Ракурс

Експозицията бе един от акцентите на тазгодишното издание на Есенните ахтополски празници, организирани от "Сдружение Лумен".

"Удоволствие е да работиш със свежи и креативни хора, особено когато има единомислие и взаимно вдъхновение - резултатите са налице.

Тази година тематичната изложба на галерия "АлтерЕго" отново изпълни пространството на Кея с творческа енергия и живописни платна, посветени на ахтополския фар.

Перфектният аранжимент допълниха музикантите от The Bedlam Club и един страхотен разказ, вдъхновен от идеята и посветен на изложбата...", сподели Катя Съева - председател на "Сдружение ЛУМЕН".

ЗА ВДЪХНОВЕНИЕТО И РАЗКАЗА АВТОРЪТ НИКОЛАЙ ХАШЪМОВ-ХЪШО КАЗА:

“Фарът, пазачът и петъкът” се роди на най-доброто място за такъв разказ – Ахтопол. И определено нямаше да се случи, ако не беше подкрепената с чаша божествен джин-тоник идея на скъпата ми приятелка и галеристка на “Алтер Его” - Жужа (Жоржета Тодорова). Тя ме помоли да напиша нещо за предстоящата изложба, озаглавена “Приказки за фара”.
Темата ми беше толкова близка заради дългогодишната ми безусловна любов към морето, че вдъхновението дойде бързо и след няколко дни разказът бе завършен. Голямото синьо винаги е подклаждало онзи творчески гъдел, на който трудно може да се устои. За или край морето винаги ми е било лесно да пиша. То ме дарява с красотата си, зарежда ме с вечно подвижното си разнообразие.
Аз му благодаря скромно, писмено."


ФАРЪТ, ПАЗАЧЪТ И ПЕТЪКЪТ

Фарът обичаше пазача си, въпреки лошото настроение, което обземаше мъжа в петък. Високият страж на залива не знаеше откъде идва то и защо се случваше винаги в петък, но след толкова преживени години и бури заедно, не се замисляше особено над този въпрос. Просто изчакваше съботата.
Името на пазача беше Страхил.
Името на фара бе 312-02, но самият той предпочиташе да го наричат Параскева. Естествено, никой не подозираше за това му желание, въпреки отчаяния опит преди време да го оповести, като започна сам да присветва П-А-Р-А-С-К-Е-В-А, използвайки морзовата азбука. Това не доведе до очаквания резултат, а само обърка няколко кораба и ги накара бодро да се засилят към скалите на север от носа. За щастие Страхил взе нещата в свои ръце и предотврати най-голямата морска катастрофа в акваторията.
Неразбирателството между пазача и петъка започна преди малко повече от двадесет години, когато Страхил все още бе активен моряк и рибар.
Всичко тръгна от един бас с Дечо Харпуна, който го накара за първи път да загърби неписаните моряшки закони и да излезе в морето в петък, 13-ти. А като се върна вечерта, доволен от спечеления облог, установи с болезнена изненада, че жена му е избягала с един сухоземен плъх - тираджия от София. Страхил бе горд мъж и стовари цялата вина за това върху нищо неподозиращия петък, който от своя страна му го върна тъпкано, като почти всеки път, когато му дойдеше реда, изсипваше гаден, ситен дъждец над главата на мoрския вълк, независимо къде се намира.
Пазачът и фарът се запознаха няколко години след тази случка и бързо намериха общ език. Всяка сутрин Страхил се измъкваше приведен от малката къща зад фара, поглеждаше нагоре към него и казваше:
“Добрутро, байно. Ще работим ли?”.
А Параскева му отвръщаше утвърдително, като леко накланяше една от големите си лещи, което караше пазача да цъка с език и да недоумява как става тая работа, при положение че предния ден е намествал същата тази леща, застопорявал я е да не мърда и въобще - бетон.
Една сутрин ги посетиха няколко мъже със сериозен вид и още по-сериозни намерения. Оглеждаха дълго и продължително, мериха нещо с някакви уреди, разговаряха помежду си на непонятен за Страхил и Параскева технически език и седмица по-късно фара осъмна с прокарани електрически кабели от брега и, както се изразиха сериозните хора - “автономен режим на работа”. Това рязко обезсмисли задълженията на пазача, който вече нямаше нужда всяка вечер да пуска стария дизелов агрегат, за да грейне Параскева. Поради някаква бюрократично-щастлива случайност, никой не се сети да уволни мъжа и Страхил продължи да получава скромната си заплата.
Зимите на пазача и фара бяха по-интересни и изпълнени с повече общение между двамата. Параскева започваше да разговаря на своя си светлинен език по-рано, а в по-мрачни дни дори не спираше. Когато декемврийските мъгли започнеха неотклонно да пристъпват, с тъпата упоритост на огромни стада овце, фарът прекъсваше ежедневния монолог на пазача си и започваше да му отговаря с плътния алтов глас на сирената си за мъгла. Страхил намираше във всяко просвирване съгласие с мислите си, къде промълвени - къде премълчани. Параскева от своя страна смяташе, че двамата водят изключително задълбочени философски спорове над въпроси като живота, морето, времето и защо, по дяволите, чайките държат да извършват физиологичните си нужди точно на главата й.
Но магичните моменти, когато потъваха в сладко блаженство, бяха безлунните летни нощи. Страхил довършваше вечерята си, отваряше една биричка и сядаше зад къщата, за да изпрати слънцето. На здрачаване, малко преди електричеството да запрепуска по дебелите кабели към фара, той изкачваше раираната червено-бяла снага на Параскева, сядаше провесил крака през парапета пред огромното ѝ око, изчакваше да чуе познатото “цък” и топлия бял сноп светлина да мине през гърба му, обхождайки мастилените води чак до хоризонта.
Фарът беше щастлив, че липсващата луна му позволява да си направи и той пътека, в която след полунощ започваха да се забавляват две двойки делфини, държащи да демонстрират какви движения и подскоци са усвоили.
След края на шоуто, мъжът слизаше със сънена походка към къщата, хвърляше един последен поглед към малкото нощно слънце и казваше със сподавена прозявка: “Лека, байно. Ако има нещо - свирни”. После с удоволствие се отпускаше на старото, меко легло и пристъпваше в царството на Морфей.
Годините се нижеха безгрижно, за някой може би дори монотонно и скучно, но за пазача и фара всеки ден морето беше различно и поднасящо различни изпитания и изненади. Двамата посрещаха и изпращаха безброй кораби, които ги поздравяваха от хоризонта, акушираха и се радваха на няколко поколения делфини. Понякога ги навестяваха яхти, изпъчили надменно белите си ветрила, а ветроходците отмаряха под сянката на Страхиловата асма и разказваха за плаванията си до непознати пристани и острови.
Сравнително редките бури не можеха да уплашат двамата приятели. Непоклатимата снага на Параскева пазеше смело и безкомпромисно малката къща на мъжа от невротичните пориви на вятъра и острите като кинжали пръски на разбиващите се вълни. Понякога морето решаваше да игра нечестно и сменяше посоката на водните си планини, като заливаше тесния вълнолом между фара и брега, но пазачът и фарът не обръщаха особено внимание и на Голямото Синьо бързо му омръзваше.
Страхил усети болката в петък на зазоряване. Опита се да стане от леглото и сякаш обръч бодлива тел стегна в желязна хватка гърдите му. Седна обратно и внимателно си пое въздух. Остриетата отново го пронизаха и той впи ръце в леглото със смръщени вежди, а една издайническа сълза пропълзя в крайчеца на окото му. Той бързо я изтри с ръка, изпъчи доколкото можеше гърди и каза:
– А, вуйче, не така. Какви са тия работи?
Постепенно се взе в ръце, хватката отпусна гръдния му кош и той започна да се облича, но без привичната си пъргавина. Хапна без апетит, взе канчето с чая си и излезе сред свежия септемврийски въздух и нежно галещото сутрешно слънце. Поздрави морето и вдигна глава към фара.
– Добрутро, байно. Ще…
Канчето зазвъня като тревожен хлопатар по каменната пътека, а чаят побърза да попие в пролуките между плочите. Параскева гледаше с ужас към мъжа, който лежеше пред прага на къщата и с мъка успяваше да се пребори за всяка глътка въздух. Тя се опита да извика за помощ, правейки всичко възможно да включи упорито мълчащата сирена за мъгла, но автономният режим на работа не позволяваше такива своеволия.
Бавно и полека дишането на Страхил влезе в някакъв ритъм, болката реши, че ѝ стига толкова и го остави да се унесе в безсъзнателен сън. Часовете се нижеха мъчително бавно, а фарът непрекъснато следеше дали тялото на пазача се надига от равномерното му, пестеливо дишане.
Непредсказаната буря започна привечер с пронизващ дъжд и решени на всичко облаци. Ранните пориви на вятъра разбудиха мъжа и той се надигна от плочника със сумтене и сподавено охкане. Огледа придобилото графитен цвят море и все по-черното небе и свъси вежди.
– Байно - промълви с пресъхналото си гърло към фара, - не е добре тая работа.
Нощта настъпи изненадващо рано, а облаците започнаха да стоварват непрощаващите чукове на мълниите върху все по-разюзданото море. Страхил с нарастваща тревога гледаше към несветещото око на Параскева и проклинаше автономния режим на работа, който още не бе пуснал електричеството. Нямаше откъде да знае, че коварно точна мълния бе изпепелила трафопоста, предоставящ жизнено необходимата енергия за фара.
След минути адът започна да се стоварва над беззащитния нос и залива, а Страхил с ужас долови отчаяния вой на корабни сирени в непрогледния мрак. Успя да излезе от къщата и, устоявайки с всички сили на стихията, тръгна към стария агрегат. Влезе в малката стаичка, прогизнал до кости, и провери горивото. Посегна към големия червен бутон и непоносимата болка в гърдите го принуди да падне на колене. Той изръмжа през зъби и извика:
– Не сега, мамка му! Не баш сега!
Събра цялата си воля в едно движение и след кратко замисляне агрегатът зазвуча с ритмичното си боботене. Пазачът прогони болката от ума си, усмихна се измъчено и включи шалтера за спасителната светлина на Параскева, а после и сирената. Постоя за малко, облегнат на стената, прекръсти се и си каза: “Благодаря Ти!”.
После внимателно, но сигурно излезе при неспирния ураган, за да се увери че приятелят му ще се погрижи за застигнатите от стихията кораби. Стискаше с две ръце парапета, докато вятър, дъжд и пръски от вълни брулеха изсеченото му лице. Параскева му намигна, един вид -
“ Браво, байно! Успяхме!” -
и продължи да предупреждава моряците. Пазачът вдъхна с пълни гърди наситения с вода, сол и електричество въздух и каза тихо на себе си:
– Това беше, вуйче. -
погледна с благ поглед към ревящото море и допълни - Хайде. И то се протегна към него, прегърна го и го взе при себе си. Вятърът отлетя в друга посока, вълните се изтощиха и заспаха, а облаците се пропукаха и направиха пролука за звездите. Фарът не успя да си вземе сбогом с пазача си и продължи да озарява тихата нощ, докато на зазоряване агрегатът не се закашля няколко пъти и замлъкна.
Рибари и спасители с дни търсеха безуспешно Страхил, а сериозните хора се опитваха да накарат Параскева да проработи отново. Правиха какви ли не опити, изпробваха всяка идея, която им дойде наум, но окото ѝ остана затворено.
Накрая закотвиха един временен плаващ фар пред нея, а на брега зад гърба ѝ след два месеца се издигна нов страж на залива. На него също му дадоха името 312-02, но той не си измисли свое, може би защото нямаше приятели делфини, корабите не го поздравяваха от хоризонта, а морето не го гъделичкаше по снагата.
А може би просто защото си нямаше пазач.