Национален конкурс МОРЕТО! 2018 – Първа награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Изкуство и книги » Море
Национален конкурс МОРЕТО! 2018 – Първа награда – Проза

Фото: Сдружение "ЛУМЕН"

26 септември 2018, сряда

Ракурс

В Ахтопол oт 21 до 23 септември за трета поредна година се проведоха Есенните ахтополски празници – “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”.

Наградените в третото издание на литературния конкурс „МОРЕТО!”, които бяха официално обявени и представени в третата вечер на празниците, ще бъдат публикувани в Ракурс и на страницата на Сдружение “ЛУМЕН” https://www.facebook.com/lumenassociation/.

Ето и имената на наградените в двете категории Проза и Поезия:

Проза:

I м. – Тодор Николов, гр. Казанлък

II м. – Валентин Попов – Вотан, гр. Плевен

III м. – Николай Хашъмов – Хъшо, гр. София

Специална грамота – Магда Борисова, гр. В. Търново

Поезия:

I м. – Иван Сухиванов (Сухи), гр. Бургас

II м. – Катя Маринова, гр. Ямбол

III м. – Теа Монева, гр. Варна

Специална грамота – Янчо Михайлов, гр. Бургас

Победителите и в двете категории получават премия от 300 лева и плакет, наградите за второ място са ваучер за уикенд в Ахтопол (осигурен от х-л „Agata beach”) и плакет, за третото място – парична премия от 150 лева и плакет.

Произведенията на 148 участници бяха разгледани и оценени от жури в състав Митко Новков (председател), Христо Карастоянов и Вера Петрова.

Конкурсът се организара от сдружение „ЛУМЕН” с подкрепата на Кметство Ахтопол.

ЖЕНИТЕ ВИНАГИ СТИГАТ ДОКРАЙ

Разказ на Тодор Николов, отличен с Първа награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

В края на юли от Холандия пристигна писателят Стан Рашков. Стари приятели бяхме, събра ни навремето желязната кремиковска пустош. Преди двайсет години Стан се изнесе в Ниската земя и потъна там задълго.

Той кацна в София рано следобед, звънна ми - и къде, къде? - пред НДК. Познахме се отдалеч. Вчепкахме се в яка мъжка прегръдка, стана чак подозрително - тук се навъртат всякакви. За късмет Светла и Еми бяха наблизо и съмненията се разсеяха.

Стан е с брада - някога черна, сега осребрена от времето. Той донесе сух, северен студ в брадата си, студът се спусна в халбите ни с бира и когато ги вдигнахме - потни и матови, с кръгли петна от пръстите ни - разбрахме, че все сме си същите пръчове. Месец по-рано бяхме почнали дълга, фриволна преписка в чата. Чатехме каквото ни хрумне: кратки, шеметни изречения, нещо се раждаше от нещо - и изведнъж разбрахме, че пишем книга. Стан идваше сега да поработим заедно. Седмица по-рано бе пристигнала Светла заради куп назрели имотни неволи.

Само на едно място ще свършим работа, казах аз. Стан се съгласи веднага, нежната част от компанията скочи и ни изгледа кръвнишки.

И в петък двамата вече бяхме в Ахтопол.

В старите соцбунгала имам приятели. Обадих се на Данчо бореца, бивш ас на класиците, едър, но вече бавен, с оръфани, изпилени от хватки и тушове уши. Три седмици, казах на Данчо, той кимна и отключи две бунгала - за пет лева едното. Знаех Ахтопол от години, беше романтичното ми място за лятото - с дългия плаж, с белия фар до кея за лодки, с високите скали и гръцкото училище… а, и смокините! Ех, че творчество щеше да падне… Изглеждаше просто: трябваше само в плът, кръв и кожа да облечем онзи сух, спечен текст, нахвърлен в чата.

Сутрин ставахме в девет, аз приготвях кафето. Разливах го в сянката на клонесто дърво и близо час пощехме миналото. После се разделяхме, дръпвахме масите пред бунгалата и опитвахме да работим. Отвреме-навреме сивата брада на Стан щръкваше зад ъгъла на дъсчения му стан - да види напредвам ли. И аз понадзъртах, а рано следобед ходехме на плаж. Там плът, кръв и кожа да искаш, но не ни вършеше работа. Тя и не вървеше - уж пишехме нещо, острехме моливите през минута, газехме до лакти в дървени стружки - а все не ставаше. Като не върви, не върви - на петия ден: ето пак кръв, плът и кожа - и то каква! Идваше към нас през бунгалата, усмихна се ведро и спря. Пуснахме моливите, захлупихме тефтерите и как точно стана не знам, но на другия ден в шест сутринта тримата бяхме на ниския, скрит под скалите плаж. Неда изглеждаше на седемнайсет, можехме със Стан да й бъдем бащи и видимо сияехме, че беше ни се разминало. И сега ако си мислите…

Всъщност мислете каквото искате. Неда бе с баба и дядо в Ахтопол, но рядко ги виждахме заедно. Смятах отначало да опитам, дори се понапънах, но няма да я описвам. На седемнайсет специален портрет не ти трябва, казваш на колко си - и стига.

Неда стовари влиянието си над нас още първия ден. Най-вече сутрин, ето какво правехме. С шепа миди и цветни камъчета тя очертаваше в пясъка широки, изпъчени на изток дъги. Дъгите разграфяваше с тънки пръчки, измити до бяло от солената вода. С игла и парчета сив шнур бе нанизала три огърлици от разни неща, долашкани от вълните. Снопче пера на гларус допълваше маскарада. Слагахме герданите, Неда избираше една от дъгите, аз и Стан стъпвахме в своите и почвахме. Мярвахме понякога сенките си - удължени от ранното слънце - как повтарят зад нас странните ритуални движения, измислени от Неда. Ако някой ни зърнеше от скалите, щеше да ни вземе за вуду-маняци, а нея - за младата, обречена жертва.

Лудвахме ли със Стан? Или клякахме пред първата щуротия, само и само да не пишем? Някой бе вкарал Неда в група за “креативни източни умения” - както ги нарече - и дори тук, в Ахтопол, не трябвало да спира. Шансът да бъдем в играта дължахме на порива й работата ни да потръгне. И за нея се бяхме разплямпали една сутрин… Подарихме й, разбира се, новите си книги. Не знам кой подучва жените, но повечето май се раждат научени. С две страници от тъп рекламен вестник Неда облече книгите, идваше с тях следобед на плажа и подвила лакът, четеше с мъдра усмивка. Ние двамата, /винаги наблизо/ и привидно загледани в морето, освен от южния пек, се пържехме и от мисълта: мен ли преплюмчва Неда в момента, или Стан.

- Малко късно сте се развили. - каза тя един ден, гушнала синьото плувно дюшече. - Трябваше отдавна да напишете това, още преди… десет-петнайсет години! Ако хвърлим бегъл поглед назад, към Фицджералд и Хемингуей, когато са почвали…

А казват, че младите не пипали книга. Неда знаеше дори Олдрич - последния му поглед към ония двамата. В девет сутринта вече правех едно кафе повече. Сядахме под дървото и след час, когато подемната тяга у нас назряваше, Неда си тръгваше. Другото го знаете: тефтерите, моливите, масите пред бунгалата, сивата брада на Стан зад ъгъла…

Изкарахме така близо седмица, после ни обзе онова лениво безвремие, което понякога ражда добрите неща. Късно следобед стъпвахме на плажа да видим пак Неда - с книга в ръка под чадъра, винаги встрани от баба и дядо. Старите нямаха интерес към нас, знаех само, че бяха задавали въпроси и отговорите на Неда им стигаха. Не помня други хора, така вглъбени в себе си: доста над шейсетте, здрава, запазена двойка, каквито май вече няма. Бабата - бивша учителка, дядото - старши архивар в общината, с колекция от ценни уникати вкъщи: авторски ръкописи, оригинални нотни записи, лични бележки на знаменити хора…

Вечер отивахме със Стан да хапнем в града. Никъде не сядам без люти чушки и винаги носех една-две в джоба. Преди да отхапя, топвах острия им край в щипка сол. И тук не пропусках, ръсвах направо на покривката и с три пръста оформях солта в нещо като малко, подозрително купче за изшмъркване. Стан се хилеше насреща ми, а от брадата му - върху халбите с бира - все така припадаше онзи сух северен студ.

После Неда изчезна. Следобед не дойде на плажа, а на другия ден спахме до късно, без да чуем острия, призивен пукот на юмручетата й в стъклата. Пихме унило кафе, размислихме и тръгнахме към техния лагер. “Не питам хората защо… Тръгват си и толкова!” - каза домакинът и двамата със Стан свърнахме към плажа, да огледаме и там. След това престанахме, моткахме се в бунгалата, нищехме на глас жалките си ръкописи - бяхме й ги дали, разбира се! Да им хвърли един свеж, последен поглед… Помня само, че изписахме някъде адресите си - и това ни спаси. Мислехме вече и за дългото си, позорно завръщане: бяхме оставили Светла да тича по адвокати, с Еми трябваше да лющим тапетите в кухнята, банята плачеше с ръждиви сълзи за ремонт, а аз и Стан - на море! Да обличаме в плът, кръв и кожа…

Постояхме още ден-два край масите, под онова клонесто дърво, но магията бе изчезнала. Сутринта, когато пак стъпихме на брега, времето се кротна, някой мина с гореща ютия морето и то заспа под ниското слънце на август. Легнах близо до водата така, че да не ме стига и лежах там часове, без нищо да мисля. Надвечер излезе лек ветрец, морето се събуди и аз усетих с петите си дългия му, влажен език.

На другия ден си тръгнахме.

В рейса, между двете седалки, мушнахме бутилка светъл “Хавана клуб”. Някъде след Китен откъртих капачката и разлях по глътка. До Бургас в прозорците на рейса блестеше морето, после свихме към сушата и гледката стана друга: сламеножълти полета, прашни къщи и хора пред тях, ниски баири и смълчани лозя, малко преди да нахълтат берачите…

Не очаквайте повече от този разказ, той е предговор. Излишно е да казвам какво заварихме вкъщи. От седмица Светла се бе преместила у нас, в банята блестяха прясно налепените плочки: докато ги опипвах, зърнах лицето си - грозно и сплескано - в лъскавата патешка човка на новия душ. Тапетите в кухнята приличаха на тези, които избрахме с Еми през юни. Опитах да открия гънки и накриво лепнато, но само намразих майсторите. Какви ли ги бяха вършили тук без мен…

Светла се изгуби за малко, измъкна отнякъде дебела папка, разклати я да видим колко тежи и съкрушително я мушна под носа на Стан. Беше ходила три пъти в Трявна, два пъти в Полски Тръмбеш и безчет пъти из София, докато я напълни. Стан зачопли доволно брадата си, знаех отпреди как мрази адвокатите. Спогледахме се през вратата и над главите ни изплува непосилната лекота на битието. Оставаше само да седнем край масата.

- Рано е да се каже, твърде рано! - рече Стан след салатите. - Текста, с две думи… се поопече на лятното слънце, но трябва да мине време, да преценим… - продължи мъдро той и подгони една маслина в чинията. Вдигнах палец в подкрепа, посегнах към лютите чушки и ръснах малко сол на покривката. Еми ме сяде. Излязох в коридора, Стан и той потърси банята и вече отвън, чух Светла да казва:

- Свестни са поотделно, много! Но съберат ли се заедно, става страшно…

Погледнах към банята, зад ъгъла й стърчеше брадата на Стан. Той смирено врътна глава: съмненията какви сме ги свършили край морето съвсем издимяваха.

След двайсет дни при Стан в Холандия и на адреса ми в София пристигнаха едни тънки, стегнати пратки. В жълтите, оцапотени с печати пликове, бяха ръкописите ни. Чатнах веднага - Неда! Бе разчела и набрала всичко на компютър и летните ни записки - доскоро пропаднали - изглеждаха красиви, подредени и все пак чаровно разбъркани - като огърлиците, с които сутрин се кълчехме на плажа: низ от всякакви мисли, долашкани до нас от вълните. Неда бе направила и друго за нас. Бе открила някаква тайна, умна програма и бе пуснала през нея записките ни. В отговор компютърът бе изплюл трийсетина варианта за финал на романа. Само в едно бе сбъркала: моите драсканици бе пратила на Стан, а неговите - на мен. Беше от ония чаровни случайности, които не градят пречки, а хвърлят гориво в пещта.

Дълго умувах какво да направя и взех, че написах на Стан това тъпо и банално изречение от заглавието - няма как да не го знаете: “Жените лесно се справят с всичко и винаги стигат докрай, с каквото и да се захванат!” Най-вече без нас… докато ние се моткаме в живота и замисляме едни важни и много значими неща.

Вече чувах как някой в Холандия придърпва стол към бюрото си, седнах и аз пред компютъра и мислите ни - оцелели в летните записки - изведнъж се отпушиха и полетяха, както казва в една своя книга Стан. Най-напред отхвърлихме всички финали, пратени от Неда - бяха безумно лъскави, емоционално подпухнали, смразяващо логични. Писахме, разменяхме варианти, сглобявахме текстове и малко преди Коледа бяхме готови. По-късно Стан ми каза, че от време-навреме тайно си слагал оная вуду-огърлица, докато кълвял по клавишите.

Аз още не съм го признал и до днес…

Остана само великата тайна къде и защо изчезна Неда - така внезапно и загадъчно от лагера. В книгата леко повдигаме завесата: някъде след 198-ма страница, колкото да ви подсетим. Макар че с момиче като нашето и с дядо-архивар, събирач на ценни ръкописи, някои неща изглеждат направо прозрачни. На премиерата Неда дойде сама. Опашката за автографи преваляше, тя застана пред нас с романа - лепнат до гърдите й като снимка на близък, безследно изчезнал приятел. Между корицата и първите страници стърчеше дълго, пъстросиво перо от гларус. Не беше трудно да отгърнем на мястото за личното си послание към нея…

Така че, ако случайно откриете този разказ в някой от вестниците, не го изхвърляйте. Там е част от скромната история на романа ни, спасен от Неда. Изрежете го и го пъхнете в началото, след корицата и първите една-две страници. Аз и Стан знаем, че няма откъде да намерите истинско, осолено от морето перо на гларус, така че оставете поне разказа там - като предговор, както някъде май вече казах.

С него книгата може и да ви хареса.

***

Тодор Николов е роден в Казанлък, живее и работи в София. Завършил е “Журналистика” в СУ “Кл. Охридски”, бил е редактор и отг. секретар на седмични и ежедневни вестници. Публикувал е разкази във вестниците: “Труд”, “Сега”, “Преса”, “Марица” - Пловдив, в литературните списания “Съвременник”, “Море”, “Знаци”, “Антимовски хан”, “Пламък”, “Инсайт”, “Кула”. Награждаван е в различни национални конкурси, два пъти - в конкурса “Златен ланец” на в. “Труд".

През 2013 г. в ИК “Жанет 45” излезе сборникът му с разкази “Тигър под дъжда”. Същата година книгата бе номинирана за наградите на София: “За значим принос в областта на културата”, а през 2014 г. “Тигър под дъжда” бе сред трите книги-финалисти за Националната литературна награда “Хр. Г. Данов”. В момента работи върху нов сборник с разкази.