Георги Дюлгеров
Източник: Вестник "Култура", бр14

Вече тринадесета година подред в Бургас се провежда кинофестивалът „София филм фест на брега”. Замислихме го през летата в началото на този век с Йорданка Ингилизова и мъжа й. „Някакво киносъбитие да направим, предлагаха те, нещо да размърда Бургас!” И почнахме през 2003–та. Филиал на София Филм Фест. Добавихме „На брега”.

Разбира се, че без Стефан Китанов и екипът му той бе немислим, без бургаския театър начело с Борето Чакринов - също, без солидната подкрепа на Община Бургас - също. Но моторът, сърцето на фестивала бе Данчето Ингилизова… А покрай нея тихо и ненатрапчиво помагаше мъжът й Георги. След като Данчето си отиде от тоя свят (то се случи малко след десетото издание на фестивала), дъщерите й – Кристина и Аля поеха организацията. И ето вече трета година се справят. А покрай тях е пак Георги – баща им. Тихо, незабележимо, незаменимо присъствие и помощ.

Има едно мъжко достойнство в неговото ненатрапчиво поведение. Журналист с огромна практика, писател-маринист, сега редактор на алманаха „Море”, той би могъл да претендира за повече известност, за повече публичност, които несъмнено заслужава. Но не се мъчи да бие на очи.

А нещата, които прави, заслужават внимание.

На тазгодишния фестивал показахме документалния филм „Знаеш ли, бедни ми рибарю” с режисьор и оператор Христо Димитров - Хиндо и сценарист Георги Ингилизов. След прожекцията залата, препълнена от хора, се изправи на крака и дълго, искрено ги аплодира. Филмът бе важен за бургазлии. В него се разнищва историята и проблематиката на Рибарското селище край Ченгене скеле. Възникнало спонтанно и незаконно на морския бряг, това поселение от дълги години се мъчи да оцелее въпреки административните забрани, въпреки няколкократни опити за събаряне на къщи… Мъчех се да проумея кое накара зрителите да се развълнуват до сълзи. Отговорът ми е прост: филмът има душа. Това не е телевизионен репортаж, заснет набързо в една двудневна командировка, също тъй набързо смонтиран, гарниран с „говорящи глави”, претрупан със задкадров текст и кръстен „документален филм”. Във филма на Хиндо и Ингилизов се усеща състраданието им към съдбите на хората, които се изповядват пред тях, авторите. Не пред камерата, пред авторите - събеседници. Защото хората могат да различат любопитството от съчувствието, жаждата за сензация от желанието да помогнеш. Филмът е изстрадан от авторите си. Не говоря само за събирането на оскъдния бюджет, което си е изпитание в провинцията. Говоря най-вече за навлизането в проблемите, за откривателството при подбора на събеседниците, за мащаба на изследването.

Аз самият имах подобен опит със сценариста Георги Ингилизов. Преди години той ме уговаряше настойчиво и ме склони да направим филм за хората, чийто живот бе минал по корабите на „Океански риболов”. Няма да преразказвам съдържанието му. За друго ми е думата. Винаги съм вярвал на онези сценаристи - документалисти, които не се задоволяват само да напишат текст за бъдещ филм, но са и на снимачния терен. Нека си спомним, че такава беше неотменната помощница на Юли Стоянов – Мария Желева, такъв е и Асен Владимиров, такъв е Влади Киров. (Назовавам само тези, на чиято работа съм бил свидетел). Такъв е и сценаристът Георги Ингилизов. Докато разговаряхме с моряците, се случи нещо забавно, почти комично. Аз задавах въпросите, които ми бяха написани в текста, но хората насреща ме гледаха предпазливо, внимаваха какво ще продумат. Тогава се намесваше Георги. Той самият е бил моряк на траулер, той знаеше как да ги запита, че да спечели доверието им. Питаше професионално. И те му отговаряха като на колега: открито, без заобикалки. На него дължа интересните отговори и разсъждения, които моряците споделяха пред обектива.

Порази ме чувството на колегиалност у нашите събеседници. Когато показахме филма по време на един от фестивалите, поканихме участниците да се качат на сцената. И знаете ли какво направиха, като стъпиха на нея? Не се изпружиха да се покланят. Не! Те си подадоха ръце един на друг и се запознаха. Бяха плавали на различни съдове и не се знаеха. Преди поклона те се представиха един на друг.

Във филма на Хиндо и Ингилизов има шеговит надпис: „Всичко, което не е море, е провинция!” Ще го перифразирам така: „Морето премахва провинциализма от своите синове.”

Журналистът, писателят, сценаристът, морякът Георги Ингилизов е един от тях.