НЛК “МОРЕТО!” - Специална награда “Георги Ингилизов”

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
НЛК “МОРЕТО!” - Специална награда “Георги Ингилизов”

Председателят на журото Митко Новков /вляво/ връчва наградата на Владислав Атанасов
Фото: сдружение "Лумен"

14 октомври 2024, понеделник

Ракурс

За трета поредна година в рамките на Национален литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “Лумен”, бе присъдена Специалната награда “Георги Ингилизов” за литературно произведение на морска тематика.

По регламент престижния приз - парична премия от 1000 лв. и пластика на скулптора Борис Борисов, получава произведението, впечатлило най-силно журито, независимо от жанра.

Владислав Атанасов е тазгодишният носител на Специалната награда на името на писателя-маринист и съосновател на конкурса Георги Ингилизов. Разказът “Морето” бе избран сред повече от 200 изпратени произведения /проза и поезия/ от тричленно жури с председател Митко Новков и членове Ина Вълчанова и Ина Иванова.

Владислав Атанасов е aвтор на стихосбирките „Триада“, „Има ли къртицата очи“, „Нонети“, „Tarows of Madness and Children”, „Стихотворения и други спомени“, „Вторници от дъждове и врани“ и носител на националните литературни отличия за поезия – награда „Светлоструй“ за 2010; за проза – „Агоп Мелконян“ 2019 – първо място, „Иван Попов“ 2020 – второ място, „Древно, далечно, дълбоко“ 2024 – второ място и др.

НЛК “МОРЕТО!” бе създаден от сдружение “Лумен” през 2016 в Ахтопол, където и ежегодно се случва официалното връчване на наградите. През 2024 година то се състоя на 29 септември в артистичното пространство на Galera ah gallery в Ахтопол.

По традиция “Ракурс” ще публикува наградените произведения.

СПЕЦИАЛНА НАГРАДА "ГЕОРГИ ИНГИЛИЗОВ"

МОРЕТО

„И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе

и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше.“

Откровение от св. Йоан Богослов, 21:1

Залезът спускаше сенки в откритото пространство около мен. В стъмненото небе просветваха първите звезди, съвсем скоро то щеше да се отрупа със сияещи в мастиления мрак небесни гроздове. Слаб ветрец се носеше над ситния, все още топъл пясък и босите ми нозе усещаха галеща прохлада.

Стоях съвсем сам на пустия плаж и не бързах да се приготвям за нощуването. Реших да не паля огън, коремът ми беше сит – бях се нахранил преди час и нищо повече не ми трябваше. Гледах, примъкнатите от мен и скупчени на едно място, изсъхнали парчета от дърво – различни по форма и големина части от кора, клони и коренища. Приличаха на кости от отдавна изчезнал вид и в същото време тяхното неодушевено присъствие ми доставяше приятното усещане за компания и закрила. Тази вечер от тях нямаше да се вдигат пламъци и телата им да пукат в жаркия танц на огъня. Не, не беше необходимо. Нощта се очертаваше топла, ветрецът едва-едва ме докосваше. Неясно защо от паметта ми изплаваха думите на Конфуций за дървото с дълбоки корени, което не се бои дори от най-силния вятър. Представих си силата и самотата му. После мислите стихнаха и унесът побърза да се настани на тяхното място.

Без да разопаковам багажа, измъкнах от горната част на раницата походно одеяло. Легнах по гръб и го подложих под главата си. Над мен сиянието от звездните гроздове продължаваше да расте, а аз бях само малка невидима чертица върху пустошта на отколешен морски бряг.

Бил съм на много върхове. По-точно – на повечето от най-големите и опасни височини на планетата. Но този път целта ми представляваше слизане в непозната за мен пропаст. Подобно нещо правех за първи път и сърцето ми туптеше в смесеното чувство на безпокойство и особен вид тъга. След толкова промени, настъпили със света, сега се боях от това, че повече нищо не може да се промени. Чувствах се като изстрел, чийто куршум можеше да пропусне важна цел…

Сепнах се, слънчевите лъчи вече пареха лицето ми. Огледах за последен път мястото, на което бях пренощувал. Тялото ми беше оставило отпечатъка си върху пясъка – все едно някой беше вдигнал от него гигантска какавида и беше я захвърлил далеч, невидима за очите. Не бях оставил друга следа.

Тръгнах срещу слънцето, настъпващо от изток с горещината си. Краката ми, обути в солидни войнишки обувки, не потъваха в плътния пясък. Някогашната плажна ивица се накланяше пред мен и аз се заспусках. Пресъхналото море предлагаше странна перспектива – все едно някой много отдавна беше забил в земята гигантска планина от лед, която после се беше изпарила. Недалеч от тук имаше връх с абсолютно същите размери – 2212 метра, толкова беше и най-голямата дълбочина на обезводненото море. Представих си как Бог изтръгва планината и я забива с всичка сила в земята, а после я връща на предишното ѝ място. Пред мен стоеше подобен отпечатък, дори се сетих за името на върха – Карабуз. Колко ли още потънали в паметта ми неща щяха да изплават по време на спускането ми. Мислите, също като водата, текат, изтичат и няма преграда за тях.

Скоро пясъчната ивица свърши и аз нагазих в сипеи от наноси, покрити с милиарди черупки от морски обитатели. Миризмата от гниенето им беше натрапчиво силна, въпреки изминалото време и лъчите на слънцето. Шелфовата ивица свърши – с всяка крачка зад гърба ми се издигаше изминатият път, а пред мен се отваряше дълбока пропаст. Предстоеше ми да преодолея двукилометров отвес до дъното на някогашното море.

Свалих товара от гърба си, за да си почина и да се приготвя за трудностите, които се криеха в нанадолнището. Изпих точно три глътки течност от термоса и заизваждах от раницата пособията за катерене – алпийско въже, клинове и леки обувки. Трябваше да бъда готов за трудните пасажи на слизането. Върховете, които бях изкачил, имаха и своята втора част – обратния път. Бях опитен в това, но мисълта, че слизах към дъното на някогашното море, вливаше в сърцето ми необяснима тревога и прогонваше обичайното радостно чувство. Точно пред мен, на самия ръб на отвесната скала, стояха, събрани в куп, останки от плавателен съд. По ирония на съдбата, при потъването си той беше се спрял в руините на древно здание – крепостна стена или кула. Не беше възможно на такава дълбочина да е имало селище. Дали не бях открил някаква Атлантида… Представих си хората, стоели на стража преди хиляди години, как посрещат изгрева и с радост в сърцата се приготвят за деня. А също – и ужаса на клетите моряци, борбата им за глътка въздух. Тук вече никой не стоеше на пост, освен тишината и тайната на огромната падина. Но това потънало царство не беше важно за мен сега. Не и днес. Причуха ми се гласове, но никъде не се виждаше живо същество. По пътя дотук забелязвах и кости, но съзнателно ги избягвах. Бях се нагледал на кости. Не разполагах с време, което ще рече, че носех ограничено количество питейна вода. Тя беше моето време и не биваше да го пилея. В ума ми се въртяха картини от всички водопади, езера и реки, които някога съм виждал. Те синееха, галейки невидимо сетивата ми, и ме караха да преглъщам.

В съня си чух думите ѝ:

– Миличък, събуди се! Събуди се, милият ми… Хайде, хай-де, хай-де… – и през пелената, обгръщаща сънения ми взор, различих уплашеното лице на мама. Тя видя, че съм отворил очи, и в някаква глуха истерия добави, разкъсвайки сричките: МО-РЕ-ТО ВЕ-ЧЕ ГО НЯ-МА!

Знаех какво е море, предишният ден се бяхме прибрали от дълго летуване и сетивата ми бяха изпълнени с неговите цветове и миризми, с играта на вълните и блаженството на тялото ми, обливано от тях. Все още вадех ситни песъчинки между пръстчетата на краката си и няколко мидени черупки стояха скрити под възглавницата. МОРЕТО ВЕЧЕ ГО НЯМА – какво ли означаваше това, дори не опитах да си го представя. Бях само на шест години и можех единствено да облизвам потеклите по лицето ми сълзи, толкова подобни на вкус с плътта на морето.

През следващите пет десетилетия шокът от този невероятен катаклизъм беше удавен в ужаса на последвалите войни, за които днес малцина можеха да разкажат. А и малцината бяхме пръснати по света – кой както може да се спасява. А някои от нас – кой каквото може да спаси.

Затова сега се спусках, понеже спасение по върховете не открих, но може би тук, в пресъхналите недра на най-черното от всички морета, щях да намеря отговора. Помнех едно – от него започна всичко.

Забих последния клин, завързах остатъка от въжето и бавно започнах да се спускам. Сред покритите с утайки склонове се виждаха ивици от светъл мрамор, които слабо сияеха в полумрака. Докосването до тях беше приятно, въпреки че у мен оставяше усещането за пребиваване сред гигантско гробище. Мирис на сяра притъпяваше сетивата ми. Дали ме очакваше успешно завръщане или съдбата беше ми приготвила мраморно ложе... Много скоро щях да разбера. Висотомерът в ръката ми показваше повече от минус 2000 и дънната равнина не беше далеч мен. След половин час небесната светлина угасна, а заедно с нея и поредният ден. Седнах на скалната площадка и вкопчен в раницата, която все още беше с мен, положих главата си върху нея. В тишината чувах ясно биенето на моето сърце. Преди сънят да ме плени се опитах да се сетя за поне една молитва. Не помня дали успях.

Най-ниската точка на пресъхналото море представляваше каменна фуния. Може би така ми се струваше, но към нея водеха няколко стъпала – това привлече погледа ми, докато следях показанията на висотомера. Трябваше да е тя – нищо подобно не се виждаше наоколо. Усещах краката си ужасно натежали, едва-едва можех да ги помръдна. С усилие се приближих до фунията и пуснах раницата на земята. После бавно изсипах съдържанието ѝ. Тя повече нямаше да ми трябва. Взех от изтърсените неща само две – първото представляваше самонадуваща се спасителна жилетка с монтирана апаратура към нея. Облякох я, но не побързах да я активирам. Предстоеше най-важното.

В ръката си държах кръгла прозрачна топчица, сякаш направена от желатин. В нея се кандилкаше течност без цвят. Предметът леко шумолеше, но звукът беше приятен. Топлината от ръката ми се предаде върху него – така стоплен, той изглеждаше нежен и раним. Когато го открих преди година, не знаех какво представлява, но сега вече бях сигурен. Оставаше да проверя.

Търкулих шумолящото кълбо в каменната фуния и то след кратък слалом докосна края ѝ. Миг преди това топчицата се стопи и разля течността си. Тя първоначално попи в отвора на скалата, а после земята загъргори и от нея избликна вода. Семето, което засях, не беше безплодно. Неговият плод беше началото на ново море. Водата заизвира във всички посоки и много скоро достигна коленете ми. Побързах да задействам спасителната жилетка. Предстоеше ми дълго издигане до повърхността. Там, откъдето дойдох. Но не се притеснявах. Бях доял последните си запаси преди час и сега бях сит. Изпих последните три глътки от термоса и го захвърлих във водата.

Той се понесе заедно с мен нагоре, където ни очакваше ново небе.