Фото: Сдружение "Лумен"
27 октомври 2023, петък
Ракурс
Журито на 8. Национален литературен конкурс "МОРЕТО!" с председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Ина Вълчанова определи следните фаворити сред повече от 200 участници в конкурса:
Категория “Проза”
Специална награда “Георги Ингилизов” - Румен Денев – гр. Казанлък
/парична премия от 1000 лв. и пластика/
Първа награда - Ина Иванова – гр. Пловдив
/парична премия от 300 лв. и плакет/
Втора награда - Велина Минкова – гр. София
/почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/
Трета награда - Далия Aл-Халил – гр. София
/парична премия от 150 лв. и плакет/
Награда “Винаги море” - Камелия Панайотова - гр. Провадия
/плакет/
Награда от Galera ah gallery - Чая – гр. София
/грамота и картина на художника Александър Телалим/
Категория “Поезия”
Първа награда - Екатерина Григорова - гр. Добринище
/парична премия от 300 лв. и плакет/
Втора награда - Александър Христов – гр. Велико Търново
/почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/
Трета награда - Александър Арнаудов – гр. София
/парична премия от 150 лв. и плакет/
Награда “Винаги море” - Виргиния Захариева – гр. София
/ плакет/
Награда от Galera ah gallery - Тони Теллалов – гр. Карнобат
/грамота и картина на художника Александър Телалим/
Награда от „Черноморски институт” - Живка Иванова – гр. Бургас
/парична премия от 200 лв. и грамота/
Автор на плакетите е ловешкият художник Тихомир Витков. За визията им е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук).
По традиция "Ракурс" ще публикува наградените произведения, днес това е разказът "Море никога не е имало" на Камелия Панайотова, отличен с награда "Винаги море".
МОРЕ НИКОГА НЕ Е ИМАЛО
Никога не съм виждала морето. От най-ранно детство вървим с баба ми
по асфалта, оттатък морето. На четири съм. Лепне ми на ръката от кръвта на
прегазения гущер, който видяхме с баба на пътя. Главата му беше смазана,
имаше само едно малко, зеленикаво телце.. Наведох се да го пипна и баба
веднага ме дръпна, било мръсно, щяла съм да хвана инфекция, а каквато съм
била болнава... Успях да докосна само началото на миниатюрната рекичка от
засъхнала кръв, на допир беше като ръждата по печката. И все пак аз много
добре помня, че кръвта му лепнеше, нали миналото лято си ударих лакътя на
големия камък в двора и баба се развика. Да ти лепне сега като не слушаш!
След две години кака Ваня едва не умря. Отишла до морето, плувала
си, било средата на лятото, водата била спокойна и бам – една вълна я
повалила. Стреснаха се и повече не ѝ даваха да плува. Баба не ме заведе на
море никога, аз съвсем съм щяла да се убия, нали ме знаела каква съм
забляна... Сякаш пък ми беше разрешено да ходя до там. Като пораснах малко
ми забраниха да ходя до морето сама, било след главния път, от другата
страна на шосето. Малка си, каза баба, ще спре някой и ще те вземе. Знаеш ли
как се крадат органи, а? За един миг ще те напъхат в белия бус и ти отиде
живота! Или пък: ма какво разбираш ти от времето, а? Ще стане един
потоп и първо шосето ще се наводни, като нищо ще се удавиш, нали те знам
каква си!
Плажната ивица беше непонятна за мен. Често ми се струваше, че
изобщо не съществува нищо оттатък шосето, че светът стига до там и всички
ме лъжат. Море няма и никога не е имало! От края на света ни дели един
асфалт. Може би от това бе умрял гущерът. Тръгнал е да преминава, но от
другата страна няма въздух, няма атмосфера. Главата му се е пръснала. От
любопитство е умрял, така както и на мен баба ми казваше: ще се довършиш
един ден с това твое любопитство, все да видиш, да пипнеш....
Все това шосе ме преследва, от години същият асфалт. Все виждам там
трупа на гущера, все инфекции хващам, все ми крадат органите, все се давя в
потопи. По същото шосе прибирахме тате пиян и той бутна мама, а тя падна и
си удари устата. Молих я да ходи на лекар, убеждавах я, че има инфекция, че
ще умре, но само си изядох боя, никой не ме чу. На същото шосе ме
приклещи Мартин и навря пръста си в гащичките ми, а аз го одрах за лицето
и побягнах, обаче след първата крачка паднах и бузата ми се залепи за
асфалта. А щом се прибрах, мислех само за инфектираната кръв на гущера,
още беше там, и до днес я виждам ясно - кафеникава, груба, бръснач-
преносител на болести.
На същото шосе плаках като ме изостави майка ми. Трябва да съм била
на седем, а все си се представям на четири, докато вървим с баба ми по
асфалта. Тичам след колата, баба ме дърпа за ръката и вика, че ще хвана
инфекция, че ще ми откраднат органите, майка ми оставя следи с
разкървавената си уста.
Вече съм голяма. Спокойно мога да отида от другата страна, ако
поискам. Органите ми вече са негодни за крадене, защото не съм дете. Само
на децата органите са достойни за кражба. На погребението на баба трябваше
да минем през същия път. Гробищата са в съседния град, зад другата махала,
оттатък, чак зад пряката до морето. Вярно е значи, няма живот след това
шосе, всичко свършва. През целия път до гробищата стисках очи, достраша
ме да погледна. Мъчно ми стана, че не занесохме и гущера там, да го
погребем, затова ми се струва, че духът му още броди наоколо. Един огромен,
обезглавен дух. Невидимо зелен. Един ден отидох на плажа и хвърлих шепа
пясък във водата. Представях си как някой (самоубиец) е пренесъл трупа (и е
хванал инфекция, ама като не мисли...), а гущерът се е превърнал в пясък.
Прах при праха, казваха моите роднини като погребвахме някой.
Предполагах, че защото го погребват в земята. Значи гущерът е станал на
пясък, нямаше как иначе, коя бях аз да оспорвам природните закони.
Вече съм стара. Безброй пъти съм ходила до морето. Безброй прегазени
гущери видях на това шосе. Детето на кака Ваня си счупи крака на това шосе,
карало ролери, не се огледало и бам – от завоя кола. Не му даваха вече да
излиза с ролерите, а и то само не поиска. Майка може би наистина бе умряла
от инфекцията, защото повече не я видях. Преследва ме тази вина, че не
настоях повече да се лекува. Вярно, че не настоявах, защото ме набиха, но
бива ли човек да се откаже от собствената си майка заради един бой? Сега,
като се завъртя колелото на времето, си мисля, че платих много малка цена за
живота на майка си, още няколко боя можех да понеса. Виж ме, виж ме! –
крещи внука ми и се превърта в циганско колело на шосето. Дланите му се
стоварват на мястото, където лежеше трупа на гущера; където ме приклещи
Мартин и аз безмилостно го одрах; където спираха белите бусове в късния
летен следобед и чакаха да минат деца, за да им откраднат органите; където
стана потопа; където шурна кръвта на майка ми. Плъзгам пръст по корема си.
Започвам от гръдния кош, между гърдите, и дърпам рязко надолу. Там би
трябвало да ме отрежат, за да ми вземат вътрешностите. Този невидим белег
ме наболява понякога. Друг път си спомням как се задушавах в потопа и
трескаво си поемам дъх. Обаче най-много ме е яд за Мартин, не трябваше
така да го дера, сигурно му е останал белег на бузата. Като моя, когато паднах
тогава. Същият, ама по-истински. Вътре в мен живее един обезглавен,
зеленикав гущер. Кръвта му се е смесила с моята, но учудващо, жива съм
още. Не се умира толкова лесно. Ела да ти покажа морето, казвам и
тръгваме. Вървим на шосето. Аз и внука ми. На четири е. Лепне му на ръката
от кръвта на прегазената черница, която докосна докато се премяташе.
***
Камелия Панайотова (1999) е автор на една стихосбирка "Човекът, който си тръгва" (изд. „Арс“),
номинирана за награда „Перото“. Предстои дебютният ѝ роман „Ане“ (ИК „Жанет 45“).
Носител е
на редица литературни отличия от националните конкурси "Пурпурно перо", “Георги Черняков“,
„Добромир Тонев“ и др., както и отличия за есета, преводи на английски и детска литература.
Нейни творби са публикувани в литературни списания, вестници и онлайн медии в България,
Мексико и Испания.
Сподели в социалните мрежи