Вилизара Анталавичева

Италианският режисьор Бернардо Бертолучи чества днес юбилей.

На широката публика е познат предимно с лентите „Сухата кумица“, „Конформистът“, „Последно танго в Париж“, „20 век”, „Последният император“, „Малкият Буда”, „Открадната красота“, „Мечтатели”.

Екранните продукции на Бертолучи се открояват с индивидуалния разказвателен стил на режисьора, често оперетен, поради мелодраматичните и музикално-лиричните нотки. Сред любимите тематични елементи на кинотвореца са двусмислие, идентичност, преходност и смърт. В редица ленти вмъква по една танцова сцена. За драматургията на филмите си Бертолучи повторно се вдъхновява от музиката, литературата, изобразителното изкуство. Както и от филми.

Роден е през 1940 година в Парма като син на учителка по литература и популярен в Италия поет. Бъдещият режисьор израства в селцето Баканели с поезията на баща си. Стихотворенията на Атилио Бертолучи имали неизменно място в ежедневието на семейството. По това време той пишел филмови критики за Gazzetta di Parma. Гледал филмите в Парма и взимал често сина си със себе си.

Бернардо пише на 6-годишна възраст първи стихове. Като юноша прави първи стъпки в кинематографията и снима две 16-милиметрови аматьорски филмчета.

Бертолучи изпитва първоначално трудност да свикне с живота в Рим, където се установяват трайно родителите му. Там, към приятелския кръг на семейството, се числял италианският поет, публицист и режисьор Пиер Паоло Пазолини. След успешно завършване на средно образование Бертолучи следва модерна литература в университета в Рим. По това време той прекарва един месец в Париж, където редовно посещава Cinémathèque Française. Пленен от света на киното, той прекъсва образованието си и става асистент-режисьор на Пазолини, който снима първата си кинотворба „Accattone“(1961). И двамата прилагат като начинаещи метода Learning by Doing.

За първата си стихосбирка Бертолучи е отличен с „Viareggio“ за „Най-добра дебютна творба“, една от престижните литературни награди в Италия. Въпреки това той се отдалечава от писменото и се посвещава на филмовото изкуство.

Бертолучи признава себе си за марксист, позиция, която заемат тогава и други значими италиански режисьори като Антониони, Пазолини и Висконти.

Женските фигури заемат в редица ленти на Бертолучи второстепенна роля. Действието често е фокусирано върху мъжки характери, потискани от патриархата, а дамите остават на заден план, отразявайки негативните чувства, страховете на протагониста. Женските роли в екранните повествования на Бертолучи са неведнъж деструктивни, без интелектуални интереси, в плен на инстинктите си, неспособни на душевни терзания, затворени в клишето на сексуалността.

Бертолучи е носител на редица престижни филмови отличия – „Бодил“, „Златна палма“, „Сезар“, „Златна камера“, „Европейска филмова награда“. Шедьовърът „Последният император“ му носи през 1989 година „БАФТА“ за „Най-добър филм“, както и по две награди „Оскар“ и „Златен глобус“ за „Най-добър режисьор“ и „Най-добър сценарий“.