесие и той усети как рязко се надвеси над момичето, което пък накланянето на автобуса оттласна към прозореца. Беше почти танго, само че без участието на краката им. Движения, които телата им синхронно извършиха, неговото машинално “Извинявай”, после тя с несъзнателен жест прибра косата зад ухото си. Ето така се опитваме да наредим понякога света, помисли си Йосиф, все нещо ненужно трябва да поправим, да подредим, когато животът ни лашва нанякъде. Падаше си по кратки констатации, те го развличаха, но мигновено след това ги забравяше.

Малката Юпер затършува из мешката си, вдигна поглед към него и му връчи една ръчнорисувана картичка. Колаж от текстил и туш, доколкото можа да види.

– Купих няколко, за да ги изпратя от морето, но така и не намерих време. Затова ще ги раздам лично. Тази е за Вас.

– Теб – усмихна се той. – Казвам се Йосиф.

Не чу името ѝ, автобусът вече влизаше в града. Уличните светлини браздяха лицето ѝ и го правеха да изглежда почти фатално. Светлина и сенки. Той вече я гледаше с напрегнатия поглед на ловец, периферното му зрение беше тренирано, безотказно разчиташе на него в моментите, когато доизмисляше света. Някой би го нарекъл фантазьор, той се определяше като оттласкващ се от привидностите артист.

И така. Ноздрите ѝ, които издаваха страст. Детската трапчинка. Шията. Гърдите с двусмислената форма на едри смокини, очевидно носеше мек сутиен под ризата. Сухата, плоска китка с изящна костица, pisiform, ако правилно си спомняше наименованието от атласа по анатомия. Малката Юпер беше спираща дъха. Спираща дъха с очевидната си непредвзетост и поради това – непревземаемост.

Когато автобусът спря, Йосиф ѝ кимна и слезе с натрапчивото усещане, че върши жестоки глупости. Имаше билет до София, който щеше да изхвърли, за да съхрани онази лъжа, изречена на селската спирка! По-късно навярно щеше да разказва тази история след полунощ в някой бар. Щеше да звучи лаконично и поради това – многозначително. Но сега просто видя как тя му помаха през прозореца, затова вдигна ръката си с картичката и се отдалечи наперено.

Имаше нужда да изпуши една цигара. И да хапне. Можеше да се прибере със сутрешния влак. Бургаската вечер благосклонно го пое, понесе го сред тълпите, празнуващи края на лятото, завря под тишърта му хладен порив на вятър откъм морето, накара го да се усмихне на нищо. И на всичко в света.

Йосиф вечеря в уютно мълчание на Морска гара, с поглед към лъскавата черна вода, с гръб към тийнейджърите, които се разхождаха и крещяха някакви свои възторзи. Седеше на високия стол и продължаваше да изпитва въодушевление. После щеше да си вземе още пиене и да слезе през Морската градина долу, до морето. Да диша равномерно, да изреве юпеееер срещу кроткото вълнение, да позволи на нощта да бъде дълга, а мислите му да се носят като утринни облаци. Щеше да измисли първата им целувка, изпиването на бонбонения ѝ дъх, картографирането на всичките ѝ бенки някоя сутрин, свода на гръдния кош, красив като готическа катедрала, олтара на корема ѝ, разходката по борови иглички, посипани със слънце, въргалянето в току-що навалял сняг в зимна неделя.

Да изчерпи всичко от тази среща и да се върне празен като чист лист вкъщи.

Какъв позьор си, бате, каза си и извади тънкописец. Измъкна картичката ѝ от вътрешния джоб на раницата си, едното ъгълче леко се беше подвило.

Моя малка Юпер, написа на гърба, красива си като никоя друга. Дано един ден го разбереш.

***

Ина Иванова е автор на сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии” (изд. „Арс”, 2009), „Името на неделята” (изд. „Жанет-45”, 2012) и „Летящ акордеон” (изд. „Жанет-45, 2014), романа „Кар танеси” (електронна книга) и стихосбирките „малки букви” (изд. „Жанет-45”, 2016), „Криле от папиемаше” (изд. „Жанет-45”, 2019) и „Нещата, за които мълчим” (изд. „Жанет-45”, 2022).

Носител на национални награди. Редактор е на художествена литература. Нейни текстове са превеждани на английски, руски, испански, полски, фарси, арабски, хърватски и сръбски език.