НЛК “МОРЕТО!” - Втора награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
НЛК “МОРЕТО!” - Втора награда - проза

Митко Новков /вляво/ и Васил Люцканов
Фото: сдружение "Лумен"

19 октомври 2024, събота

Ракурс

Националният литературен конкурс “МОРЕТО!” се организира от сдружение “Лумен” за девети пореден път, а церемонията по награждаването се провежда в Ахтопол.

Тричленното жури на престижния конкурс, състоящо се от председателя Митко Новков и членовете Ина Вълчанова и Ина Иванова, прочете и оцени над 200 произведения и постави на Второ място в категория Проза разказа на Васил Люцканов “Молитва”. Наградата е почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise и плакет, изработен от художника Тихомир Витков.

Васил Люцканов е роден в Бургас, където завършва английската гимназия, а по-късно следва в СУ “Св. Климент Охридски”. Дълги години е работил в различни вестници, а след това е бил продуктов мениджър в “Медийна група България”. Публикувал е разкази и новели в почти всички авторитетни литературни издания. Дебюта си прави през 1987 г. със сборника с разкази и новели “Обратни влакове”. Следват “Порцелановото цвете” - разкази (1990), “Душите ни страдат красиво” - разкази (2022), “Третото око на Едип” - разкази (2024).

По традиция “Ракурс” ще публикува наградените произведения в конкурса.

II награда - Проза

МОЛИТВА

/Васил Люцканов/

Две гъбки редяха миниатюрни икебани. Върху ширналата се тревна черга. Между плажа и асфалтовата алея към солниците.

Еднаквите им шапчици, на по-малката с розови точици, на каката – с оранжеви капки, закриваха сведените им лица и спускаха сламените им коси като завески пред очите. Изглеждаха като всмукнати в прозрачни балончета. Нито морският прибой, нито хоралите на чайките смущаваха бързината на ръцете им.

Върху гърба на зида, спиращ плажните дюни, бяха натрупали кофички с мокър пясък. До тях – купчинка от пласмасови шестоъгълни формички. Гребваха с лопатки пясък, пълнеха по една формичка и я заглаждаха отгоре. Двайсет пръстчетата зашарваха по тревната черга – за клонки, цветенца, камъчета, - и редяха икебаните. В миг застиваха. Плясваха длани - готови. „Камък, ножица, хартия” решаваше избора...

Малката гъбка печелеше. Внимателно заделяше миниатюрното съкровище върху челото на зида до нея. Дух и природа, като молитва, това ѝ беше казала мама за икебаната, когато заедно редяха кашпите вкъщи. И тя влагаше цялото си сърчице и душа. В молитвите си.

Почнаха отначало – формичка, пясък, шарене из тревната черга...

Малката гъбка бе прехапала езиче от усърдие. Каката я поглеждаше под око. Розовите точици и оранжевите капки плуваха в мълчание.

Скоро миниатюрните икебани вдигнаха пирамидка. Малката гъбка я премери на око. Кимна одобрително. Придърпа торбичка зад себе си и изсипа от нея нови формички – четирилистни детелини. Почна да ги пълни с мокър пясък една по една. Каката не изостана. Нова пирамидка... Малката гъбка изтупа ръчички. Грабна във всяка по една четирилистна детелина и една икебана и забърза към брега. Бризът опъна като платна сламените ѝ кичури.

Юра! – извика каката. Оранжевите капки скочиха на крака и хукнаха след розовите точици... Недалеч брюнетка с хавайски тен, потънала в сгъваем брезентов стол, сподиряше гъбките през тъмните си очила. Беше ги нарекла така заради шарената невинност на детските им шапчици. Гледаше ги с копнеж. Не беше първа младост. Но банският ѝ намекваше за леност на пантера. Зад брезентовия стол стърчеше забита в пясъка табела от велпапе, на която бе изрисувано: Агнеса, голямо усмихнато сърце и весели подскачащи човечета. Това бе фирмата ѝ. А тя всяка сутрин ваеше пясъчни фигури на плажа. Според събудилото я настроение. Танцуващ делфин – при ведра замечтаност. Октопод с безброй пипала - след кисела вечер. Слон с вирнат хобот – при ден с неизвестно очакване. Русалка с едър бюст и рибя опашка – при глад под лъжичката... и така нататък.

Дечурлигата, преминаващи по крайбрежната алея, първи виждаха смешните човечета и припваха към усмихнатото сърце. Татковците им зяпваха грацията в сгъваемия стол. А мамите инстинктивно разбираха: Агнеса няма деца. Великодушно загърбваха мъжете си и с пълно сърце сподиряха отрочетата си. Те пък вече подскачаха около пясъчните фигури и играта започваше. После идваха селфитата и доволните усмивки...

В картонената урна капеха левчета. По импровизирана тарифа. Според еуфорията на децата. И доволството на майките...

Похъркване с носов фалцет смръщи Агнеса. Досадата идеше иззад близката дюна. Там в палатка за двама блаженстваше в сиеста с водка нейният асистент Яцек. Всяка сутрин, още преди да ѝ поднесе чашата димящо кафе от газовия колон, той ѝ приготвяше площадката и пясъка за поредното приказно ваяние. После притихнал на колене я гледаше ненаситно. Пръстите на Агнеса преобразяваха пясъка, сякаш летяха по клавишите на невидимо пиано с вдъхновението на Шопен, а тя се рееше в безвремието на копнежите си...

За фалирали фермери, допилели се от Източна Галиция, граничната полска провинция с Украйна, не беше никак зле. Животът на какво ли не те научава... Безспорно бе, че Агнеса обожаваше топлото Черно море и южните градове като Бургас. Беше го наследила от майка си, която имаше горещи спомени отпреди половин век, бог да я прости... Яцек пък прегърна сиестите с водка. Двуместната палатка им стигаше. Така караха трето лято и бяха доволни, че са далеч от войната. Но не съвсем. Сянката ѝ сякаш бе безкрайна...

На плажа, в парка, в града – навсякъде чуваше руски и украински. Цели домочадия – баби, дядовци, зетьове, снахи, дечурлига, лели, чичовци... Не се различаваха от местните, но Агнеса безпогрешно ги разбираше. Нямаше как да не назнайва езика на комшиите. Така си беше от памтивека...

Агнеса отново фокусира двете гъбки с техните пясъчни занимания. Що за игра бяха тези миниатюрни икебани? Дух и природа, като молитва, припомни си смисъла им. Странно! А пясъчните четирилистни детелини? Запита се: кой ли ги придружава? Солниците все пак бяха далеч от града... На близка пейка върху тревната черга две жени се заприпираха на висок глас. Видимо млади, добре поддържани, но някак отпуснато закръглени, годините им се губеха. Без мъже край тях, отчете Агнеса и се заслуша.

Едната с жар увещаваше: „Продавай, всичко продавай и се махай веднъж завинаги! При вас няма живот, не разбра ли?” Другата с горест отвръщаше: „Следят ни, всичко следят, ще разберат и ще си го изкарат на мама и татко. Оля, ти си бежанка, аз – невъзвращенка. Как ще ги опазим – сами, болни и беззащитни?” „Ще се скрият на село, Люда. Те са корави души, ще оцелеят” – рече първата. Замълчаха. И отново се разгорещиха: „Слушай, Оля, шест месеца остават от договорите – ще се молим света Богородица да ги опази. После си грабваме момчетата от войната и отлитаме надалеч, на-да-леко... в гори тилелейски!” „Не може да избягаме от себе си. Все някой ден ще се върнем...”, опонира другата. „Но в друг свят, Люда! Чуй – сега от чергаруване съсипваме децата си, моята вече е аутист...”

Агнеса огледа през рамо жените. Боже Господи, две сестри с мъже войници от двете страни на войната! Ужас...

Юра, спри!... Мамии! Юра тръгнаа!...

Агнеса погледна към гъбките. Малката нагазваше в морето. С протегнати към хоризонта ръчички. В едната шепа – миниатюрна икебана. В другата – четирилистна детелина. Детската ѝ молитва! Рокличката ѝ се изду над вълните...

Агнеса скочи по-бърза от пантера. Прелетя плажа. Прескочи прибоя. И още в плиткото грабна малката гъбка. Изнесе я на брега. Падна на колене. Прегърна мократа рокличка. Загука успокоително на мътните поточета през стиснатите клепачи.

Внимателно пусна тресящото се телце. Заговори бързо на полски: „Ето какво ще направим, ти само гледай”. И заби пръсти в мокрия пясък...

Пред малката гъбка, сякаш с вълшебна пръчица, на брега изплува делфинче. „Донеси молитвата, миличка, то ще я отнесе, където трябва, хайде – бързай!”, шепнеше все така на полски Агнеса. Детето хукна през глава...

Заедно с двете гъбки подредиха икебаните и детелините върху гърба на делфинчето. Агнеса вдигна малката на раменете си. Нагази прибоя и посочи хоризонта: „Молитвата тръгва, помахай ѝ за попътен вятър!”

- Папааа!

Зад тях две майки плачеха. С натежали като котви ръце. На брега на морето. Черното . Което невидимо ги свързваше с мъжете им.

Ключови думи: МОРЕТО!, национален литературен конкурс, Ахтопол, втора награда проза, Васил Люцканов

Сподели в социалните мрежи

Подобни новини