Ясен Бояджиев
Източник: Дойче веле

В България има политици, които се опитват да внушат на хората, че страната им е едва ли не пред апокалипсис. Правят го съвсем умишлено, защото знаят, че уплашеният избирател се манипулира по-лесно.

„Толкова разпаднала държава не сме имали в историята”. Държавата, за която става дума в това изречение, е България. Времето, за което се отнася то, не е Лукановата зима от 1990-а или Виденовата от 1996-а, а лятото на 2014 година.

Произнесе го готвещият се да управлява лидер на партията, сочена от всички социологически агенции за сигурен победител на предстоящите избори.
От неговите уста тези думи не са изненада.
Докато беше министър-председател, той непрекъснато повтаряше, че му се е „паднало да управлява в най-тежката финансова и икономическа криза в света за всички времена”. И ето сега - пак лош късмет с тази „толкова разпаднала държава”.

България е пред финансов апокалипсис?

На същото мнение са очевидно и мнозинството избиратели. Според проведено между 12 и 18 септември представително социологическо проучване, цели 61 процента от българите смятат, че страната им се намира във финансова катастрофа. 23% не знаят какво да мислят, а само 16 на сто не споделят това мнение.

Не го споделят обаче и всички онези независими икономически и финансови експерти, които боравят не с политически аргументи и субективни усещания, а с обективни данни.
Защото данните показват, че каквито и да са актуалните икономически, финансови и бюджетни проблеми, не може да се говори за някаква катастрофална промяна нито в личните, нито в държавните финанси. Особено пък на фона на споменатите 1996-а и 1997 година.

Днес всичко е съвършено различно, обществените усещания обаче се повтарят. За този парадокс има много причини, а една от тях със сигурност е внушението. Общественото мнение се оказва податливо и реагира на постоянно натрапваните му катастрофични очаквания. Ето още няколко примера от „репертоара” на същия политически лидер:
„Състоянието на държавата е изключително тежко...”; "Толкова е тежко положението в страната, до 15 октомври нямаме ли стабилно правителство - просто няма как да се заздрави държавата”; "Дай Боже, след 5 октомври да има едно стабилно правителство (...) иначе просто зимата ще е катастрофа"; "Сринати всички системи"; "Да вържем двата края в края на годината е огромно предизвикателство, а да минем 2015 година е невероятно умение"; „ДПС нямаше да си тръгне от управлението, ако не знаеше какъв апокалипсис идва”; "Ако след изборите нямаме редовно правителство, България ще влезе в толкова тежък свредел на нестабилност, че няма да има какво да ядем, не да строим магистрали, не да строим мостове и зали, няма да има какво да се яде”. „Страхувам се да не ми излезе един прякор - Нострадамус", каза още авторът на всички тези изказвания.
Той обаче далеч не е единственият кандидат-пророк.

Дивидентите на страха

Системното, упорито и последователно внушаване на страх едва ли се дължи само на безкористна загриженост за народа. Особено когато се прави във време преди избори. Защото масовият страх носи видими дивиденти. Страхът прави пътя до властта по-лесен и по-кратък, тъй като уплашеният избирател се мобилизира и манипулира по-лесно. Той е по-склонен да даде гласа си за очаквания победител, за да има „стабилно” (най-добре еднопартийно) правителство, което да го предпази от „наближаващата катастрофа”. После страхът прави упражняването на властта по-комфортно.

Уплашеният човек се управлява по-лесно, защото има по-малки очаквания. Убеден, че го очаква катастрофа, той по-трудно ще различи некадърността и провалите на управляващите. И ще е готов да ги аплодира, ако „случайно” катастрофата се размине.

И накрая - уплашеният човек е по-склонен да приеме всичко. Включително, например, да преглътне факта, че му предстои да плати сметката за КТБ, за задаващите се нови многомилиардни заеми и за поредното преразпределение на благата.