Ракурс

Есенните ахтополски празници приключиха...и не съвсем. Ред е да публикуваме резултатите и наградите от литературен конкурс "МОРЕТО!", които бяха обявени във втория ден на Празниците.



Журито присъди Първа награда на Владислав Вачков от Свищов за разказа „Изгреви”.

Носителят на Втора награда е поетесата Милка Пиналска от с. Градина, Първомайска община, за стиховете "Прочит на море" и "Щерна".

Третата награда е за Николай Хашъмов от София за разказа "Медальон с форма на звезда”.

Журито присъди и две Специални награди - на Сибин Майналовски (София) за разказа "Фарът" и на Валентин Попов (София) за разказа "Рибоглавец".

Наградените творби ще бъдат публикувани в електронния вестник Rakurs.bg, страницата на сдружение "ЛУМЕН", както в следващия сборник от Националния литературен конкурс "МОРЕТО!", който ще излиза на всяко трето издание.

Освен тях ще бъдат публикувани и други творби на участници в тазгодишния конкурс, за които журито смята, че притежават художествени достойнства и са ценен влог в българската маринистична литература.

Това са Гюлшен Алиева, Мая Митова, Марин Трошанов, Дора Велева, Марта Радева ,Виолета Бояджиева и Диана Гергинова.

Творбите на участниците бяха оценени от тричленно жури:

Георги Ингилизов-председател на журито,писател, журналист и сценарист. Носител на множество национални награди за маринистика и публицистика. Дългогодишен главен редактор на вестник "Черноморски фар". Редактор в списанието за литература, изкуство и култура "Море". Един от съставителите на „Антология Българска маринистика” (2002г.). Автор е на книгите „Добър ден, тъга!”, „Уиски с цвят на нощ”, „Лунни морета”, „Животът – част първа”, „Морето е тяхното мастило. Моите срещи с писатели маринисти”. Сценарист на четири документални филма с режисьор Георги Дюлгеров за краха на „Океански риболов“ – „Сол в задника-трън в петата“, „Три неща“, „Помполитите – преди и след“, „Лозето“, също и на на документалния филм за Рибарско селище Ченгене скеле край Бургас – „Знаеш ли, бедни ми рибарю”. Негови разкази са превеждани и отпечатвани на руски, полски, френски и турски език.
Вера Петрова - преводач, писател, журналист и пътешественик. Преводач на Йордан Радичков на италиански език: книгата Gente, gazze e cavalli („Хора, свраки и коне“), в която влизат избрани разкази от „Хора и свраки“ и повестта „Спомени за коне“, има две издания от две различни издателства. Дълги години живее в Италия и работи като преподавател в Университета в Пиза, журналист и кореспондент на български и международни медии. Впоследствие в България ръководи различни списания ("Бакхус", "Gentleman", "DiVino"). Автор е на два сборника с разкази, „Вместо книга“ (Gourmet Publishing, 2011) и „Завихряне“ („Колибри“, 2016). Редактор е на преводни книги от няколко езика и преводач на известни италиански автори на български език, между които Паоло Джордано, Маргарет Мацантини, Елена Феранте, Джани Родари.
Атанас Стойчев – писател и драматург, многократно отличаван на национални и международни конкурси. Първата му книга с разкази “Нон стоп” излиза през 1988г. Следват “Пясък от дъното”, “Не ми вярвай, скъпа”, “Слаби ангели”, “Тъмната страна на жената”, “Тъмната страна на мъжа”, „Камък по блудницата”. Автор е на пиесите “Скандал в рая”, “Задник, змия и бич”, „Плебеи и аристократи”, „Морски шах” , както и на драматизации по Алеко Константинов и Йордан Йовков. Негови разкази влизат в престижните антологии “Българска маринистика” и издадената в САЩ “Гласове от линията на разлома. Балканска антология”. За разказа си “Един мъртвец за изхвърляне” получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго (2005г.), а книгата “Човек зад борда” е преведена на английски и издадена в САЩ (2010 г.).


ИЗГРЕВИ

Разказ на Владислав ВАЧКОВ, отличен с Първа награда на Националния конкурс „МОРЕТО !”


Никой от летуващите не знаеше коя е самотната черна фигура, която всеки ден виждаха на скалите до града. Никой не го беше грижа. Малцината, които й обръщаха внимание, бързаха да си плюят в пазвата, отдалечавайки се. Летовниците идваха и си отиваха, а тя ги посрещаше, тъй както неизменно посрещаше изгрева и рибарите.
Ива слезе от джипа и благодари на шофьора. Стопът беше лесен, взе разстоянието между София и Слънчака за по-малко от 6 часа. Беше в началото на лятната ваканция преди последната година в университета и плануваше да вземе всичко от нея. Искаше да обиколи южното Черноморие, да се порадва на свободата и най-вкусната риба на света – прясно уловената. Но първо трябваше да се махне от тая лудница.
Скоро из градчето се разнесе мълва, че от вълните са извадили една жена. В несвяст, но жива. Два дни хората шумяха по пазара, докато не се разбра, че става дума за Стоянка. Като с нож се пресече мълвата, макар че притеснени майки дълго пазеха децата си от водата. И никой не се разтревожи, че черната сянка на края на скалите изчезна и се скри. Отдъхнаха си даже суеверните летовници, че стряскаше ги тая прокобна черна жена и градчето пак се понесе в спокойния си ритъм.
Ива се разхождаше по улиците на Приморско. Всичко вървеше по план. Беше натрупала много впечатления и снимки, много истории за блога, който поддържаше ревниво и с любов. Учеше за PR в Софийския, но голямата й страст бяха пътеписния блог и НПО за семейно планиране, в която работеше от самото учредяване.
Изгревът отново обагряше водите и лодките се връщаха от морето, пълни с риба или разочарование. Отново надвисваше над брега самотната черна фигура, стоейки часове след като и последната лодка биваше изтеглена на брега. Но не мина много и свикнаха с нея, кръстеха се някои, като я подминаваха, други я гледаха със съжаление или присмех, но никой не я закачаше и тя отново стана част от пейзажа, самотна и неотменна като изгрева.
В началото на Септември тя беше стигнала крайната си цел - градчето, където Странджа целуваше Черно море, толкова страстно, че планината беше в морето и морето в планината. Ива нямаше много пари, но когато пътуваш на стоп, спиш на палатка и се храниш с каквото заемеш от хорските градини, разходите не са големи. Имаше достатъчно, за да яде рибка до насита.
Джони гледаше самотната луда на скалата и премерваше камъка. Беше отегчен до смърт. Всяко лято, направо есен, идваха в това умряло градче. Баща му беше луд по паламуда и заради това приключваше сезона малко по-рано, оставяше негърчетата в офиса да копаят, и идваха тук защото, паламуда бил особено вкусен и само тук знаели как да го направят. И всеки път отсядаха в същата квартира и всеки ден вечеряха с пресен паламуд - както го сготви хазяина. Баща му, иначе откачен на тема контрол, гледаше на бай Милчо като на кулинарно божество и не смееше и дума да му каже, въпреки сумите които плащаше за готвенето. А тая година беше решил, че е време Джони да става по изгрев, за да купува скъпоценния му паламуд. Скръцна със зъби, пусна камъка на земята и си тръгна.
Ива стана рано, излезе пред палатката и се протегна. Много обичаше да изпреварва изгрева. Доспиваше следобед, когато беше твърде горещо за каквото и да е. Оставаше й още само една седмица и трябваше да се връща в София. Искаше да си почине и да зареди за дългата година в прашната и забързана столица. Прозя се и бавно пое по пътя към плажа. Самотната жена пак беше там и Ива направи дежурната снимка. От няколко години я снимаше, но все не можеше да улови трагедията и безнадеждната предопределеност, която виждаше.
Лодките вече пристигаха, Ива избра кефал и се прибра, за да го приготви. Печеше рибата на открит огън. Винаги я беше предпочитала така.. Веднъж й направиха забележка за огъня, но полицаят излезе готин, хапна рибка, пофлиртува и не се заяде. А и трябваше да й призаче, че добре беше обезопасила огнището.
- Чичо Милчо, каква й е историята на тая, дето виси на скалите? Да не вземе да направи някоя глупост, да ни развали спокойствието? – попита Джони с прикрита надежда.
- Тежка е нейната, Джонка, тежка... ама по-тежкото е, че толкоз народ тука летува, никой не пита. Все едно човек не е... то и не останаха вече човеци, Джонка. От блещене в тия телефони, нищо друго не виждате. Най-много да и направят някоя снимка, да показват после. Седни, ще ти кажа като си попитал. И започна сръчно да чисти рибата за вечеря.
- Стоянка се казва, от селата е. Млада я докара едно нашенче, рибарче. Ама дълго време бездетни бяха. По доктори ходиха чак у Бургас и булчето се оказа ялово. Няма и година сетне, нейния излезе за риба една вечер и не се прибра. Буря казват имало навътре в морето, обърнал се. А други викат, че избягал и се взел с някаква кадъна, долу от границата, плодна. Кое е вярно, не знам, ама от тогава насам тя всеки ден седи на скалите, викат, чакала го нейния да се върне. Колко години станаха вече, не знам, десетина някъде.
- И още си седи там? – прекъсна го Джони.
- Нали я виждаш? Ама аз друго си мисля. Жив е нейният нейде там. Морето е сурово, ама не е алчно. Вземе ли – връща. Ако го задържи – отплаща се. Виж ги нашите рибари – младостта им взе, по тъмно все мрежи да вадят, ама поминуват. Вие младите, като дойдете тука, акъла ви взема, ама със спомени се връщате! Не, мъдро е морето – не взема което не му трябва. Е и Стоянка. С таз година, три пъти стана я вадят от вълните. Дали пада, сама ли скача – не знам. Ако ги слушаш жените - от проклетия и мъжа и я оставил и я морето не ще. Ама не се интересува морето от дребните хорски сплетни. Мене ако питаш – рано й е. Има работа за нея морето, затуй не я удавя.
- Да не му трябва секретарка?
- С морето майтап не бива, ей пишлеме! – за пръв път го скастри чичо Милчо - Не ни е дадено на нас хората морето да разбираме. Какво взима и какво дава не можем ние да решаваме. Но за своите хора то си има план и на всекиму ще раздаде според тоя план. И Стоянка, каквото и да трябва да стори – ще го направи. Тя му е най-верният човек и всичко дето морето казва – тя го чува. Затуй си мисля аз, тя стои там – нейния вече баста, ама разбра тя, че морето с морето още работа има. И чака.
- Да бе, чака. Изкукала е. То цял живот в това заспало място...
- Заспала ти е главата на тебе. Сваряват ви се мозъците в тая София. Не можеш да го разбереш ти, ама и не ти е работа. Трябва с морето да си живял, цял живот да слушаш как дума и пак не можеш го разбра. А вие идете тука, плацикате се, ядете, пиете и айде пак в прахоляка. 9 месеца сме сами с морето и другари сме станали, че и отгоре. Ама, какво ли ти разправям аз на тебе. Айде бягай от тука и не ми се пречкай, че плакия ще правя.
На сутринта Ива отново беше на брега, чакайки лодките. Днес в тълпата имаше и един готин хлапак, когото не беше виждала преди. Изглеждаше ужасно не на място и някак много сладък, опитвайки се да изглежда като морски вълк. Застана до него и си купи си рибата от същия рибар. Повървя малко с младежа, докато той почна да забавя крачка, после му пожела довиждане и му смигна колкото можа по-палаво. Момичетата имат нужда от забавление.
Джони беше оставил рибата, подремна и сега правеше самотна разходка, в търсене на необитаем плаж. Мина покрай лудата на скалите, но мистерията я нямаше, тя беше просто една стара, изкуфяла кифла. Вдигна камък, премери се, метна го по нея и викна:
- Я се прибирай да спиш! Никой не иска да ти каже, ама трябва да се вземеш в ръце, иначе там ще изгниеш!
Продължи нататък и напусна обичайният си маршрут. Мярна му се нещо в едни шубраци и отиде да провери. Беше палатка и пред нея стоеше яката кака от сутринта. Джои измърмори някакво извинение под нос и се обърна се да си ходи, когато чу:
- Здравей. Хапна ли рибата?
- Не още. За вечеря е.
- Луд народ, да ядете паламуда пресен. Тая риба е за зимата. Ела да ти покажа истинска наслада.
Тя хвана Джони за ръка и го заведе до огъня. Даде му да опита парче риба от импровизираната скара. Вкусна беше.
- Да имаше сега и чаша мавруд. – тежко каза Джони. Ива само се изсмя. Взе още малко от рибата, постави я в една пластмасова чинийка и седна на дънера до него:
- Обичаш ли морето?
- Хубаво е, да. Слънце, пясък, мацки...
- Сигурна съм, че жив ще те изядат – с усмивка каза Ива – силен и мълчалив тип, който знае какво иска от живота...
- Да не се познаваме от преди? – попита Джони.
- Не мисля, но може да се познаваме от сега. Аз се казвам Ива – подаде му тя ръка.
- Анастасов, Джон Анастасов – отговори той и се наведе да целуне ръката й.
- Ен шанте – игриво му каза тя.
- Дъ плежър из ол майн – отговори той.
- Няма ли и на мен да ми хареса? – измърка тя.
- Ко? Не! Аз...
- Ей, я спокойно – изсмя му се тя – Само се занасям... може би.
- Ъъъ, какво? Занасяш се? Жалко. – окопити се Джони – Аз такива планове имах...
- Може да ми ги споделиш на вечеря?
- Разбира се. Къде би желала дамата да отиде?
- Тук! Довечера.
- Тук? Тук ресторант няма. Даже кръчма не виждам.
- С пари всеки може. Аз искам да се постараеш. И да ме изненадаш.
- С пари всеки може, ако ги има – отговори с фразата на баща си Джони – ама добре.

- Чичо Милчо, чичо Милчо – завика от вратата Джони.
- Ко зееш, още не е ракиено време – сопна се хазяина.
- Помагай, чичо Милчо, че май може и да намажа.
- Щом е такваз работата – думай. И Джони разказа набързо за сварката с мацката и задачата за вечерта.
- Та ще ми трябва от твойта плакия и една бутилка от на баща ми мавруда. Салатка също, ракийка, десерт ще взема готов.
- Уф, слушай сега. Тая мома, тъй като те слушам ги разбира нещата, не е като тейко ти. Тейко ти е свестен, ама от риба и вино разбира колкото отшелник в пустиня. Паламуда по принцип си е за консерва, в крайна мяра - скара. Ама иска го готвен, плаща си и аз готвя. Колкото до мавруда, туй че е нашенско вино, не го прави панацея. То и двете са нашенски, ама никак не се обичат. По туй се познава, че са български.
По твоя въпрос - приготвяш малко парички и отиваш при баба си Ангелина, живее долу на улицата, жълта къща, зелена порта. Кажи и че те пращам да ти даде от нейната керацуда. После, мини през Любо, той живее там през две къщи, бабата ще ти покаже, и купи лефер, ама задължително да му кажеш, че е за мене. Взимаш ей туй пакетче подправки, натриваш го на рибата, мяташ я на огъня и внимаваш да не изгори. Вземи от градината квото има, и на място направи салатата по на едро. Ела сега да ти дам от мойта мускатовата, а за десерт – бонбони. Няма мома да не обича шоколад. Другото – малко приказвай, повече слушай и да я гледаш в очите. Ако и внимаваш, докато слушаш – опечена ти е работата.
Вземи си, квото трябва от кухнята и утре да се прибереш готов мъж. Па ще почерпиш.
Ива гледаше с интерес как малкия режеше зеленчуците, докато рибата димеше на огъня. Трябва да признае, че беше впечатлена. Очакваше кебапчета и бира, в най-лошия случай кетъринг, а ето че малкия почерпи със невероятна мускатова ракия, фюжън салата за полеви условия и риба, която миришеше божествено. А от виното в пластмасовата бутилка се носеше аромат на лято и цветя. Всичко беше така изпипано, че ако не го беше видяла сутринта, щеше да реши, че е гларус с поне десет години стаж.
Когато Джони се прибра в квартирата, нищо не можеше да изтрие усмивката от лицето му. Нито лудата на камъните, която се обърна и го погледна право в очите, нито скандала, който баща му вдигна задето си идва без риба.
Когато Ива разбра, че е бременна, беше твърде късно за аборт, а и поради естеството на работата си, не можеше да си го позволи. Не можеше да очаква и бащата да поеме своята отговорност, ако въобще можеше да открие хлапака само по името му. Щеше да се справи и сама. Но засега искаше да го обмисли на спокойствие.
- Здравейте, господин президент! – стреснато каза Ива в слушалката. От месеци се притесняваше да не открият тайната й, която с времето стана все по-трудно да сподели. И обаждането на президента на НПО в която работеше, при това в неработен ден малко я притесни.
- Здравей, Ива. Исках лично да ти съобщя, че осигурихме финансиране за поредица кампании в следващите пет години и ни трябват служители фултайм. Обсъдихме го и всички да ти предложим да си първият маркетинг мениджър. Ако си заинтересувана, ще ти изпратя мейл с подробностите. Изкарай годината, изживей и едно страхотно лято, защото от Септември почваме на пълна пара. Обади ми се като решиш – и Йоско затвори телефона.
Заинтересувана беше. Ива знаеше, че ще приеме работата още докато говореха. Да ръководи кампаниите на тази НПО беше мечтата й от както се присъедини. Беше се борила за това финансиране, дори повече от останалите. Беше заслужила позицията. И трябваше да я получи. Когато терминът и наближи, Ива беше в безизходица. Новата позиция предполагаше късни нощи в офиса, пътувания и ангажименти, всичко за което беше мечтала. Но не и с новородено в ръцете. Не можеше да си позволи да го даде за осиновяване, точно с това се бореше кампанията, за която получиха финансиране. Последните два месеца беше живяла като отшелник, опитвайки се да намери вариант в който да не се наложи да направи това, което се налагаше да направи. Нае бунгалото по интернет, предплати го и се върна там, където морето я беше дарило с толкова незабравими спомени и едно последно изкушение.
И само подранилите чайки станаха свидетели как в една безлунна нощ прегърбената сянка на сломен дух влезе навътре във водата и остави нещо на грижите на вълните. Тя вярваше, че морето ще поеме отговорността си за нейния грях. То нежно прегърна надуваемият басейн, вълните бавно го залюляха, сякаш да успокоят скъпоценното вързопче, което им бяха поверили. После спокойно го понесоха към скалите, където майка му го чакаше вече десет години.


В следващите дни ще публикуваме останалите наградени произведения, както и творбите на Гюлшен Алиева, Мая Митова,Марин Трошанов, Дора Велева, Марта Радева ,Виолета Бояджиева и Диана Желева.