НЛК “МОРЕТО!” - Първа награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Изкуство и книги » Море
НЛК “МОРЕТО!” - Първа награда - проза

Юри Лазаров и Катя Съева
Фото: сдружение "Лумен"

16 октомври 2024, сряда

Ракурс

Над 200 бяха произведенията, участвали в тазгодишния Национален литературен конкурс “МОРЕТО!”, който се проведе за девети път от сдружение “Лумен” в Ахтопол.

Тричленното жури на конкурса, състоящо се от председателя Митко Новков и членовете Ина Вълчанова и Ина Иванова, прегледа творбите и постави на Първо място в категория Проза разказа на Юри Лазаров “Чичо Сух”.

Наградата е парична премия от 300 лв. и плакет, изработен от художника Тихомир Витков.

Юри Лазаров е завършил журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" и кинодраматургия във (тогава) ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Работил е в културните отдели на всекидневници, седмичници и списания и в БТА. Автор е на книгите „Чичо Весо Облия" („Парадокс”, 2006), номинирана за литературната награда "Хеликон",на „Тълковен речник” („Сиела”, 2012) и „Чичо Весо Облия. Отново” (2018).

По традиция “Ракурс” ще публикува наградените произведения в конкурса.

I награда - Проза

Чичо Сух

/Юри Лазаров/

Чичо Сух се надигна от пясъка колкото можеше, видя лекарите над себе си и каза:

- Вярвам на хората в бели престилки...

И припадна за втори път. Лекарите отдавна не носеха бели престилки, но това за Чичо Сух никога не е имало значение. Ние се въртяхме загрижено наоколо и само се пречкахме. Лекарят от линейката не ни каза нищо, само ни погледна свирепо и – какво да правим - приседнахме под тентите; но наблизо, за да внимаваме какво става. Другият лекар го познавахме, защото бе от лечебницата на къмпинга, наричахме го Доктора. Той дойде за минутка при нас и тихо ни предупреди:

- Пичове, оставете колегата да си върши работата. Опитен е и не му е за първи път да свестява...

Последните думи увиснаха над пясъка някак недовършени, но ние си знаехме.

Чичо Сух пиеше само сух джин. Дру джин,казваше той, нищо друго. Работеше като момче за всичко в една телевизия, а през лятото си взимаше три месеца отпуска и палеше джапанките към морето. Караванката му беше древна и малка, от ония дето поляците навремето ги теглеха с фичка; това е малко фиатче. Вътре имаше легло, масичка, една китара и две чаши. Едната ми е за джина, другата – за разредител, беше ни осведомил преди години той. Хранеше се в капана до бариерата. Сутрин – кафе и джин; на обяд - чинийка с цаца и джин. Понякога вечеряше с нас до прибоя – каквото там бяхме приготвили. И джин... Дотук – добре. Но този път явно го бе прекалил. Или – най-вероятно, както се бе случвало и друг път – бе слял закуската с обяда. А може да беше и от жаркото слънце този ден; или и от двете... Не знам. Но факт: както си седеше на паянтовия стол пред караванката, просто се килна назад, падна върху пясъка, каза о-о-о-х и замря. Добре, че бяхме наоколо и вече кротко отпивахме узо с таратор. Скочихме на секундата, даже посъборихме някои маси и се притекохме на помощ.

Най-важното бе, че дишаше. Един от нас го плисна с вода, други двама се втурнаха към лечебницата, а Бат Джони К. се обади на Бърза помощ. В общи линии – това беше...

... Видяхме, че го прехвърлят на носилка. Чичо Сух се обърна на една страна, сложи ръка под главата си и кротко захърка. Така го наместиха в линейката, лекарят се качи при него, затръшна вратата и потеглиха към Бургас; без сирени, само отпред на покрива мигаха сини светлини.

Бяхме си скупчили пред караванката на Чичо Сух и за първи път не знаеме какво да правим. Доктора дойде при нас и каза:

- Ще го сложат на системи и ще си оправи. Дайте някакъв телефон, ще ми се обадят от болницата, когато всичко е наред и някой да отиде и да го върне тук.

Това, което последва беше нестройна бъркотия от числа. Силно превъзбудена и определено загрижена. Доктора не издържа, взе от пясъка една суха пръчка, подаде я на Гришо и тихо му заповяда:

- Пиши.

И Гришо написа номера на телефона си върху мокрия пясък на прибоя. Морето бе заспало и нямаше начин някоя вълна да го изтрие. Доктора си го преписа в неговия, махна ни за довиждане и тръгна по брега към лечебницата.

Така както си стояхме мълчаливо, чухме един познат оглушителен грохот, после лайнарката заора в пясъка край алеята и отвътре изскочи Жоро Спойлера, шофьорът. Те с Чичо Сух си бяха дружки от много години. Често идваше след работа при него, към тях се присъединяваше и Бат Джони К., пийваха, бодваха от пластмасовите чинийки и весело шумяха. Понякога се събираха и пред бунгалото на Жоро – малка стара дървена барака, близо до Южния кенеф, по-известен като Ю Кей. Спойлер му дойде от Чичо Сух, защото в една късна вечер му бил предложил – така се говори – да си монтира спойлер в горната задна част на лайнарката. И Жоро, още на другата сутрин, бил отлял един ужасно грозен голям спойлер някъде в Черноморец. И не само го бил отлял, но и по някакъв странен начин го бе залепил малко над огромния гофриран маркуч, през който...

- Какво става? – изкрещя Спойлера. – Видях някаква линейка да идва откъм вас...

- Чичо Сух – отговорихме в рехав хор ние.

Това го съкруши, тръшна се на един стол и изстена: не-е-е-е-е... И добре, че Гришо се усети, сложи ръка на рамото му и каза:

- Споко, лекарите казаха, че всичко ще е наред. Утре сигурно ще го изпишат.

Жоро Спойлера въздъхна дълбоко, положи големите си груби ръце на лицето, поразтърка го малко, стана и предложи:

- Трябва да му организираме посрещане. С всичките простотии, които той е измислил. И джин.

Прозвуча като заповед; но не беше. Защото ние единодушно се съгласихме.

И, сега, да не си помислите, че тук ние само държим чашите. Не, правим още много неща, като най-любимото ни е да не правим нищо. И започнахме със заветното занимание на Чичо Сух: Лáденето. Да ладиш не е просто ритуал; то е изкуство, то е вглъбяване в себе си и лична молитва към морето.

Събрахме се в дървения капан – обичайно място – поръчахме си по един малък джин и кой каквото иска – тоник, пържени картофки, цаца с лук... Имаше и един празен стол – за Чичо Сух, а на масата пред него – голям джин. Седяхме, отпивахме и мълчахме. Точно до капана, на алеята в асфалта имаше дупка. Обикновето ние се делкахме на два отбора и едните залагаха на колите, които ще се хакнат в нея, а другите – на тези, които ще я заобиколят. Мъдро занимание, защото винаги един отбор побеждаваше. Което беше повод за разсъждения. Но днес не ни беше до това. Оставихме колите да си минават откъдето си искат без да ги броим...

Защото чакахме една друга кола, най-важната. Знахме, че Жоро вече беше измил старателно лайнарката, беше позакрепил спойлера. А децата едно по едно се събираха на алеята. Чичо Сух ги беше организирал миналото лято и те присрещаха големия грозен оранжев лайновоз с особено нетърпение. А щом се появеше иззад тръстиките, те започваха да се кълчотят и да пеят неистово: О, каралайна, о, каралайна. Те навярно не знаеха, че това е Oh, Carolina на Shaggy, а и изобщо не ги интересуваше. Но, както после ни казаха очевидци, на които ние вярвахме, преди да тръгне към дарвения капан, Жоро беше изпомпал всичко, което трябваше да се изпомпа от Ю Кей. Беше натопил големия гофриран щранг до най-дълбокото и беше включил помпата. Седял бил зад волана – така разказваха – впил в него грубите си ръчища и много съсредоточен. Като някакъв огромен черноморски кентавър; сякаш всичко, което се вдигало по маркуча се вливало в ръбатото му тяло, но той бил приел това като саможертва, само и само да е поразчистенко, когато си се завърне Чичо Сух. Лайнарката се появи и децата започнаха. Голямо представление беше, като никога досега. После децата се разотидоха. Когато наближи последната глътка джин, някой, май беше Гришата, каза:

- Мисля, че е време. И друга работа ни чака.

Аз бавно се надигнах от масата, посочих към остатъка от джина и дума не продумах; но те си знаеха: ще се върна след малко, ще си го допия и после – продължаваме.

Трябваше да вляза в белия кенеф отсреща, да се пъхна в една точно определена кабинка и да реставрирам великия графит на Чичо Сух върху вратата: Тромав нанагорник, пъргав нанадолник. Дълго бяхме обсъждали дълбинноста и обичайната му енигматичност, но – както обикновено се случва по тия места и по това време – не стигнахме до единен отговор. Някои твърдяха, че в него има нещо свързано с късната лятна ерекция, други – че става дума за крайморската перисталтика на червата, трети – че е някаква закърняла носталгия по един асансьор в Люлин 4... Не знам. Моята работа бе да го откроя заслужено сред всичките добавъчни драсканици около него. Бях си взел един комплект за почистване на компютри, приклекнах над дупката и, внимавайки някой плъх да не ме гризне за топките, започнах да почиствам наоколо. Но не грубо, защото имаше и други образци на изящната словестност там. Все пак наблегнах деликатно на това, което искахме.

Прибрах си партакешите и – обратно към дървения капан, където ме чакаха нетърпеливо.

- Мисля, че успях – казах.

Допихме си джинчетата, оставихме големия на Чичо Сух, за да си смукнат и мухите наоколо и тръгнахме на юг; но не по алеята, а по пясъка към прибоя. Защото трябваше да изпълним още един ритуал.

Важно е да се каже, че когато говорим за простотиите на Чичо Сух, трябва да се разбират весели неща. А понякога – загадъчни и будещи мисли. Той, например, влизаше в морето само до глезените. Рано сутринта и привечер. Пристъпваше бавно по пясъка и оставяше кротките вълни да го гъделичкат. Стоеше така и гледаше към Созопол и остров Свети Иван. И никога на север или на юг, защото там боруните и хълмовете бяха награчени от гаден бетон, тухли и асфалт; тревичка не бе останала незастроена; смърдеше на алчност. Къща до къща, хотел до хотел.

Ние това и направихме. Нямаше вълна и наджапахме в морето. Кой с маратонки, кой с джапанки или бос. Постояхме така, помълчахме и после бавно тръгнахме на юг към временните ни летни обиталища, които май повече обичахме от другите си. Вече се свечеряваше и решихме да отложим конкурса за Мис Градина, защото плажуващите девойки вече се бяха поприбрали и по пътеките между караваните бикинипотокът беше рехав. За всеки случай проверихме дали табелките от 1 до 10 са си на мястото; масата на журито бе поставена близо до най-вървежния проход към чадърите. Томороу из а дей ту, казахме си на глас старото тукашно заклинание и дружно се съгласихме тази вечер да я караме по-кротко, а утре да чакаме Чичо Сух. Така се надявахме ние, но още не се бяха обадили от Бургас. Всички погледи периодично се вперваха в Гришо, на той само вдигаше татуираните си с глигани рамене: никой не ми е звънял...

Така си седяхме необичайно мълчаливи, бодвахме, отпивахме... Даже Бат Джони К. хапна една лъжичка от кашата с коприва на Лили. Кво пък толкова, каза, само една хапка... Той иначе не ядаше коприва, защото съдържала желязо и му натежавало на К. По едно време Лили плахо предложи, колкото да наруши мълчанието, да почисти караваната на Чичо Сух. Само малко ще поразтребя, ще измия чашките... Което беше посрещнато с всеобщо възмущение: Как така! Да му се бъркаш в хаоса. Това ще го натъжи.

Оставихме всичко по масите и един по един се прибрахме да поспим.

На другия ден още в осем – нещо необичайно – бяхме под тентите: за кафе, първа мента или там който какво... Излъчихме сутрешното жури и те зачакаха. Появеше ли се девойка на път за плажа, се вдигаше табелката с оценка. Твърде субективно, но това и беше целта на заниманието. Защото в крайна сметка никоя от тях не взимаше корона, нито имаше подгласнички. Просто се забавлявахме безсмислено. Докато ни омръзне. После се връщахме към всекидневното нищоправене.

Но тази сутрин над пясъка се усещаше напрежение, то тежеше във въздуха като гаден черносин облак откъм Черноморец, а погледите бях вперени повече към алеята, откъдето чакахме да се появи Чичо Сух.

И той се появи! Не с линейка, а пеша по пясъка от север. От двете му страни вървяха Доктора и Жоро Спойлера. Чичо Сух крачеше бодро, ухилен от ухо до ухо; в едната си ръка държеше вестник, а в другата бутилка джин. Някакъв странен джин. Явно много скъп и откъде го беше намерил никой не знаеше, но определено бе специално за поредното му завръщане.

Само ни махна нехайно някак, после си влезе в караванката. Ние, естествено, награчихме Доктора с превъзбудени въпроси, но той само каза:

- Всичко е наред. Дайте му малко време и той ще ви разкаже. За минути, докато Чичо Сух си беше в караванката, Бат Джони К. забоде в пясъка един транспарант и на него пишеше: Да пуснем духа от бутилката! Малко е асоциативно, каза той, но джин-дух – все тая... И понеже знаехме, че е така, приехме.

Спретнахме една голяма маса с джин и разни други неща – по избор, седнахме и забихме очи във вратата на караванката. Чичо Сух излезе с китарата в едната ръка и с двете си чашки в другата. Седна на един стол, бавно отвори бутилката и разсипа в чашите. Каза: хайде пак - наздраве и всички отпихме.

След първата гльтка той внимателно разгъна вестника, а там на първата му страница имаше малко информé със заглавие „Чех умря след слънчев удар на „Градина”.

- Това съм аз – бавно каза той. - И съм жив, ето ме – от плът и кръв. Нали бе, Жоре?

Спойлера някак притеснено отговори: ами жив си си, естествено. Но за всеки случай се доближи до него и леко го докосна с пръст по лявото рамо. От плът и кръвчица...

После Чичо Сух ритуално прочете дописката и – да, всичко съвпадаше; само дето не беше чех, а Чичо Сух. И не беше умрял от слънчев удар, а си беше по-жив отвсякога. Просто бе попрекалил малко, но на кой ли не му се случва.

- Само да ми падне тая гад – не довърши Жоро и стисна мазолестите си юмруци.

- Остави го, Жоре, няма смисъл. Колко по-велико е, че пак сме си тук и сме си все същите. А сега ще ви попея малко.

Чичо Сух взе китарата, притвори очи и запя любимата си песен, която ние знаехме наизуст, даже един по един започнахме да пеем с него. Малко нестройно се получи, но не ни пукаше и когато дойде пърият припев - Nothing's gonna change my world – го изпяхме поне десет пъти, а може и повече, нищо че при Бийтълс са само четири.

После още десет, още десет... Появиха си и други приятели, някои дойдоха чак от север, всички пееха и това беше най-ангелския, най-красивия мощен хор, който бе звучал над пясъка, край моренцето по това време.