Анджей Сташук, в. "Велт"
Източник: www.mediapool.bg

Кадри от последните дни: революционери от Майдана в Киев са построили дървен катапулт. С него искат да обстрелват полицията. Когато в Полша казваме "украинци" имаме предвид "казаци". Пред вътрешния ни взор възниква картина на безразсъдна езда. Но в отминалите дни казаците са се сражавали предимно като пехота. Те освен това са били майстори на обсадното изкуство. Изграждали са обсадни машини, наричани "хулайгород" и са служели за превземане на кули и стени.

Сега вече казаците строят и катапулти. Целият този Майдан, цялата тази украинска революция на снимките, по телевизията и в мрежата изглежда като фентъзи филм, примесен с катастрофичен разказ от бъдещето.

Черен дим, горящи барикади, революционери с очила на танкисти или спортисти от зимните дисциплини и с шлемове на строители, мотоциклетисти и войници от резерва, със ски снаряжения от пластмаса, с газови маски и маски на черепи, с одежди на чудовища, отреди от сноубордисти, които се втурват в битка, стиснали дъските си като щитове. За фон служат ритмични удари върху ламарина като върху военни барабани, коктейли "Молотов", които подобно на комети осветяват мрака и барикади от сняг, които, залети с вода в студа, стават твърди като стени.

Всичко това изглежда като ужасяващ карнавал, като злокобна фиеста. От другата страна стои Мордор, черни редици, застинали и неподвижни зад правоъгълни щитове, които отвреме-навреме се групират в римската бойна формация "костенурка", за да не удари нещо полицаите.

Но, драга Европа, не се подмамвай от собствените си желания. Знам, че си представяш че това не се случва наистина. Смяташ, че това е някакъв Мордор, някаква Татария на друг континент. Че това всъщност е Русия, която отново се бори с вътрешните си проблеми, значи по-добре да не се намесваме, да не я дразним и да не й пречим.

Русия е голяма и ще се справи с проблема. Русия винаги някак се е справяла. Ние все пак не можем да присъединим част от Русия. Как ще изглежда това? Тогава ще дойде и Калмикия и ще каже: Ние също! Калмикия с нейните камили и юрти, с будистите и нейната пустиня.

Или, понеже вече споменахме Мордор: Мордовия. След като присъединихме поляците и румънците, вече малко съжаляваме. Освен това тези украинци горят автомобилни гуми. У нас не е позволено да се горят автомобилни гуми, това вреди на околната среда. Освен това дефицитната стока бензин не се използва за замеряне на пазителите на реда.

От Берлин до Киев са 1332 км. До Рим са 1500. До Париж 2032. До Мадрид 2300. Така казват картите на "Гугъл". Но никоя географска карта не може да измери и възпроизведе самотата, в която се намира Украйна тази зима.

Когато през 2004 г. на Майдана се състоя "Оранжевата революция", настана радостен празник, макар че зимата беше също толкова сурова. Хиляди млади хора от Полша прииждаха насам, за да подкрепят промяната. Най важните полски политици пътуваха до там. Музиканти изпълняваха песни, артисти организираха хепънинги на солидарността. Тогава навсякъде в Полша се виждаше оранжевият цвят. Под формата на шалове и кокарди, шапки и лентички, които се развяваха от антените на колите. Изглеждаше, че революцията е един радостен празник.

За разлика от тогава днес, понеже е истински опасно, понеже се води истинска, а не карнавална битка, понеже се пролива кръв и биват измъчвани хора, над Майдана в Киев се е спуснала тишина. Дори моята страна, проукраинска и винаги готова да се включи в чужди въстания и революции - изчаква, гледа, наблюдава. Няколкото години в ЕС и в Шенгенското пространство изглежда са ни научили на преценка и предпазливост. Ние не се втурваме както преди по барикадите. Оглеждаме се и чакаме какво ще каже останалата част от Европа. Не знам какво се случи с нас. Загубихме ли вярата си в смисъла на взаимната помощ?

При това сега на Майдана се случват неща, които са много по-важни и много по-опасни от онези през 2004 г. Как така? Да не би вярата и силата на украинците да са нарастнали, а ние да сме ги загубили? Понеже междувременно сме свикнали със сигурността и охолството? Защо вече не скандираме, както тогава: "Киев-Варшава, рамо до рамо"? Защото карнавалът приключи. Сега цари мраз, вони на горяща гума и бензин, спуснала се е чернилката на нощта, самотата и страха: ще ни нападнат или не? Ще убиват или не?

Европа не е просторен континент. Доколкото изобщо е континент, а не просто един полуостров. Усещането за самота при такава гъстота от територии, народи и градове е нещо извратено и жестоко. Полша разбра какво е пълната самота (още по-лошо: предателството) през 1939 г. Това беше отдавна.

Но е достатъчно да си припомним за обкръжените от телевизионни камери Балкани. Балканите също бяха самотни и в същото време целият свят можеше да наблюдава как бяха превърнати в касапница. В сравнение с 1939 г. това беше голям напредък. Напредък в извратеността и жестокостта. Тогава повтаряхме лицемерно думите: на Балканите е така, там винаги е било така, на хората там това просто им харесва.

В случая с Украйна е по-трудно да прибегнем до такова лицемерие. Дами и господа, за съжаление това е вярно: хората се борят заради нас. Ако смятате, че така наречените "европейски ценности" са нещо, което може да се купи и притежава, грешите. Ако мислите така, най-добре ще е да построите стена около полуострова или географския нос Европа. За да направите от него гето на самодоволството, на привидната сигурност и на порнографското благосъстояние. И за да разположите наоколо стражи, които да внимават останалата част от света да не доближи, за да ни ограби. Ще живеем така, докато един ден не настъпи краят ни от страх, ендогамия и скука.

Не знам какво се случи с този континент, с неговата енергия, с неговия кураж, с неговия стремеж към разширяване, любопитство и жизненост. Някога бяхме в състояние да стигнем пеша до края на света, да опознаем обратната страна на земното кълбо. Да, правили сме ужасни неща, но имаме и велики постижения. Някога светът гледаше като омагьосан към този смешен полуостров в единия край на чудовището наречено Евразия. Днес самите ние сме застанали зад прозореца и страхливо надзъртаме иззад пердето: да не би някой, пази Боже, внезапно да започне "да припознава същите ценности". А ако наистина не може другояче, моля, да стои колкото може по-далеч. Най-добре в някой Мордор.

Но нещата ще се променят. За ценностите се воюва. Не всичко може да бъде притежавано. Ценностите не могат да бъдат заобиколени със стена и стражеви кули. Не могат да бъдат превърнати в крепост, както средиземноморските брегове, които биват отбранявани срещу бежанците от Африка. Ценностите не могат да бъдат спрени на източната граница на Полша.

По времето на комунизма в Полша имахме една гатанка. Тя гласеше така: "С кого граничи Съветският съюз?" Отговорът: "С когото си иска". Днес същото е с Европа, само че наопъки. За разлика от Съветския съюз Европа се затваря от своите съседи в тесни граници.

Европа не иска да се съобрази с това, че ценностите, които представлява (или представляваше?) могат да бъдат представени и отвъд нейните номинални граници. Европа се опасява точно от такива ситуации, защото те предизвикват само проблеми. Европа се прави на малка, свива се, крие се зад пердето. Маниакално пресмята печалби и загуби. Европа умира от страх за благосъстоянието си. От страх за противното си спокойствие, за поквареното си благосъстояние, за отвратителното си самодоволство.

Украинската зима през 2014 г. е европейско поражение. Гледам кадрите от премръзналия Киев, хората, които са готови да умрат за свободата и се опитвам да се сетя за "европейски" бунт с подобна сила през последните десетилетия. Виждам Берлин през 1953 г., Будапеща през 1956 г., Прага през 1968 г., Гданск през 1970 г. Но когато става дума за другата половина от континента, ми хрумва единствено жалкият протест срещу заплахата за свободата в интернет. Отчайваща гледка.