НЛК "МОРЕТО!" - Награда "Винаги море"

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
НЛК "МОРЕТО!" - Награда "Винаги море"

Фото: Личен архив Деница Пенчева

24 октомври 2024, четвъртък

Ракурс

Националният литературен конкурс “МОРЕТО!” беше организиран за девети пореден път от сдружение “Лумен” в Ахтопол.

Над 200 бяха творбите, които жури в състав Митко Новков (председател) и Ина Вълчанова и Ина Иванова (членове) оцениха.

Наградата “Винаги море” (плакет, изработен от художника Тихомир Витков) бе присъдена на Деница Пенчева за разказа й “Тя и морето”.

По традиция “Ракурс” ще публикува наградените произведения в конкурса.

Награда “Винаги море”

Тя и морето

/Деница Пенчева/

Ето я, малка прозрачна жена, красива като мраморна статуя с белите си коси, белите бръчици, избелели очи. Вече три месеца, откакто минава по тази пътека.

Пристъпва лятна вечер, голяма и златна. Слънцето потъва в уморените вълни. Първите звезди безшумно отварят очите си. Жената се задава между кипарисите, а от варосаните къщи ѝ се усмихват чужди хавлии, чужди бански, плувки на делфинчета на чужди деца.

Тя върви бавно. Накуцва с единия крак. Стъпките ѝ едва докосват пътеката. Зад нея не се вдига прах или пясък.

Достига ресторанта на брега и сваля сламената шапка, която и без това не ѝ е нужна, слънцето го няма вече. Ръцете ѝ са малки, възлести, с грижливо подрязани нокти.

Жената не влиза по прясно измитите стълби, три полегати стъпала, които миришат на хлор, и по които вече няма следа от пясъка, който плажуващите са внесли, когато са обядвали. Обувките ѝ може би са прашни. Минава отзад и почуква на прозорчето. Поздравява с напевния си, тих, вглъбен глас, който неудобно се вмъква в чуждите думи. Този език ѝ е крив, непривичен, като чуждо палто или лошо скроена дреха, която стяга и боде. Устните ѝ изсъхват от него.

Канят я да седне в кухнята и да изчака. Тя не влиза, чака пред вратата, шапката е в ръцете ѝ, а платнената торба изчезва навътре с готвачката.

Ресторантът е почти празен. Голямата му тераса поема соления въздух, вдишва го и го издишва обратно към морето. Жената я гледа отвън – навътре и ѝ се струва, че терасата отблъсква и малкото светлина, останала от залязлото слънце. Лилавият дъх на залеза остава вън, а вътре навлизат само сенки. Сенките растат, разливат се, отначало са само зад някои столове, после под масите, до масите, около масите…

Готвачката ѝ връща торбата и жената тръгва обратно по пътечката. Зад нея светват уличните лампи и флуоресцентните лампи на ресторанта. От бодливите храсти, от корените на смълчаните дървета, от изсъхналия килим иглички, които постилат двете страни на пътеката, се вдигат изгладнели комари. В торбата почива стирипорена кутия с печена риба и друга, пластмасова, с рибена чорба.

Жената се прибира във вилата. Там чака другата, по-младата, нейната болна. Тя лежи на бяло легло с бели чаршафи и пет бели възглавници. Отдавна вече не говори. Отдавна вече не яде друго, освен печена риба и рибена чорба. Вечер обезболяващата инжекция я отпуска и болките се връщат, но тя пак нищо не казва, не стене, не плаче, само трепери. Белите чаршафи шумят напевно от това треперене.

Жената храни болната със супата. Супата мирише на сол и море, сякаш самото море е затворено в пластмасовата кутия. Магданозът е водорасло, месото е обло морско камъче, а лъжицата е лодка, хладка и сребриста лодка, която прекосява хоризонта.

Болната затваря очи, но жената я щипе по ръката, за да не заспи, за да не се задави. Не стигат до печената риба, треперенето много се усилва. Правят инжекцията и скоро болната заспива своя тънък, неравен сън. Чак тогава жената сяда и изяжда изстиналата риба, а черните белези, където грилът е овъглил кожата, засядат между зъбите ѝ.

А вън е щастлива, безкрайна нощ.

Във въздуха плуват доволните спомени на деца, които цял ден са прескачали вълните, които ядат смокини, нависнали над пътя, а вечер се возят на въртележка или играят на криеница в топлия летен мрак.

Жената вади телефона и набира. Дава свободно. Свободно, винаги свободно.

Край някое друго море, някое по-безсолно море, нейните внуци също заспиват над неизядената вечеря. Също сънуват рибките, които са видели през шнорхела, лунапарка, на който са ги водили, новият пояс, който са им купили. И нищо, че дава свободно, жената започва да им говори със своите думи, на своя език, които са водни и тънки като морска пяна. Те не изсушават устните. Те я мокрят, заливат я цялата. Те са дълбоки реки под уморените морски вълни, течения, които нямат име и не искат да имат име. Тя се разтваря в думите. От бяло стъкло се превръща в пясък и тръгва към морето и плува под мътните отблясъци на ресторантските светлини. Свободно, винаги свободно.

Но утре пак ще я видите, ето я, малка прозрачна жена, красива като мраморна статуя. Зад нея е винаги болната в бялото си легло, зад болната винаги внуците с техните далечни люлки и собствени плувки на делфинчета. Пристъпва нейната вечер, голяма и тъмна. А зад жената има толкова много море.

***

Деница Пенчева е родом от Казанлък, в момента живее в София. Завършва медицина в МУ-София през 2022. Лауреат е на конкурса „Млад разказвач“ на името на Атанас Радойнов (2020) и на няколко ученически конкурса като националния литературен конкурс „Петя Дубарова“. През 2021 пиесата й „Богоявление“ става финалист на конкурса за нова българска пиеса на НБУ. През 2024 участва в резиденцията на фондация “Елизабет Костова” Women in the Mountains, където работи по дебютния си роман.

Ключови думи: Национален литературен конкурс, МОРЕТО!, Ахтопол, Награда Винаги море, Деница Пенчева

Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

Индивидуалността изпъква още по-ясно и придобива още по-голяма релефност, когато трябва да твори в условни граници.
Игор Стравински