Национален конкурс МОРЕТО! 2018 – Специална грамота

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Изкуство и книги » Море
Национален конкурс МОРЕТО! 2018 – Специална грамота – Проза

Фото: Сдружение "ЛУМЕН"

02 октомври 2018, вторник

Ракурс

В Ахтопол oт 21 до 23 септември за трета поредна година се проведоха Есенните ахтополски празници – “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”.

Наградените в третото издание на литературния конкурс „МОРЕТО!”, които бяха официално обявени и представени в третата вечер на празниците, ще бъдат публикувани в Ракурс и на страницата на Сдружение “ЛУМЕН” https://www.facebook.com/lumenassociation/.

Ето и имената на наградените в двете категории Проза и Поезия:

Проза:

I м. – Тодор Николов, гр. Казанлък

II м. – Валентин Попов – Вотан, гр. Плевен

III м. – Николай Хашъмов – Хъшо, гр. София

Специална грамота – Магда Борисова, гр. В. Търново

Поезия:

I м. – Иван Сухиванов (Сухи), гр. Бургас

II м. – Катя Маринова, гр. Ямбол

III м. – Теа Монева, гр. Варна

Специална грамота – Янчо Михайлов, гр. Бургас

Победителите и в двете категории получават премия от 300 лева и плакет, наградите за второ място са ваучер за уикенд в Ахтопол (осигурен от х-л „Agata beach”) и плакет, за третото място – парична премия от 150 лева и плакет.

Произведенията на 148 участници бяха разгледани и оценени от жури в състав Митко Новков (председател), Христо Карастоянов и Вера Петрова.

Конкурсът се организира от сдружение „ЛУМЕН” с подкрепата на Кметство Ахтопол.

ДРУГИ БРЕГОВЕ, ДРУГИ ХОРИЗОНТИ

Разказ на Магда Борисова, отличен със Специална грамота на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Саймънд направи няколко снимки на морето и скалите, после прибра скъпия си професионален фотоапарат в кожения калъф и седна върху червената скала. На този плаж бе играл като дете стотици пъти. Пък ей там до скалите веднъж за малко да не се удави, когато няколко големи последователни вълни го повлякоха и заблъскаха, без да му дават шанс да си поеме въздух. С връстниците си се бяха гмуркали в подводните пещери, без екипировка естествено. Преди тридесет години никой не бе чувал за дайвинг. Като дете приемаше цялата тази спираща духа красота за даденост. Нещо повече- намираше брегът за скучен. Нямаше пясък и мадами по изрязани бански. Нямаше и чуждестранни туристи, какво ти то никакви нямаше. Саймънд, който тогава се казваше Симеон, нямаше търпение да се махне от това забутано място час по-скоро. Перспективата да работи в нефтодобивната индустрия, като баща си или да стане рибар, като дядо си , изобщо не го изпълваше с радост. Копнееше да види други брегове и други хоризонти. И мечтата му де бе сбъднала. Замина за Америка в началото на деветдесетте. Стана фотограф към малък вестник, после го взеха в научнопопулярно списание и той обиколи света. В стотици хиляди кадри бе запечатал най-невероятни кадри от цял свят. Бе стоял на безброй различни брегове и от всеки един виждаше различен хоризонт. Френската ривиера, Средиземно море, Малдивите, Полинезия, трийсеткилометровия плаж на Копакабана, Великденските острови, дори ледените брегове на Антарктика бе запечатал със своята камера. И не пропускаше възможност, когато е възможно, да поплува.

И виждаше морета, там където ги нямаше. В красивия френски регион Прованс огромните полета с нацъфтяла лавандула му приличаха на огромно лилаво море, разлюляно и пенещо се. Зелените пасища на Ирландия му напомняха на изумрудените води на Карибско море. Дори пустинята Сахара оприличаваше на океан от пясък, а дюните бяха застинали във времето вълни девети бал. Така както го чувстваше, описваше снимките си. Заради тези поетични описания работите му биваха високо оценени и той ставаше все по-търсен.

Не беше се връщал в България от както замина. Родителите му бяха починали, той имаше съпруга и две дъщери, колежанки. Пътуваше много и предпочиташе да прекара отпуската си кротко у дома със семейството си. И ето, че преди две седмици, главната редакторка не го повика в кабинета и му възложи да направи статия за българското Черноморие. Първият му импулс бе да откаже, но замълча и прие- покрай колежа на децата и ипотеката на къщата, сега му трябваше всеки долар. Пък и го обзе любопитство.

За някои неща спомените му бяха поизбледнели, но други възкръсваха в паметта му в ярки цветове.

Изпита истинско облекчение ,че този бряг е все така див и недокоснат от човешката ръка. Сега вече не му липсваха нито мадамите по монокини, нито туристите. Бе се нагледал и на едните и на другите. Разбираше, че някои брегове трябва да останат без пясък и шезлонзи, да бъдат диви, като през първия ден от сътворението на Света. След като видя огромния, грозен мегаполис, в който се бяха слели в едно уродливо бетонно кичозно вилно селище Равда, Несебър и Слънчев бряг, изпитваше страх от това, което ще завари. Брегът си беше същия- самотно се извисяваше над морето, което се простираше до хоризонта и отвъд. А причудливите червени скали, все така му приличаха на част от руини на древен замък с мостове и кули.

Беше красиво, като частица от рая. Толкова красиво, че усети остро пробождане в сърцето. В истинската красота винаги има доза болка.

Що за глупак е бил през всичките тези години! На света няма по-красив от родния бряг.

Носталгията беше чуждо за сърцето му чувство. Симеон мислеше, че е ампутиран по рождение от нея. Точно липсата на това пагубно за душата чувство му бе помогнала да се приспособи бързо в чужбина и да се реализира успешно, без да бъде дърпан назад. И точно в този момент, там на червения скалист бряг, носталгията го стигна със страшна сила, след като тридесет години той й се бе изплъзвал успешно.

Мистиците биха нарекли това божествено откровение, циниците биха казали, че просто остарява и е навлязъл мъжката менопауза и за това е станал сантиментален, като жена.

Каквото и да бе, то бе силно и разтърсващо. Симеон плака без сълзи и без глас, но плака дълго, докато изплаче цялата си мъка. Сети се за думите на свой колега :„Ти си това, което гледаш” . Веднъж на чашка уиски колегата му развиваше шантава теория за това, колко е важно да гледаш само красиви неща. Подкрепи теорията си с някакви последни научни открития за огледални неврони в мозъка, както и с поговорката „ Остаряваме, като гледаме, как другите остаряват”.

На Симеон сега му хрумна, че мисълта е по-вярна в обратен ред, а именно : ти гледаш това, което си. Тъй като човек вижда това, което иска, а иска онова, което му е на сърцето. И защото сърцето му винаги е било в морето, той бе виждал морета навсякъде.

Край

***

Магда Борисова е родена във Велико Търново през1978 година, завършва право, специализира Криминология, работи като юрисконсулт, заместник кмет на Златарица и общински съветник в град Елена два мандата.

С писане на текстове за театър се занимава от 2011 година. Пише както детски, така и пиеси за възрастни, отличени в различни драматургични конкурси. В периода 2011 – 2016 година създава над 20 текста за театралната сцена, като пет от тях имат вече своята сценична реализация на сцените на Варна, Шумен и Русе.