8. НЛК "МОРЕТО!" - Трета награда в категория "Проза"

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Бургас » Страната » Изкуство и книги » Море
8. НЛК "МОРЕТО!" - Трета награда в категория "Проза"

Фото: Сдружение "Лумен"

25 октомври 2023, сряда

Ракурс

На 8 октомври в Ахтопол за осма поредна година бяха раздадени наградите на Национален литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение "Лумен".

Жури в състав председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Ина Вълчанова определи следните фаворити сред повече от 200 участници:

Категория “Проза”

Специална награда “Георги Ингилизов” - Румен Денев – гр. Казанлък /парична премия от 1000 лв. и пластика/

Първа награда - Ина Иванова – гр. Пловдив /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Велина Минкова – гр. София /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Далия Aл-Халил – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Камелия Панайотова - гр. Провадия /плакет/

Награда от Galera ah gallery - Чая – гр. София /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Категория “Поезия”

Първа награда - Екатерина Григорова - гр. Добринище /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Александър Христов – гр. Велико Търново /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Александър Арнаудов – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Виргиния Захариева – гр. София / плакет/

Награда от Galera ah gallery - Тони Теллалов – гр. Карнобат /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Награда от „Черноморски институт” - Живка Иванова – гр. Бургас /парична премия от 200 лв. и грамота/

На награждаването, което се състоя в артистичното пространство на “Галера ah Gallery”, присъстваха председателят на сдружение "Лумен" Катя Съева и членове на сдружението, представителят на журито Ина Вълчанова, част от наградените автори, водещият на предаването “Гларуси и шамандури” Георги Янакиев, който предава на живо по БНР награждаването, както и други гости и приятели на конкурса.

Автор на плакетите е ловешкият художник Тихомир Витков. За визията им е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук).

Днес публикуваме разказа “Да убиеш морето” на Далия Aл-Халил, отличен с Трета награда в категория “Проза”

Да убиеш морето

– Дядо…

– Кажи – отвърна старецът, отпивайки от джина със сода.

– Откъде са белезите по ръцете ти?

– Мика…

– Кажи ми вече де!

– Още си малка.

– Защо са – кажи! – старецът продължаваше да мълчи. – Айде де… Каза, че като стана на дванайсет…

– Досадна си.

– Кажи де!

– Просто… Просто убихме морето, а след това...

– Морето ли? – прекъсна го момичето.

– Неприятна история – усмихна се старецът. – Не ми се ще да вярвам, че аз съм виновен. Но добре, да приемем, че е така – по-лесно ще бъде. И така… – старецът заразказва.

Когато бях млад, все още имаше море. От онова, соленото, дълбокото и някак си… ничието.

… Но то все още го има, ей го там, отсреща…

Мика, ще ме слушаш или ще ме прекъсваш! – каза строго старецът. – Както казах, когато всичко се случи, все още имаше море. Не се знае кой е бил първият, хвърлил бутилка с писмо в него. И все тая – едва ли някой би го спрял, дори и да го беше видял. Но знам едно със сигурност – аз поставих началото на убийството на морето – старецът отпи от джина и поглади бялата си брада. – Измъчван от любовни терзания, освободих една бутилка от тежестта на джина, написах мъката си на опаката страна на кутията от цигари – пушенето е много вредно, чуваш ли!, и затворих писмото вътре. Хвърлих я в морето. Загледах се в потъването й. След миг започнах да се задушавам, не ми достигаше въздухът, ококорих се неразбиращо, заудрях въздуха безразборно и изведнъж… хоп, пак можех да дишам! И то как само – лекота, блаженство... Започнах да се смея – бурно, дълбоко, неудържимо, някак си… солено. Ех, само чрез смеха може да усетиш колко много въздух има в тебе. Толкова много въздух! – старецът отпи глътка джин. – В този момент си казах: „Явно, като затвориш в бутилка писмо с мъка, вътре има твърде малко кислород, той не й достига и тя почва да се задушава, до един момент, в който просто издъхва. Трябва да съобщя на всички – не бива да запазвам такова откритие само за себе си!“

И така, още на сутринта отидох в редакцията на местния вестник, сещаш се къде е, нали?

… До магазинчето – до него все ме пращаш…

Точно там. Та отидох до редакцията и им разказах за откритието си. Статията излезе веднага – „Морето убива мъката“. А в нея изброени седемте стъпки за действие. Настоявах да са седем – ей така, благозвучно ми бе:

1. Изпийте една бутилка джин.

2. Напишете мъката си на парче хартия.

3. Затворете писмото в бутилката.

4. Хвърлете бутилката в морето.

5. Усетете как умирате. Не се паникьосвайте – това усещане е илюзорно.

6. Поемете новия въздух и се отдайте на смеха.

7. Готово! Радвайте се на живота – мъката е убита.

Разбира се, много пуритани определиха този подход за подстрекателство към алкохолизъм…

… Дядо, какво е „пуритани“?...

Виж в Гугъл! Спри да ме прекъсваш, нека да продължа историята – „подстрекателство за алкохолизъм“… невежи! Подиграваха ми се, сочеха ме. Но въпреки това имаше неколцина, които решиха да проверят дали ще има ефект и при тях – виждаха ме колко съм щастлив. За да не им се подиграват, се криеха през нощта и тогава мятаха в морето бутилките с писмата, в които описваха мъката си. Винаги се чуваше едно и също:

цоп…

предсмъртни стенания…

смях…

Чуеше ли се това, веднага се разбираше, че някой е убил мъката в морето. По звука. Щастливите човеци се чуват. Не се виждат.

Но хората, живеещи в къщите на крайбрежната алея, започнаха да се оплакват – не можеха спокойно да спят – по цяла нощ се чуваше:

цоп…

предсмъртни стенания…

смях…

цоп…

предсмъртни стенания…

смях…

цоп…

предсмъртни стенания…

смях…

И така до сутринта. „Не се живее така!“, „Безобразие!“, „Да убиват мъката през деня – молим за малко съобразителност!“ – оплакваха се те.

След около година Управата реши и издаде следната заповед: „Не е срамно да се убива мъката в морето. Забранява се хората да се крият и да се извършва през нощта. Така ще се осигури спокоен сън на живущите в района.“ Разлепиха я из града.

И така, години наред морето поглъщаше мъката на хората, изписана в писмата, напъхани в бутилките, а градът (не само нашият!) се изпълваше с щастливи хора.

… Но, дядо, значи сте убили мъката, а не морето, не разбирам…

Не ме прекъсвай, тъкмо стигнах дотам! – каза старецът, доливайки си последната останала течност от дъното на бутилката. – Бяха минали четиридесет години, откакто хвърлих първата бутилка с мъка в морето. Вече толкова много бутилки с мъка се бяха насъбрали в него, че морето спря да съществува. Беше се превърнало в невъобразима купчина от бутилки. Невъобразима! Вече не се чуваше цоп при хвърлянето на бутилката, защото нямаше вода, в която тя да се гмурне и да потъне. Бутилката просто се строшаваше, удряйки се в някоя от другите, вече хвърлени. И писмото с мъката се разхвърчаваше. Ето как се появи и основният проблем – по този начин мъката не можеше да се задуши и да умре.

Трябваше да се вземе решение и то бързо – хем вече мъката не можеше да се убие, хем бяхме убили морето с мъката си. Появиха се купища неразбории – стъклата отразяваха слънчевата светлина и прогаряха крилата на чайките, отраженията заслепяваха пилотите на самолетите – изместиха въздушния трафик… Абе, с една дума – хаос! Хаос! – усмихна се старецът.

… Защо се усмихваш, дядо, звучи ми ужасно…

Защото, мила моя Мика, хаосът е забавен. Но тези последствия бяха най-малкото. Смъртта на морето, а оттам и липсата на водата оказа друго, още по-лошо въздействие – когато някой счупеше бутилка, хвърляйки я върху друга такава, не само се затрупвахме още повече със стъкла, но и писмата с мъките на хората започнаха масово да се разхвърчават из града: заливаха алеите по крайбрежния парк и покриваха коленете на хората по пейките – те отиваха там, за да си починат от живота, а изведнъж, хоп, в скута им нечия мъка за четене; оплитаха се в антените и вместо хората да разтоварят с някое предаване, трябваше да се занимават с отстраняването на писма с мъки; потапяха се и потъваха в купите с капитанска чорба по кръчмите и вместо да се насладят на гозбата, хората трябваше да вадят разтварящата се мъка, че да се нахранят на спокойствие; закачаха се по просторите и докато домакините събираха дрехите в полуунес, им се набиваше на очи някоя човешка трагедия, която не можеха да подминат с лека ръка – трябваше да я прочетат; залепяха се по лицата на влюбените, точно в мига преди да се целунат и моментът си отиваше (особено ако писмото беше за някоя любовна мъка). Ужас настана! Чуждите мъки и терзания бяха залели ежедневието на всички. Напаст! Казвам ти – напаст! Тогава за първи път съжалих истински – убихме морето заради мъката си, а мъката ни наводни града. Както се казва – набиваше ни се на очи, буквално – в по-ветровито време писмата се залепяха за лицата ни, а прочетеното съсипваше деня ни. Трябваше решение!

След време дойде единственото разумно такова и то от Управата. Това решение можеше да бъде само едно – да се върнем към мъката. Така или иначе тя се връщаше обратно при нас. Поне да си имахме морето за временна разтуха на душата. И така, завинаги забраниха хвърлянето на бутилките с писмата със споделена мъка. Свика се отряд от доброволци да изринат цялото стъкло и хартия, които се бяха насъбирали десетилетия. А след това върнахме и водата – морето се съживи.

И така, миличка, аз бях в този отряд – белезите по ръцете ми са от…

… стъклата?...

Какво говорихме за прекъсването! Белезите по ръцете ми не са от стъклата, а от хартията, от писмата с мъките на хората. Оказа се, че тя реже повече от стъклата – каза старецът, след което изпи последната глътка. – А сега отиди до магазинчето, знаеш кое, и ми вземи още едно бутилка джин. Хайде, тичай! И сода! Не тоник. Сода – провикна се старецът, загледа се в морето и се усмихна.

*** Далия Ал-Халил е родена през 1990 г. в гр. София. Завършва специалност „Фотография“ в Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография. Продължава образованието си в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където придобива бакалавърска степен по „Предучилищна и начална училищна педагогика“, а магистратурата й е в Нов български университет – специалност „Творческо писане“. В края на 2015 г. започва работа като асистент в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, а през 2019 г. придобива докторска степен. Към момента е главен асистент към Факултета по науки за образованието и изкуствата към СУ. Има отличия и награди в различни национални литературни конкурси. Освен художествени текстове, Далия Ал-Халил има и редица научни публикации, като една от последните е монографията „Творческо писане в началните класове“.

Ключови думи: Литературен конкурс, МОРЕТО!, Ахтопол, сдружение Лумен, трета награда, Далия ал-Халил, категория проза

Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

...законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.
Христо Ботев