8. НЛК "МОРЕТО!" - Награда от Galera ah gallery

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало
8. НЛК "МОРЕТО!" - Награда от Galera ah gallery - Категория "Проза"

28 октомври 2023, събота

Ракурс

Журито на 8. Национален литературен конкурс "МОРЕТО!" с председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Ина Вълчанова определи следните фаворити сред повече от 200 участници в конкурса:

Категория “Проза”

Специална награда “Георги Ингилизов” - Румен Денев – гр. Казанлък /парична премия от 1000 лв. и пластика/

Първа награда - Ина Иванова – гр. Пловдив /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Велина Минкова – гр. София /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Далия Aл-Халил – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Камелия Панайотова - гр. Провадия /плакет/

Награда от Galera ah gallery - Чая – гр. София /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Категория “Поезия”

Първа награда - Екатерина Григорова - гр. Добринище /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Александър Христов – гр. Велико Търново /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Александър Арнаудов – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Виргиния Захариева – гр. София / плакет/

Награда от Galera ah gallery - Тони Теллалов – гр. Карнобат /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Награда от „Черноморски институт” - Живка Иванова – гр. Бургас /парична премия от 200 лв. и грамота/

Награда от Galera ah gallery - Категория "Проза" - Чая, гр. София

МОМИЧЕТО С БЕЛИТЕ КОСИ

Аз знам, какво е да обичаш

Да чакаш пак познатия сигнал ...*

Старите хора вече няма да са същите. Ние сме последните, които не само знаем как изглежда, а и сме говорили по телефон със шайба. И когато остареем, само ние ще знаем какво означава: „чаках Онзи звън на телефона“ .

В Къщата край морето нямаше телефон. Семейните неразбории не бяха оставили нито едно кътче недокоснато и никой не беше пожелал да го инсталира за себе си, от страх че трябва да прави нещо заедно с другия, или още по-лошото – за другия. Единственото единомислие беше хигиената. Безкомпромисна, носеща красота и спокойствие в напрегнатата междуособна атмосфера. Двата прозореца разположени паралелно в двете приземни кухни, възникнали от различните домакинства, придаваха на дома вид на разноглед човек.

Лявото гледаше към градината и алчно броеше доматите и смокините на стопанката си. Все в мъглата на топлата вода, с която само тя разполагаше, не беше тъжно, беше зло. От завист и безнадеждност.

Дясното гледаше към морето и към пътя на крайморската улица. Прогледна преди век, в краткото мирно време между двете войни. Устоя на много бури и служи дълго, знаеше какво е гордост и вяра.

Първа през него погледна Тоня и видя морето, към което летяха листенца от цъфнала джанка, досущ едри снежинки. Измръзналото ѝ сърце прескочи за миг от спомена за онази далечна пролет, когато първата любов отплава завинаги. Беше мобилизиран и скоро пристигна грозната вест, отнесла мечтите им за друга къща край морето в Нормандия, където щяха да живеят. Ако беше останал жив. С благословията на несбъднатата си свекърва се омъжи за друг, роди неговите деца, а той ѝ вдигна Къщата до пристанището. Днес беше ден от поредната пролет след Първата война и младата жена безпощадно почувства, че новият дом на семейството ѝ има много да види през този прозорец към морето. Беше април 1933 година.

Дора започна да гледа морето през кухнения прозорец когато се омъжи, в годината след като завърши с отличие гимназия, вместо да продължи да учи. Нямаше как - баща ѝ едва успя да довърши Къщата след краховете на финансовите си предприятия. До края на живота си тя галеше стената при прозореца и въздишаше : „ в тия стени татко зазида висшето ми образование“. Мъжът ѝ, нейната опора, я беше оставил с детето в морския град, при родителите ѝ. Така евакуацията беше поносима, но тя усещаше в сърцето си тътенът на бомбите в столицата и по фронтовата линия на другото море, където беше мобилизиран той. Гледаше от прозореца към пристанището как мърлявите местни деца играят сред купчини дървени въглища и талпи, складирани в очакване на товарния кораб. Беше предупредила дъщеричката си да не играе с тия деца, че имат въшки. И ето че сега се смееше с глас, като зрител в кино, а прозорецът беше екран. На този екран, на фона на лятното море, момиченцето се беше покатерило на високо място и викаше с ясен глас „..ехееей, който има въшки да бягааа, няма да играя с негоо !!!“ Слънцето палеше тая картина, Втората война си отиваше. Беше август 1944 година.

Мила се сепна от укорителния поглед на майка си, който срещна нейния в огледалото, но не се издаде. Беше се загледала през прозореца в новия зид, възникнал на мястото, където до скоро намираше морето. Роднините бяха решили, че така Къщата ще е на завет. Не бяха ги уведомили за зида, дори изискваха да са им благодарни. Майката беше останала без опора след като мъжът ѝ почина, на зет си гледаше с недоверие. През прозореца вече не се виждаше морето, беше като притворено от болка око. Лявото око също беше примижало, в очакване. Предвкусваше поредната семейна неразбория и беше готово да се отвори, за да изпусне парата и миризмата на риба. Красивата жена отново се погледна в огледалото. Беше огледалце закачено на пирон, останало от времената когато мъжете се бръснели на двора и заминавали на война. После, в мирното време, беше заживяло до десния прозорец. Ловеше всеки женски поглед към морето. От тези, които никой освен огледална повърхност не може да види. Като сълзата. Беше отминала Олимпиада 1980.

Кая не повярва на очите си, когато не видя прозореца. Погледна с недоумение в огледалото и вместо разплаканите си очи видя бял кичур небоядисана коса. Животът ѝ тук беше сън, от който трябваше да се събуди. Излезе и се покачи на зида, да види морето. Сърцето ѝ съедини ритъма си с Фара – шест кратки светлини, седмата – дълга и я поведе. Нощта беше лунна и скоро го съзря. Той я беше дочакал облегнат на дърварника, готов за горене. Гледаше я с четирите си квадратни стъкла и прожектираше като неми филми историите на хората в Къщата. Спящото момиче го прегърна и му потърси подслон при приятели. После се върна да сподели с огледалото, пазещо погледи от 19, 20 и 21 век, болката за изхвърления прозорец - ослепеното око на Къщата. Левия беше останал, засега, забравен. Гледаше новия, модерния прозорец, на мястото на стария си съперник и раболепно чакаше реда си. Домът отново беше разноглед.

Аз знам какво е да се вричаш

Във истини, които си мечтал ...

Аз знам какво е и да плачеш

Под булото на грях и срам

Аз знам какво е да разпънеш

На кръста своя идеал

Днес в Къщата край морето има много телефони, като във всяка къща. Междуособните недоразумения са още повече, старата хигиенична атмосфера е отстъпила на новите маниери. Старите хора не са същите, телефони с шайби няма от десетилетия, а звукът на мобилните не поражда сърдечни трепети, никой не се пита кой ли звъни. Суетата на постижимите стандарти изтрива всяка памет за минали достойнства, ценностите се променят, невидимите пропасти са по-дълбоки. Морето, обаче, е същото. И никога не прощава.

Тръгвайки си тя запали свещ, заключи лятото у дома му, прибра ключа в сърцето си и потегли, да разказва цяла зима, че слънцето изгрява във морето, а лунните сенки на смокиновите длани благославят дъщерите на Фара. Беше 2023 година.

___

Б. авт. - в текста са използвани фрагменти от стихотворение на Димитрина Миткова от 1986 г.

***

Рецепти за зимнина от четирите летни месеца

1. Следобед в града край морето е толкова горещо, че дори църковната камбана със звъна си в шест звучи обещаващо. Нагорещената от слънцето камбанария излива звук като ледена струя. Вечнозелените листа на смокините дават сянка, миришеща на топло сладко. Котките лежат с увиснали мустаци по каменните бордюри и мечтаят да е март... Това ще си го четем в края на ноември, когато сме забравили какво е да се връщаш от работа по светло, а март ще е догодина.

2. Страх ни е да скочим в дълбокото. Маранята ни отнема всяка възможност за трезво решение. То има и някакво поверие, че на днешната дата морето взима жертви. Да му мислят спасителите, бездруго животът ни е пълен с тях. Избираш да вземеш душ. Ако е топъл, след това ще ти стане хладно. Това ще си го четем в началото на декември, когато можем да попразнуваме че сме оцелели, а миризмата на гореща рибена супа с пресен девисил ще е подарък.

3. Залезът в залива ни очаква с неприлични отблясъци във водата, като че ли плуваме в течно злато. Дължим явлението на лятното часово време, с което продължават да объркват връзката на организмите ни с природата. Нагорещените скали са вечни и предлагат удобни ъгли за четене, чак до тъмно. Водните змии изпитват нездраво любопитство към багажа ни... Това ще си го четем преди Рождество, в почивните дни, за да използваме дневната светлина на естественото часово време, може и да пийнем.

4. Ранната есен се усеща само по готовността ти да посрещаш с мен изгрева, който вече е прилично късно. Звънът на камбаната събира котките край прииждащите да се поклонят със сладко от зелени смокини в църквата, за Рождество Богородично. Котките са по-скоро за паламуда, де ... Това ще си го четем написано от крачетата на тръгнали косове по снега на първия ден от Новата ни година. Елхата ще изхвърлим когато й дойде времето, през лятото.