Проф. Ивайло Дичев
Източник: Дойче веле

Колко е хубаво да има поводи за национална гордост - те ни внушават, че сме древни, героични, уникални в Европа и света. Приятно е да вярваш в такива неща - нищо, че цялата бутафория е чист кич.

Проблемът с масовото строене на бутафорно наследство има две страни, икономическа и културна.
Да почнем с първата, която е по-лесна.

Дотук става дума за десетки обекти и стотици милиони, наши български и пак наши, европейски пари. До сега са издигнати трийсетина такива обекта, готвят се още над сто. Уверяват ни, че строежът на крепости е инвестиция, която ще осигури приходи на общините. Обикновено като позитивни примери се дават места като Созопол и Белчин, където имало много туристи.

Само че никой не си дава труда да направи разграничение между това колко човека отиват в Созопол заради бутафорията и колко – заради морето, респективно в Белчин – заради баните и планината.
В общия случай обаче бутафорията не е доказала своята икономическа ефективност.

Например една от първите крепости, така наречената Перистера в Пещера е отворена вече една година. За това време по информация от общината тя е била посетена от не повече от 15 000 души, практически само българи, четирима от които - специално поканени гости, което умножено по 2 или 4 лева на билет прави максимум 50 000 лева – крайно недостътъчно по думите на самия кмет. За поддръжката на крепостта, охрана, напояване, осветление, информация и пр. - по неговите думи -отиват към 80 000 лева годишно.
При това положение избиването на три и половина милионна инвестиция е доста проблематично.

Трудно можем да си представим какъв ще е притокът на туристи към Траянови врата край Костенец, а Кракра до Перник е пълно фиаско.

Самата идея за бързи и лесни печалби от културен туризъм е нелепа: както отбеляза Георги Вълчев, съвсем запазената и добре известна крепост баба Вида не е помогнала особено на Видин, един град в много тежка криза.

Как се "превъртат" едни пари в безсмислени инвестиции

Става дума за специфичен случай на строителен балон, типичен за неолибералната икономика, където частни интереси обсебват и приватизират държавата. Не, това не е либерален пазар, където някой инвестира в атракциони и поема финансова отговорност за това: тук става дума за публични структури.

Обикновено някакви безсъвестни експерти от София отиват в населеното място, уверяват ги, че са центъра на вселената, че крепостта им е мегаценност.
Обещават да осигурят пари благодарение на връзките си на национално ниво, аранжират експертизите, контрират брутално всяка критика в медиите.

Общините също имат своя интерес в това да превъртят едни пари и да създадат временни работни места - бедата е там, че наместо към нещо смислено, инвестицията отива неясно къде.
Например в Белчин можеше тези пари да се хвърлят за прекрасните бани, в Костенец – за екотуризъм.
А защо да не построят и един откровен декор, например замъка на баба Яга – но с инвенция, с талант, и по възможност – не върху археологически останки.
Общините гледат една от друга, мерят си крепостите, кокетират с гражданите пред избори и тъй нататък.

Разбира се няма никакво проучване за потенциалния пазар на съответните обекти, хората, които се занимават с тях, обикновено не са ходили никъде по света и нямат идея за това, какво може да интересува съвременния турист.

Обичайният репертоар на крепостите е удивително скучен и монотонен: имаме кули, зъбери, сводове, малко запазени руини, задължително катапулт, римски или средновековни одежди, с които туристите да се маскират и снимат, някой глинен съд, местна легенда, място за барбекю... Пропускам ли нещо?
Трудно може да си представим човек, посетил две такива крепости, да иде на трета.

Самата стратегия по спечелването на финансиране е изключително хитра: за пред европейските спонсори крепостите са атракции, целящи устойчвото развитие на местните общности; за пред медиите в България и местните хора те се представят като културно наследство и гордост /над римските крепости гордо се вее българският национален флаг/.

В тази двойна хватка се улавят и потенциалните им критици: ако се възмущаваме от подмененото наследство ни се казва, че става дума за атракции, ако кажем, че тези атракции са ужасно скучни и глупави, - че не се гордеем както трябва с родното наследство.

Как се унищожава културно наследство

Откъм културния аспект на темата става дума първо за системното унищожение на археологическите обекти, върху които се излива бетонът. Специалистите у нас, а вече и в чужбина недоволстват от превръщането на археологията и реставрацията в прост строителен бизнес.
Строежите се базират на хипотези, за да не кажем - на фантазиите на хора, явно лишени в детството си от строител „Лего“. По-тънък момент тук е самата подмяна на света, в който живеем – тъй както комунистите наситиха пространството с партизани, бронзови знамена и автомати, така сега неусетно ни опасват със зъбери и кули.
Защо този период, а не друг?
Защо средновековно, а не градско наследство?
Защо камъни, а не екологични паркове?...

Тези въпроси трябва да почнат да си задават местните общности – тъй както това стана в Пловдив, където позорно беше изгонен основният идеолог на бутафорията Божидар Димитров.

 Другият момент тук е смисълът на операцията, културният хоризонт, в който тя се вписва. Много от тези обекти, в които се хвърлят милиони и надежди, нямат особен културно-исторически смисъл.
Стражевите крепости край Белчин и Пещера дори нямат имена – "Цари Мали град" идва от една местна легенда, „Перистера“ било измислено от архитекта Фърков, който системно изгражда тези обекти /името дошло заедно със съответната легенда за гълъб и девойка/.

Безмилостният културен популизъм

Възможно ли е в една съвременна европейска държава да се изграждат крепости, които дори нямат име? Но дори когато става дума за някакъв значим обект /готвят ни Плиска, Трапезица/ – представяте ли си в Париж да се хванат да възстановяват Бастилията, във Виена – крепостната стена, и двете разрушени през 18 век?

Какво точно казваме за себе си с този жест? Че не приемаме историята си такава, каквато се е случила, и се връщаме назад за втори опит? Обектите, за които говорим, още по проект се мислят като сцена за възстановки и ритуали от типа на болярски сватби и всякакъв кич от този род /разиграването на някаква битка било условия за отчитане на проекта, например за Траянови врата/.

Ако някакви хора имат нужда от сцена, на която да играят, това разбира се е чудесно – нека наместо крепости има читалища, театри и зали. Но ако някой си мисли, че тук ще потекат германци, желаещи да играят на римляни, жестоко се лъже и най-добре бързичко да кажем на тези хора да не си трошат парите залудо.

Фантазии за величие

Накрая най-тежкият проблем: за кутурния популизъм. Колкото по-нелегитимно се чувства едно управление, толкова по-охотно отстъпва на граждански натиск. Излизат на улицата пет човека и властта оттегля съответната реформа, това ни е вече ясно.
Как обаче функционира популизмът в сферата на културата?
Ето как.

Внушават ни, че сме древни, героични, трети по наследство, втори по мъжка потентност и тъй нататък. Ами приятно е да вярваш в такива неща, освен това – лесно е да убедиш в тях хора, които нямат пари да ходят по света, пък и да идат, едва ли харчат точно за музеи.

Нали забелязахте как ни продадоха тракийската изложба в Лувъра като българска?
Ами колко хора знаят френски та да прочетат как точно е представена, кои са кураторите и тъй нататък.
Е, така е и с националната гордост, каквото се каже тук – това е.

И ако някой си позволи да се усъмни във величието на съответната бутафория - националните аятоласи тутакси насъскват медийните орди, критичния глас утихва и финансовите потоци пак потичат в правилната посока.


*Изказване на учредения в петък / 29.5./ от 37 професионални, академични и граждански сдружения "Форум културно наследство", който си поставя за цел да се противопостави на бутафорната подмяна на средата, в която живеем. (бел.авт.)