Христо Димитров – Хиндо

11-ият международен „София филм фест на брега” в Бургас неусетно започна своето второ десетилетие.

Но за всички нас, които от самото начало сме ангажирани с неговото провеждане, този факт е изпълнен не само с радост, но и с печал, защото фестивалът протече без неговия главен вдъхновител и организатор Йорданка Ингилизова, която ни напусна през миналата година. Фестивалът беше посветен на нейната памет и открит с кратък клип, в който усмихната и чаровна тя ни заливаше с любов от екрана (а вече и от отвъдното) и ни изпълваше със светла печал. Много очи бяха плувнали в сълзи, но никой не се срамуваше и не посягаше скришом да ги изтрие.

Но колкото и светла да е тази печал – тя си оставаше печал.

Лично аз не бях изпълнен с онази вътрешна еуфория, която винаги ме обхващаше при предишните издания на фестивала. Още повече, че отсъстваше и другият главен организатор режисьорът Георги Дюлгеров, който снимаше поредния си филм, затова през тази година фестивалните филми бяха представяни от неговата ученичка кинорежисьорката Светла Цоцоркова (също родена в Бургас).

Фестивалът за втори път се проведе в сградата на театъра (който от миналата година е и общинско кино) при обичайната добра организация основната част, от която беше поета от дъщерите на Йорданка – Криси и Аля. От време на време те донасяха в една кошница и нейната внучка Даниела, която беше бебе и можеше само да се пули, но вече израстваше в киното и в тази уж дреболия, като че най-силно се усещаше духът на Данчето Ингилизова.

Въпреки кризата, въпреки намаленото количество на спонсорите фестивалът се проведе успешно.

За първи път в конкурсната програма участваха два пълнометражни документални филма – българският „Витоша“ с режисьор Любомир Младенов и швейцарско-германско-австрийският „Повече от мед“ с режисьор Маркус Имхоф. Силата и на двата филма е в показването на все още не съвсем очевидната истина, че вече не съществуват чисто екологичните проблеми и че всяка намеса в екосистемите пряко засяга съдбата на всички хора сега, а не в някакво хипотетично бъдеще. За необходимостта и на двата филма може да се съди по усилията, хвърлени за тяханата направа – „Витоша“ е сниман четири години, а „Повече от мед“ е сниман на три континента. И двата са перфектни, а филмът за пчелите поразява и с начин, по който е показан техният живот, като кулминацията е при оплождането на царицата-майка и смъртта на търтея още във въздуха веднага след оплождащия акт. Потресаващо е каква организация е създала природата за своето оцеляване и как човек с лека ръка я пренебрегва уж в името на човешкия просперитет, а всъщност от егоизъм и алчност. Най-вече от алчност.

Времето ще покаже дали документалните филми ще намерят постоянно място в конкурсната програма, но сегашното им присъствие е симптоматично за състоянието на обществото не само в България, но и в света.

Явно е, че схващанията що е сериозно кино започват да се преоценяват. Това се вижда и в останалата част от програмата на фестивала, където се забелязват три основни направления:

1) на откровено занимателните филми като „Хичкок“, „Ангелският дял“, „Кралски афери“, „Трябва ти единствено любов“,
2) философско-естетични и експериментални филми – „Смърт на човек от Балканите“, „Табу“, „Любов“, „Бейбифон“, „Чистилище“, „Епизод от живота на събирача на желязо“, „Вик и Фло видяха мечка“, „Пети сезон“ и
3) занимателно-философските – „Снежанка“, „В къщата“, „Ловът“, „Джулай“, „Хана Аренд“, „Отвъд хълмовете“. Определено се забелязва тенденция за завръщане към занимателността. Чисто философското и интелектуално кино, което по принцип преобладава на фестивалите, като че изпадна в криза и започна да зацикля в собствените си проблеми и сега като изход от тази криза се наблюдава тенденция за завръщане към увлекателните форми. Голяма част от творците преоткриват стойностите на класическия разказ и показват, че занимателно и сериозно философско кино не само, че не се изключват, но и печелят от взаимното си допълване.

Не крия, че откак на фестивала преди осем години се появиха късометражните филми това стана любимата ми програма. По две причини: първо, че това са филми направени от млади хора и в тях се набелязват тенденциите на бъдещото развитие и второ – късометражно кино се прави много по-трудно отколкото пълнометражното – при ограничените бюджети и условия, в които се работи. От авторите се изисква изключителна изобретателност и творческа мощ, за да създадат добър филм. В пълнометражното кино винаги има време да доизясниш и да донаправиш пропуснатото в началото, но в късометражното такава възможност няма – там всяко нещо трябва да бъде точно на мястото си и да е поднесено по съвършен начин. Има и трета причина. Късометражното кино привлича младата публика, част от която мечтае един ден да се посвети на любимото изкуство. От тези филми те получават първите си уроци по филмово майсторство.

Без да омаловажавам останалите филми от програмата ще отбележа, че най-силно впечатление ми направи станалият вече скандален „Ботев е идиот“. Не зная защо това заглавие засегна толкова много хора – вероятно, защото отдавна живеят с представата за един захаросан Ботев, но ако всички ние днес намираме себе си за нормални и времето, в което живеем за нормално, то Ботев наистина е бил идиот. А ако той не е идиот, значи такива сме ние – това е толкова просто и ясно! И още нещо цялата история представлява един учебен час, в който директорката спори с ученик, написал есето „Ботев е идиот“, филмът е заснет в един единствен кадър (а за това се изисква изключително майсторство), в края на филма директорката изтрива думата „идиот” и на дъската остава само „Ботев е…“. Какъв е той? А ние? Авторът Деян Барарев явно се вълнува от съдбините на България и от ценностите, които ни ръководят, а това е най-важното, защото той има какво да ни каже…

Наградата за късометражен филм, връчвана от името на областния управител и определяна от публиката чрез гласуване, е за „Скок“ – сценарист и режисьор Кристина Грозева и Петър Вълчанов - който също имаше своите достойнства.

Стигнахме и до бургаската публика, до журито и до фестивала като част от облика на Бургас. Публиката даде наградата на занимателния „Кралски афери“ на режисьора Николай Аркел, журито присъди „Сребриста чайка” на занимателно-философския „Снежанка“, сценарист и режисьор Пабло Бергер за „преоткриване стойностите на класическия разказ”.

Любопитното при този филм е, че е направен в стилистиката на нямото кино – диалогът е изписан на екрана без да звучи от устата на героите и въпреки че филмът продължава 1 час и 44 минуни, той нито за миг не ни доскучава. За отбелязване също е, че вкусовете на публика и жури се срещнаха при датския филм „Ловът“ – една напрегната психологическа драма за беззащитността на човека, набеден от общественото мнение, който великолепно бе изпълнен от актьора Мадс Микелсен под режисурата на Томас Винтерберг. Публиката класира този филм на второ място (само четири стотни не му достигнаха за първото), а журито изпита известно колебание между него и „Снежанка“ преди да предпочете последния. Наблягам на тези подробности от кухнята, за да подчертая значението на бургаската публика. За нас нейната награда винаги е била по-ценната от тази на журито. Това е публиката, която създава средата и условията, в които се възпитават и израстват (а такива от Бургас дал Господ) бъдещи кинотворци. През годините съм забелязвал блесналите погледи на млади хора в залата, с някои от тях се запознавах по време на фестивалите, а за други научавах по-късно, че са поели към българските и европейските киноинститути.

И за да не секва тази полезна традиция, а да се развива и разширява, са необходими няколко промени в организацията на фестивала. На първо място ценовата политика трябва да бъде усъвършенствана. Мнозина мои познати ми споделиха, че във време на криза те не могат да си позволят да гледат повече от два-три филма въпреки огромното им желание да изгледат цялата програма. Ако цената на билетите се намали , тогава залата ще е пълна, а това ще увеличи абсолютните постъпления. Освен това за най-гледаните филми могат да се организират допълнителни прожекции, което също ще подобри финансовия резултат от фестивала.

На второ място залата трябва да се оборудва с модерна дигитална техника за прожекции (което е в прерогативите на общината) и на трето място общинското кино, което от две години е факт и което се помещава в сградата на театъра, трябва да се обособи като самостоятелна организационна единица, за да бъде оперативно в своята дейност и пълноценно и ефективно да използва тясното си сътрудничество с администрацията на София Филм Фест и с неговия директор Стефан Китанов, прокарано през предишното десетилетие от Йорданка Ингилизова. Нека не обезсмисляме нейния труд. Защото за развитието на българската култура и кинокултура нашият фестивал съвсем няма периферно значение.

А за това даде своя принос и Йорданка Ингилизова.

Христо Димитров – Хиндо,
Председател на журито на 11-ия София филм фест на брега
2013 г., Бургас