Инго Мантойфел

Не Евразийският съюз на Путин представлява опасност за Европа - заплахата идва от евразийската идеология, на която стъпва този съюз, твърди в коментара си Инго Мантойфел, ръководител на руската редакция на Дойче Веле.

Докато днес (29 май) президентите на Русия, Казахстан и Беларус подписваха в Астана договора за Евразийски икономически съюз, мнозина сигурно са си спомнили с умиление за съветската империя, разпаднала се преди почти 25 години. Точно на това се надяват в Кремъл: руснаците да интерпретират събитието като един вид възраждане на руското могъщество.

Същевременно на Запад расте страхът от един нов Съветски съюз. Което, впрочем, също влиза в плановете на Москва. Грешно е обаче да се смята, че Евразийският икономически съюз е нещо като нов СССР.

Какво (не) знаем

Инициираният от Русия Евразийски съюз не може да бъде сравняван със Съветския съюз. Той е просто резултат от последователните усилия на Русия за поддържане на близки икономически отношения между бившите съветски републики. От 1 януари 2015 година Русия, Беларус и Казахстан започват да въвеждат принципите на свободното придвижване на хора, стоки, услуги и капитали. Само че опитът с вече съществуващия митнически съюз между тези три страни показва, че сътрудничеството напредва много бавно. Причината за това трябва да търсим в сериозните политически и икономически различия, в корупцията и липсата на прозрачност. До този момент в митническия съюз членуват само Русия, Беларус и Казахстан. Скоро към тях биха могли да се присъединят също Армения и Киргизстан. Съмнително е обаче дали руските граждани ще подкрепят идеята за свободно придвижване на хора от бедните централноазиатски републики.

И още нещо: без участието на Украйна проектът за Евразийски икономически съюз на територията на постсъветското пространство е де факто мъртвороден. Именно това е причината за агресивната политика на Русия спрямо Украйна.

Да не забравяме и факта, че лоялността на Беларус и Казахстан към този проект не е безгранична. Основният мотив на Казахстан е не да спомага за икономическото и политическо превъзходство на Русия, превръщайки се неин васал, а да я използва като противотежест на засилващото се китайско влияние. Подобни цели преследва и Беларус, само че по отношение на лъкатушенията между Москва и Брюксел.

Не, раждащият се сега Евразийски икономически съюз не е нов Съветски съюз. И не представлява опасност за ЕС. Точно обратното дори: този нов вътрешен пазар може да разкрие неподозирани възможности пред европейските концерни. А в случай, че се окаже успешен, евразийският проект може да доведе и до повишаване на жизнения стандарт на хората от региона. Затова европейците не би трябвало да имат нищо против този нов вътрешен пазар.

Истинската заплаха

Съвсем друга оценка заслужава евразийската идеология. Откакто Путин се върна на президентския пост, значението ѝ нараства все повече. Сложната дума "евроазиатизъм" - и най-вече нейните идеологически компоненти, ще определят политическата дискусия в Европа през следващите няколко десетилетия. Всъщност, това вече се случва: дяснопопулистките движения с техните антилиберални, ксенофобски, хомофобски и атиамерикански възгледи се радват на все по-голяма популярност в Европа. А техните убеждения много приличат на проповядваната от Москва евразийска идеология.

Идеята за т.нар. евроазиатизъм е разработена през 20-те години на миналия век от руски емигранти с антилиберални, националистически и антисемитски възгледи. Допреди няколко години тази идеология все още не беше особено популярна. Но с политиката си след 2011 година Путин ѝ придаде нова тежест.

Затова не бива да се учудваме, когато Путин се изказва положително за дяснопопулистки политици и партии като Националния фронт на Марин льо Пен.


Грешат онези, които смятат, че евроазиатизмът представлява отказ на Русия от Европа. Той е замислен като проект за изграждането на една друга Европа - антилиберална и антиамериканска. От което следва, че не Евразийският съюз представлява опасност за либерална и демократична Европа - заплахата идва от евроазиатизма.

С оглед на всичко това Европа трябва най-сетне да се събуди от еуфорията, в която изпадна след края на Студената война, и да започне да се подготвя - както в политически, така и във военен план - за новото тоталитарно предизвикателство.