Иван Бедров

Политическите лидери се надпреварват за доверието на българина, само че се страхуват да го срещнат очи в очи. Демонстративната охрана около политиците е поредният знак за разширяващата се бездна между тях и избирателите.

Петък вечер. Пред входа на обществената БНТ има два черни джипа и лимузина. Около тях - здрави момчета със слушалки в ушите. Във входа на телевизията още две момчета с подобен вид разговарят с полицаите. Оглеждат всеки, респектират с поглед и присъствие. Минувачите не знаят каква е причината за тази суетня, знаят я само зрителите: в телевизията гостува новият политик Николай Бареков.

Предишната седмица там е гостувал друг политик, след броени дни ще дойде трети. А картината всеки път е една и съща: охранителите и черните кавалкади отдавна са станали задължителен елемент от обкръжението на хората, които приемат себе си за сериозни фактори.

И докато те обещават нов морал, нова политика, таблети... зрителите се чудят защо премиерът на Швеция може да лови риба в обедната си почивка на един от каналите в Стокхолм без охрана около себе си, защо пред дома на Ангела Меркел в Берлин няма бариери и как кметът на Лондон отива на работа с колело и никой не спира движението заради него. И това дават по телевизията.

Среща с депутата – невъзможна

В момента в българския парламент няма партия, чийто лидер да можете да срещнете на улицата. А дори и да го срещнете, не можете да го заговорите, просто защото няма как да го доближите.

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов продължава да се движи с многолюдна компания. Но тъй като услугите на Националната служба за охрана не са достатъчни, и той, и Цветан Цветанов се появяват с бронирана лимузина - всеки с отделна, купени с парите от държавната субсидия.

Лидерът на социалистите Сергей Станишев от 5 години не е премиер, но все още нямате шанс да го заговорите без да бъдете обезпокоени от бодигардовете му.

Почетният председател на ДПС Ахмед Доган от години е престанал да се появява на публични места, но в редките случаи е видимо силно охраняван. Депутатът от движението Делян Пеевски също е срещан с два огромни джипа с охранители, а репортаж, излъчен наскоро по германско-френския канал ARTE, показа, че мястото, където живее, също е охранявано.

Така че, ако сте избиратели на ГЕРБ, БСП или ДПС, по-добре не опитвайте импровизиран контакт с лидерите си, да не вземе да стане някоя грешка. Ако сте от "Атака", нещата стават още по-сложни, защото лидерът Волен Сидеров е забелязван с два вида охрана – такава с имунитет и такава без имунитет. Първите са депутати от партията му, а вторите са здрави момчета, представящи се за симпатизанти.

Страстта към охранителите не е завладяла само парламентарните лидери – председатели на малки партии, популярни като "ромски лидери", също се движат като герои от онези филми, в които се правят предложения, на които не може да се отказва.

И те също плачат

Т.нар. лидери са в някакъв свой свят, напълно откъснат от реалния. Те публично си разменят намеци за общо минало, за тайни срещи, за общата си зависимост от задкулисието. Обличат се като в гангстерски филм, стараят се подобното им обкръжение да се забелязва още от съседния ъгъл, а пред камерите са дълбоко разстроени от съдбата на "обикновения човек".

"Когато пътувам в страната и виждам бедните хора, аз плача. Имам богати приятели, те ме помолиха да кажа - и ние плачем, когато виждаме бедните" - това изказване на новия политик Николай Бареков е като венец на този тип поведение.

Тази фалшива постановка се играе пред очите на много хора, но лидерите са пощадени от въпроси от типа на: какво им носи тази опаковка, какви са тези момчета, колко струват, откъде са парите и защо въобще? Защото избирателите не представляват никаква заплаха за тези хора. Даже напротив, голяма част от българите гласуват за тях, радват им се на остроумията, които си разменят от екрана, четат в булевардната преса за жените им, любовниците, къщите и часовниците. Доброволно си купуват билет, за да гледат същия евтин гангстерски филм. А избраниците им се стараят да изглеждат точно като излезли от такъв филм. И филмът продължава, защото никой не го спира.

Затова отговорът на въпроса "Защо се движат с толкова много охрана?" изобщо не е сложен и е доста кратък. Той гласи: "Щом могат, защо не?". Тази охрана няма задача да ги опази от някаква неизвестна заплаха, защото просто не може.

Случаят с Октай Енимехмедов го доказа.