Красимир Узунов, собственик на агенция "Фокус"

Преди 133 години, след Берлинския конгрес, разкъсал безжалостно националната идея на България и върнал на турския султан Македония и Тракия, един ресенчанин, всъщност от село Подмочани, Ресенско, или както биха написали днес чиста проба македонец – Трайко Китанчев, пише: ”От връх Пирин планина, отчаян глас се чува, Македония плаче”.

Това стихотворение и днес се пее по македонските кръчми, без да се знае нищо нито за повода за написването му, нито за автора му. На съвременните безпросветни изпълнители им стига едно – това, че Македония плаче. Нищо, че съгражданинът на Китанчев, Симеон Радев, който между другото е и автор на „Строителите на съвременна България” и като такъв строител се оказа на покрива на строящото се македонско външно министерство пише, че „Трайко Китанчев е една от най-чистите и най-светлите фигури на българската демокрация.”

За днешните македонци, които за нищо на света не искат да имат каквото и да било общо с децата на братята на дядовците си, най-важното е, че Македония плаче. За какво плаче Македония, е без значение. Трябва ли да има повод, за да сме нещастни.

Но Македония не плака, когато кръщаваше скопския аеродром „Александър Велики”, големия хотел край Вардар – „Александър Палас”, а правния факултет на Скопския университет понесе гордото име Юстиниян І. Македония не плака, когато тихомълком подви Делчев, Сандански, Цар Самуил, Симеон Радев, Борис Сарафов, Борис Дрангов, Христо Стоичков и каквото още и хареса от българската давна и по-съвременна история.

Македония не плака, когато искаше да събере в една обща торба костите на десетки хиляди български войници и офицери паднали по чукарите й, и когато отказваше елементарното право да им изградим съвременни християнски гробища и да почетем паметта им, която буренясва от собствената ни немарливост и от скопския синдром на безродието.

Хубаво би било Македония да изтрие сълзите си и да се залови здраво за работа, защото единствената гаранция за продължаването на нейното съществуване е бързият й прием в ЕС и още по-бързият прием в НАТО. В противен случай никак не съм оптимист, че някоя сутрин Никола Груевски няма да се събуди като Милошевич и да чува смяната на пограничната стража, а властта му да се простира само върху източния кантон. Груевски трябва да е сигурен дали иска членството на Македония в ЕС, тъй като страната му не отговаря нито икономически, нито финансово, нито политически на това членство.

В това отношение югоносталгията, обидените физиономии, разочарованието и силиконовите гърди на грозноватата скопска стриптизьорка Църна Мачка пред паметника на Тодор Александров могат да се приемат само като проява на лош вкус и на изпуснати нерви. Защото името на политическата партия на премиера Груевски неминуемо го кара да се чувства /иска или не иска/ свързан с Тодор Александров, Иван Михайлов, Христо Чернопеев и кого ли още не от българската история, а поведението му отвътре го тегли към кариерата на повехналата скопска матрона на нощния живот.

Скопие трябва да приеме разговори, да озапти археологическата треска в търсенето на историческата македонска идентичност и да попълни пантеона си с истински македонски герои в периода след 1945 г. Така фигурите на Тодор Александров, Гоце Делчев, Дамян Груев, Цар Самуил, Симеон Радев, Борис Сарафов и на всички помакедончени български национални герои, които никога не са имали преживе проблем с българската си националност, да бъдат заменени с по-подходящи. В трона на Самуил спокойно би могъл да седне Светозар Вукманович – Темпо, на коня на Тодор Александров да се покачи Лазо Колишевски, Блаже Коневски да замести светите братя Кирил и Методий като съавтор на азбуката, а вместо Дамян Груев и Гоце Делчев да се използват Лазо Мойсов и Кръсте Цървенковски. Тогава нещата биха придобили много по-реален вид.

Скопие трябва да премахне всички материални символи, които говорят за териториалните й претенции спрямо съседните държави. Като се започне от „Порта Македония”. Ако албанците забранят на левия бряг на Вардар „Македонско девойче” и я заменят с албански патриотични песни, тогава спокойно могат да се забранят песните „покрай Вардар - македонци, покрай Пирин – македонци, покрай Егей – македонци”, които пълнят кафаните и помпят т.нар. македонски патриотизъм. За съжаление, ден след шамара в Брюксел, македонските вестници се пълнят с правата на македонското малцинство в България. Скопие трябва да спре всички тормоза и преследването на хора с българско самосъзнание.

И тук не става дума за никакво българско малцинство, което ерго да доказва наличието на каквато и да било македонска нация. Всеки, който се чувства българин, трябва спокойно да може да го заяви, без това да се отразява на неговата работа, на семейството му. Това отхвърля всеки опит да се преброят кои депутати имат българско гражданство и защо в Щип, човек с български паспорт искал да оглави местния съд. Българският паспорт не е проказа, която да се преследва.

Скопие трябва да регулира съдържанието на учебниците си по история и география, в които чак ултралевият Вигенин разбра, че фигурират нескрити териториални претенции към България. Скопие трябва да приеме разговори за развитието на инвестициите и осъществяването на бизнесклимат на българите предприемачи. Това е различно от печалния опит на приватизацията на битолската шекерна /захарна/ фабрика, в която първо „Мултигруп” бе определен като извършител на атентата срещу Киро Глигоров, а следващата българска фирма се сблъска със стачки и протести, защото не искали български собственици.

Очевидно е, че Скопие, за да изпълни главата добросъседство, е необходимо не да се залъгва с обещаните от Груевски реформи, като отговор на Брюкселското вето, а паралелно с промените в икономиката и фанансите си, управлявани от близки на Груевски, час по-скоро да започнат реални, добронамерени преговори с България.

Истински се притеснявам, че за това до юни няма никакво време, а през март предстоят засега само местни избори в Македония, в които националистичната риторика ще достигне нови върхове. Позицията на България. За първи път България има категорична и прагматична позиция, макар и недотам публично аргументирана и артикулирана по темата Македония.

За първи път българската позиция спрямо Македония има такава категорична подкрепа от общественото мнение в страната, без разлика от цвят и политически партии. От инициативността на министъра на външните работи Николай Младенов ще зависи най-вече възможността да се формира още през януари екип, който да работи както върху Договор за добросъседство, така и да формира категорично и конкретно българските искания към Македония.

Този екип трябва да работи с ясното съзнание, че за първи път тези искания ще легитимират българското отношение и българската позиция спрямо случващото се в бившата югорепублика пред Европа в продължение на десетилетия напред. Нещо, което беше пропуснато през последните 21 години.

В този контекст най-малкото неморално звучат упреците на бивши държавници спрямо сегашната политика на България. Ако те си бяха свършили работата днес щяхме да говорим за приемственост на политиката, както завиждаме на гърците поне за последователността. Вместо това през годините следваха низ от грешки и последващи компромиси, които позволиха на македонските претенции да избуяват до нетърпимост.

Хубаво е д-р Желев се изказва, но нека да си спомни, че той ни набута в казус с изречението „признаваме държавата, не признаваме нацията”. Дори във философията трябва да се знае, че нация не се признава и някой трябваше да се спре до думичката държава. После същият бивш български президент стана член на някакъв клуб на бивши балкански величия, получи орден в Скопие и започна да се извинява за българската позиция.

Бившият президент, за да буди уважение, трябва повече да мълчи, а когато се говори срещу родината му, която той е ръководил, трябва да отговаря като Петко Каравелов, на въпроса дали е бит от българската полиция: ”В моето Отечество такива работи не стават! Петър Стоянов успя за целия си мандат да изпрати два тира с книги за българите в Албания, които македонските митничари конфискуваха и да определи Македония като „най-романтичния период в българската история”. После така и не изживя романтиката на това отношение, въпреки че по време на неговото седесарстване покойния покойния Борис Трайковски стоеше повече на „Раковска” 134, отколкото в Скопие.

Неразбираема е позицията на Георги Първанов, който хем обясняваше на Бранко Цървенковски, че ако от едната страна на монетата стои Яне Сандански, от другата неминуемо е образът на Тодор Александров. Сега Първанов някак подсъзнателно се стреми да прилича на Вигенин и обяснява, че не трябва да наказваме обикновения македонски гражданин с ветото в Брюксел.

Мигар през 10-те години на своето президентстване Георги Първанов е преговарял поне веднъж с някой селянин от Битолското поле или от планините край Велес, а не с школуваните в Белград новоизпечени македонски политици. Пролетарският интернационализъм и склонността на ранния Първанов да признаем реалностите, разбирай нацията, някак си могат да минат под знаменателя младежки уклони. Но това говорене не отговаря на държавно отговорен мъж, държавен глава през последните 10 години.

Защото и левите в България трябва да си спомнят, че СДСМ дълги години не признаваше БСП за партньор и пращаше същия Георги Първанов на конгрес на Социалистическата партия на Киро Поповски, събрала в себе си активни борци – първоборци, бивши служители на УДБА и други чугунени глави. В още по-ранен период Съюзът на комунистите на Македония, бащата на СДСМ, заклеймяваше БКП, че през периода 1941 - 1945 г. била заразена от великобългарските идеи и смятала македонците за българи.

Това историкът Първанов трябва да го знае, ако го е забравил президентът Първанов. С една дума българските национални интереси не трябва да са функция на моментното политическо състояние. Българските държавници, бивши и настоящи, трябва да хранят уважение към държавата, която ги е издигнала на ръководни постове и да пазят нейното самочувствие и национална чест.

Всеки сервилен опит да се харесат, за да си припомнят хората за тяхното съществуване, не ги прави нито по-важни, нито по-значими. Защото отговорността пред поколенията се измерва само с едно – каква България ще им оставим. Тук именно се крие и чувството за историзъм на това, което правим днес, за да ни уважават и да се съобразяват с нас.