НЛК “МОРЕТО!” - Трета награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
НЛК “МОРЕТО!” - Трета награда - проза

Фото: сдружение "Лумен"

22 октомври 2024, вторник

Ракурс

В тазгодишния Национален литературен конкурс “МОРЕТО!”, който се проведе за девети път в Ахтопол, участваха над 200 произведения.

Тричленното жури на конкурса, състоящо се от председателя Митко Новков и членовете Ина Вълчанова и Ина Иванова, прегледа творбите и постави на Трето място в категория Проза разказа на Тошка Иванова “Зърна от броеницата на бога”.

Наградата е парична премия от 150 лв. и плакет, изработен от художника Тихомир Витков. Церемонията по награждаването на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “Лумен”, се състоя в края на миналия месец в галерия Galera ah gallery в Ахтопол.

По традиция “Ракурс” ще публикува наградените произведения в конкурса.

III награда - Проза

Зърна от броеницата на бога

/Тошка Иванова/

Всяка година беше нещо различно.

Веднъж ще е дървен материал - хубави дебели греди, които местните да ползват я за пейка, я за пристройка към къщата. Друг път морето изхвърли тонове портокали - погледнат от хълма, плажът на малкия залив грееше в оранжево, чак на метри навътре в морето. Децата крещяха и подритваха портокалите като топки, възрастните ги събираха в чували. От тези, които морето беше пощадило от подмятане и блъскане в скалите, направиха сладко. Останалите свариха на ракия. Седмици наред цялото село миришеше на портокали, казаните къкреха, миеха се бурета и се правеха сметки кой колко да остави за семейството и колко да продаде.

А друг път плажът осъмна покрит с цигари - лъскави стекове Марлборо, тук-там увити във водорасли и полепнали миди. Събраха ги, изсушиха ги и няколко месеца цялото село пуши цигарите, подарък от морето. Даже тия, които не пушеха, запалваха по някоя цигара, да не се минат, да не изтърват неочаквания подарък, пратен бог знае откъде.

Плажът си имаше официално име, но местните го наричаха Тешека. Според някои името идваше от турската дума за “благодаря” - “тешекюрлер”. Според други господ си “правеше ташак” с хората, та затова така се и казва плажът. Откъдето и да идваше името, всяка година, най-често в края на зимата или началото на пролетта, морето пращаше своя подарък. Нито една година не беше пропуснало, откакто най-старите хора в селото помнеха. Е, понякога даровете пристигаха наръфани от скалите и чайките, вълните подмятаха парчета от детски играчки, почупени мебели, подгизнали платове със загнездени в тях шарки от миди, остатъци от плодове, които морето беше смляло по-добре от мармалада в бурканите. Но макар и не винаги урожаят да ставаше за ползване, всяка година имаше по нещо в дар. И местните благодаряха на неведомите сили, които не забравяха да се погрижат за тях, приемаха нещата такива, каквито се появят, без да роптаят и без да искат да са други или да са повече.

Никой не знаеше защо точно при тях се изсипват всичките блага. Моряците с повечко опит по моретата разказваха, че на Черно море затова му викат “черно” - като те заблъска буря в него, те блъска от всички страни. В което и друго море или океан да си, вятърът и вълните те бият от едната страна. Не и в Черното - тук можеш да усетиш истинския гняв на природата, решила да ти покаже колко си малък и как ще те подмята като хвърчило на вятъра, без значение дали си в рибарска лодка или в натоварен за дълъг път кораб със стоки. Когато морето се разбеснее пред тръгнал на плаване търговски кораб, единственото спасение е да се изхвърли част от товара, за да не се обърне корабът. И моряците не се колебаят - развързват въжетата и изсипват зад борда скъпоценните стоки, които вълните моментално поглъщат. Товарите са застраховани, но животът им никой няма да върне.

Какви течения се промушваха в морето, какви ветрове духаха - но товарите винаги акостираха на един и същи бряг - залива Тешека.

Една година обаче даровете не дойдоха по водата, а по въздуха. Папагали. Стотици папагали - всякакви видове, цветове, размери. Вълнисти папагалчета, розовогърдо какаду, сребърно жако, зеленокрила ара, рубинена розела, шарени лорита. Сутринта селото се събуди и нямаше покрив, дърво и ограда, които да не са накичени с папагали, като че огромна пъстра броеница се беше скъсала в небето и зърната й се бяха разсипали над селото. Шумът беше невъобразим - крякане, писукане, пеене, врещене - цялото село кипеше от новите звуци, а местните птици се бяха скрили някъде, уплашени от това нашествие на странни пришълци.

Един бог знае каква ли буря е накарала моряците да пуснат ценния товар - да отварят клетка подир клетка, за да не се издавят птиците, да не ги погребе живи морето; колко ли ги е подмятал вятърът, докато стигнат до селото, опърпани и измокрени от дъжда и солените пръски.

Селяните се опитваха да ги уловят, да не пропуснат и този дар на морето, така различен от предишните - да ги приберат по къщите си или да ги закарат до града на съботния пазар, току-виж припечелят по нещо, но папагалите не се даваха, нито един не се хвана на примамките и на капаните, на увещанията и заплахите. Останаха си по стрехите и дърветата, сред местните птици, които лека-полека свикнаха с новодошлите и се примириха да делят селото с тях.

И дарът на морето за първи път се оказа недокоснат - ни да го изядеш, ни да изпиеш, нито пък да го продадеш и да припечелиш нещо. Папагалите останаха в селото - няколко се пръснаха в близките гори, но до другите градове и села не стигнаха. И макар нищо друго да не се случи, селото се промени. Почнаха да му викат “селото с папагалите”, заприиждаха туристи да видят какво е това място, където вместо лястовици по жиците висят папагали, а покривите на къщите са като поръсени с шарени захарни пръчки. По цял ден се чуваше писукане и чуруликане от хиляди гърла, но местните не се оплакваха - напротив, гордееха се, че имат нещо, дето другаде го няма, че точно при тях са дошли папагалите и явно при тях смятат да останат. Кметът поръча да изработят герб на селото с две папагалчета с допрени човки и го сложи на табелата край пътя, на знамето пред кметството, даже на печата, който вадеше веднъж-два пъти годишно да подпечата някой документ за земя или свидетелство за наследство. Говори и със скулптор от града да пита колко ще струва да изработи един паметник на папагалчетата и да го сложи на площада - да имат къде да се снимат туристите за спомен, пък и за реклама, да се знае къде са били и какво са видели.

Лятото мина, запалиха се короните на дърветата в златно и червено, селото потъна в цветове, но с идването на есента дойде и тревогата - ще оцелеят ли папагалите? Селяните вече гледаха на тях като на домашни животни - как ще ги оставят навън на виелиците и снеговете? Пак започнаха да ги прикоткват и примамват, да ги вкарат в къщите на топло, да им е сигурна храната и покривът, но нито едно не се подмами и не влезе в клетките.

Птиците на селото едни подир други почнаха да отлитат в пърхащи редици, отмина септември и дойде октомври, глъчката по клоните на дърветата намаля, само лястовиците останаха да чакат да свърши и циганското лято, накрая и те отлетяха, понесени от първия повей на северния вятър. Сред оредяващите листа сега се мяркаха само папагалите, сгушени на клоните, все по-тихи в глъчките и песните.

С първите ноемврийски студове папагалчетата започнаха да капят от дърветата като шарени листа, натежали от сковаващия вятър. Нощите ставаха все по-мразовити и сутрин селяните се будеха със сълзи на очи - селото приличаше на грамадно гробище, осеяно със златни, сини, червени и зелени телца, вкочанени и изпънали тънки крачка, с покрита със скреж перушина.

Започнаха да ги погребват - сърце не им даваше да хвърлят птичките на боклука. Изровиха ями в края на селото, до гробището, и полагаха в тях папагалчетата едно по едно, едно до друго, с голи ръце и с мокри очи, като че децата си погребваха. Заравяха гробовете, даже искаха попа да каже няколко думи, но той отказа - кощунство ще е това да освещава птичи гробове. Разсърдиха се в селото, за малко война щеше да стане, но попът съобрази и каза на всички, че птичките са си рожби божии и при него ще си идат, нямат грехове за прощаване, още повече пък тия точно птички, дето бог сам им ги е пратил от морето. Селяните се успокоиха и продължиха да изравят плитки и широки ями и да подреждат в тях мъничките телца, семената на загубеното им щастие, от които нищо няма да поникне.

До края на декември в селото не остана нито едно папагалче. По-възрастните хора клатеха глави примирено - откъдето дошло, там и отишло, няма какво да се гневим и да го тъгуваме. По-младите трудно свикнаха, сиво и тихо им се струваше селото така, без шарените мъниста по оградите и покривите, без глъчката и песните. Но се примириха и те, захлопнаха дървените капаци на прозорците, да се опазят от северния вятър, и зачакаха пролетта.

Лека-полека зимата започна да пуска земята от белите си зъби, покривите закапаха, а първите птици се върнаха от юг и застягаха старите гнезда така усърдно, както селяните стягаха къщите след тежката зима.

Бабата, която живееше в последната къща на селото, първа ги видя. Всяка сутрин ходеше до гробищата, да седне край гроба на дядото да си поприказват малко, че вече много й тежаха годините и самотата и по-близък го имаше него, умрелия, отколкото всичките живи в селото. Присядаше на хлътналата плоча и му разказваше спомени от всичките години, които са ги преживели заедно, и чудно - колкото повече остаряваше, толкова по-назад в спомените се връщаше и толкова по-ярки и живи ставаха, като че вчера са се случили. Говореше на обраслия гроб, понякога по цял час, а тревата се поклащаше и кимаше в съгласие.

И онази сутрин бабата разказа всичко, което нощта беше събрала в сърцето й, и се надигна полека от плочата. Заслиза бавно по тясната пътечка към селото - боляха я вече краката, а и годините я бяха научили, че няма за къде да се бърза и че няма нещо в тоя свят, което да не може да почака.

Големият гроб на папагалчетата, широк и без знак или плоча, беше покрит с крехки зелени стъбла. Бабата ги погледа няколко минути, после продължи да се спуска полека по хълма. Скоро всички в селото, дето можеха да ходят и да гледат, се бяха изкатерили до гробището и стояха край полето от зелени стъбълца в почуда и благоговение.

За няма и седмица поляната край гробището се покри с чудни цветя - сини като морето ириси, слънчеви нарциси, нежна иглика, огнени лалета, лилави минзухари. Местните ходеха да им се радват, като на поклонение, и макар да не го бяха говорили, никой не протягаше ръка да откъсне цветята, да оскверни това поле от шарени петна, като накацали по земята папагалчета.

И за първи път, откакто най-старите хора в селото помнеха, морето не изпрати нищо по вълните си. Пролетта дойде и замина, а на залива Тешека искреше само ситен пясък и мидени черупки. От градината на папагалите откъснаха цветя само веднъж: същата пролет почина бабата, която сутрин ходеше до гробището. Погребаха я и на гроба й сложиха стрък ириси, сини като морето и като очите на мъжа й.

***

Тошка Иванова е родена на 02.08.1981 г. в Стара Загора.

Участвала е в Созополските семинари по творческо писане (2016) и Summer Scriptwriting Camp (2016). Има поощрения и награди в редица конкурси за кратка проза - "Милена Авонеди" (читалище Постоянство - гр. Лом, 2005 г.), конкурс за дебютиращи автори (LiterNet, 2006), конкурс за кратка проза (2016, LiterNet & eRunsMagazine). През 2012 г. представя книгата „Позитивно“ (издателство “Български писател”), в която описва преживяванията си, свързани с болестта хепатит С. Като първата такава лична история, излязла от анонимност, книгата привлича широко обществено и медийно внимание. „Позитивно“ е преведена на английски и публикувана в електронен формат в Amazon, където влиза в AmazonUS топ 10 за 2013-а за електронни книги с тема хепатит. Втората й книга е сборник с кратки разкази – „По колко пъти на ден не умираме“, издадена от „Жанет 45“ през 2017 г. и номинирана за наградата „Хеликон“. В момента работи като психодрама терапевт.

Снимка: Тони Тончев

Ключови думи: Национален литературен конкурс МОРЕТО!, Ахтопол, трета награда, Тошка Иванова, категория проза

Сподели в социалните мрежи

Подобни новини