Warning: MagpieRSS: Failed to parse RSS file. (not well-formed (invalid token) at line 254, column 35) in /home/rakukom4/public_html/rss_fetch.inc on line 230
Националният конкурс „МОРЕТО!”- трета награда за Николай Хашъмов
петък, 20 октомври 2017
Начало » Страната » Изкуство и книги » Море
Националният конкурс „МОРЕТО!”- трета награда за Николай Хашъмов

06 октомври 2017, петък
Ракурс

Есенните ахтополски празници приключиха... и не съвсем. Ред е да публикуваме резултатите и наградите от литературен конкурс "МОРЕТО!", които бяха обявени във втория ден на Празниците.

Третата награда е за Николай Хашъмов от София за разказа "Медальон с форма на звезда”.

Журито присъди Първа награда на Владислав Вачков от Свищов за разказа „Изгреви”. Носителят на Втора награда е поетесата Милка Пиналска от с. Градина, Първомайска община, за стиховете "Прочит на море" и "Щерна".

Журито присъди и две Специални награди - на Сибин Майналовски (София) за разказа "Фарът" и на Валентин Попов (София) за разказа "Рибоглавец".

Наградените творби ще бъдат публикувани в електронния вестник Rakurs.bg, страницата на сдружение "ЛУМЕН", както в следващия сборник от Националния литературен конкурс "МОРЕТО!", който ще излиза на всяко трето издание.

Освен тях ще бъдат публикувани и други творби на участници в тазгодишния конкурс, за които журито смята, че притежават художествени достойнства и са ценен влог в българската маринистична литература. Това са Гюлшен Алиева, Мая Митова, Марин Трошанов, Дора Велева, Марта Радева, Виолета Бояджиева и Диана Гергинова.


МЕДАЛЬОН С ФОРМА НА ЗВЕЗДА

Разказ на Николай ХАШЪМОВ-Хъшо, отличен с трета награда на Националния конкурс "МОРЕТО!"

Перфектната вълна се материализира на десетина метра пред премрежения ми от солената вода поглед. Това е. Тази я хващам. Обърнах и загребах, сякаш животът ми зависеше от това. Болката в раменете и врата ми се върна с изгарящо усещане, но не можеше да ме откаже. Усетих, че съм набрал достатъчно скорост, когато вълната ме настигна и започна да повдига задницата на сърфа ми. В съзнанието ми светнаха като неонов надпис напътствията на учителя ми: „Когато решиш, че си гребал достатъчно, загреби още два пъти.“ Това и сторих. В следващия момент синият гребен ме изстреля напред, аз се отблъснах с ръце от сърфа и стъпих отгоре му. Изправих се, набирайки все повече скорост, докато блъскащият адреналин изпълни тялото ми.
„Хванах я!“ – проблесна като фойерверк в главата ми, устните ми понечиха да се разтеглят в усмивка и... Носът на сърфа заора във водата, аз направих ефектен полет напред и разбиващата се вълна ме довърши.
Спомням си как седях като малък срещу първата ни електрическа пералня и наблюдавах захласнато центрофугата. Ако знаех, че ще преживея същото, на което бяха подложени детските ми дрехи, сигурно нямаше да ми е толкова интересно, ама... човек не се ражда мъдър.
След десетина метра премятане и влачене по каменистото ахтополско дъно най-накрая въртопът ме пусна, аз подадох глава над водата и неистово поех глътка въздух, забравяйки за вързания за крака ми сърф, който опъна въжето и се върна като йо-йо, шибвайки ме в слепоочието.
За момент някой угаси всичко и ме остави в непрогледен мрак. Светлината започна да се връща с усилваща се болка и реално усещане за нарастваща цицина.
Идеше ми да псувам и да троша! Да се вдигна аз от София по нощите, да карам с кръвясали очи петстотин километра, само и само да изпреваря прогнозата и другите сърфисти, за да съм първи и сам във водата, докато се понауча още малко, без никой да ме гледа... И какво – близо три часа кисна в залива с вълни(чки), влизащи през двадесет минути и освен да падам зрелищно, плашейки чайките, друго не стана. Идеше ми да вия от яд. Цялото тяло ме болеше зверски, имах забележителни натъртвания и през няколко секунди хълцах и се оригвах на морска вода. А сега и главата! Седем месеца ходих на фитнес, за да съм във форма, три месеца на плуване, малко йога... Те ти сега. Да кажеш, че не съм хващал вълни – хващал съм. Не много, но достатъчно, за да имам някакво самочувствие. И сега да ям такъв бой…
Излязох на плиткото и застанах като паметник на отчаянието до колене във водата, когато по крайбрежната алея се спуснаха два автомобила. Няма как да сбъркаш кола със сърфисти – ако случайно, макар и рядко, няма вързани сърфове на тавана, то стикерите, налепени по врати, стъкла и брони, говорят красноречиво. Стиснах зъби и тихичко теглих една майна на късмета си.
– Как е, братле? – провикна се дългокосият шофьор на първата кола (май се казваше Жоро), след като спряха срещу мен.
– Никак. Разцъках малко, но не става. Малки са – отвърнах с най-голямата достоверност, на която бях способен.
– Аха... Ние ще слезем да проверим Силистар. Ще дойдеш ли с нас?
– Ще пропусна. Смятам малко да почина и да хапна – всъщност имах предвид, че щях да се напия и да се удавя, че да се свършат мъките ми.
– Окей, братле. То следобед ще дигне и сигурно ще се върнем.
– Аз съм тук – излъгах откровено и тръгнах да излизам от водата, докато колите обръщаха на тясната алея и се изстреляха на юг.
Направих няколко крачки, когато нещо остро се вряза зловещо в петата ми, аз залитнах със сърфа под мишница и се изтърсих по задник със звучен плясък в плитката вода.
Стига де!!! Хванах си петата, напипах скапаното нещо и го изтръгнах със сподавен вик. Изчаках да спрат да ми текат сълзи и го погледнах – медальон, с форма на звезда и верижка от потъмнял метал.
– Това е мое.
Гласът така ме изненада, че в първия момент реших, че всъщност не съм го чул, а е ехо от болката ми. Постепенно погледът ми започна да се прояснява и на няколко метра пред себе си видях да стои слабичко, максимум 10-годишно момиче, в отвратително лилав бански и със скандинавскоруса коса на плитка.
– Ъъъ, каза ли нещо? – смутолевих объркано.
– Това е моят медальон. Изгубих го тук преди няколко дни. Ето, имам същата гривна – каза въодушевено момичето и се запъти с протегната ръка към мен, а на китката му проблясна същата звезда.
– А, да... Заповядай. Само малко да... – отвърнах, опитвайки се да залича следите от кръвта си по бижуто.
Тя се засмя звънко и наклони глава на една страна като онези смешни кучета по клиповете в YouTube:
– Не се притеснявай, чичко. – „Е, браво! Сега съм и чичко.“ – Аз толкова съм падала и кръв ми е текло... Не ме е страх.
Подадох ѝ медальона, тя си го сложи с чевръст, отработен жест и изпъчи гърди.
– Еиий, много съм щастлива! Благодаря ти, че го намери! – грейна малкото ѝ личице, а очите ѝ почти се затвориха от широката усмивка.
– А, аз... такова... случайно стана – отвърнах, куцукайки към близката пейка.
– А според мен случайни неща няма. Просто неща, които се случват в точния момент, когато трябва да се случат, и такива, които не се случват, и по-добре да не съжаляваме за тях.
Изтърсих се на пейката и след няколко секунди вцепенение успях да си затворя устата.
– Ти... на колко години си?... – повдигнах вежди, все още съмнявайки се, че последните думи наистина излязоха устата на това малко момиченце.
– Май на девет – отвърна тя и запрати едно камъче във водата. – Хм, тук не стават „жабки“, много е къдраво.
– Е как така „май“? – запитах, потискайки смеха си.
Тя се извърна рязко към мен и посочи към сърфа ми:
– Ще ми покажеш ли как да карам това? – И отново наклони глава с широка усмивка.
Мда, чудничко. Сега и бавачка да бъда.
– Вашите къде са? Няма ли да се притесняват за теб? – попитах с надежда.
– Ей ги там, в ресторанта – махна с ръка към единствената двойка, която седеше в крайбрежното заведение. – Няма страшно, аз плувам ужасно, страхотно добре. А и те нали ме виждат, че съм с възрастен.
Можеше и да не казва „възрастен“, а „по-голям“, но карай. Имах възможност да се измъкна, но след провалената ми сутрин това, че ще бъда учител, щеше да ми върне поне частица самочувствие. А и сигурно щеше да ѝ писне след 15 минути. А и... нещо ме възпираше да ѝ откажа. Не знам какво, но имаше нещо. Дали звънливият ѝ смях, мъничките слънца в сините ѝ очи, начинът, по който отмяташе дългата си руса плитка, която май си имаше собствено мнение къде и как да застане…
– Добре, ще ти покажа малко, само почакай една минутка – отвърнах и започнах да ровя в раницата за лепенка за прободената ми пета.
– Ехаааа!!! – избухна тя и подскочи няколко пъти. – Супер си! Аз пък се казвам Росица, но можеш да ми казваш Роси.
Очарователен бе начинът, по който скачаше от тема в тема, досущ като джак ръсел на разходка.
– Здравей Роси. Аз съм Иво, но можеш да ми казваш Иво – направих се на оригинален аз, докато се борех с лепенката.
– Чакай, аз ще ти я сложа. Знаеш ли колко лепенки съм сложила?
Реших, че въпросът е реторичен, но тя застина и ме загледа в очакване, та се наложи да попитам колко.
– Двайсет и осем. И то само от 13 юни до 15 юли. Горе-долу по една на ден – заключи със сериозна гордост Русокоска.
И имаше основание предвид бързината, с която се справи с първата помощ за крака ми.
Изпих няколко глътки вода, изправих се за по-авторитетно и започнах с теорията:
– Така, „това нещо“, както ти го нарече, се казва сърф или сърфборд. Но обикновено казваме само сърф. Или само борд.
– Като Роси и Росица, но обикновено е Роси – изкикоти се тя.
– Точно. Това отпред е носът, задницата се казва тейл, а отстрани са рейловете, Тези отдолу, които приличат на рибешки перки, се казват финки. А това дългото…
– ... е каишка, да не го изгубиш във водата. Кога ще влизаме? – прекъсна ме тя и започна да се клати на пръсти и пети и да размахва нетърпеливо ръце.
Оф, няма да е лесно.
– Първо трябва да научиш някои основни неща, пък после…
– Ти нали можеш да ми ги покажеш и във водата?
– Добре, но тогава запомни това добре – когато паднеш във водата, винаги си слагай ръцете на главата, като изплуваш, защото сърфът може да се окаже над теб и да стане лошо – подутината на слепоочието ми бе нагледен пример. – Изплувайки, си вдигни ръката високо, за да знам, че си добре, а не ми махай или викай, защото няма да те чуя – постарах се да натъртя със сериозен глас.
– Ясно. Да влизаме! – провикна се ухилено Роси и зашляпа по камъните.
Вдигнах безпомощно рамене, хванах сърфа под мишница и я последвах внимателно. Погледнах към фара, където вълните бяха почнали да се надигат още. Тя, естествено, се запъти право натам с решителността на пинчер и наподобяващо подскачане по каменистото дъно.
– Роси, чакай, не натам. Отиваме вдясно – посочих малките вълни в близост до кея.
– Окей – отвърна тя и смени послушно посоката.
Хвърлих един поглед към родителите ѝ в заведението в далечината, а те гледаха към нас, явно щастливи, че се е намерил някой наивник да се занимава с детето им. Когато водата стана достатъчно дълбока за нея, ѝ казах да легне върху сърфа и вързах каишката за тъничкия ѝ глезен.
– Сега ще изчакаме вълната, аз ще те бутна леко, а ти трябва да гребеш силно, докато усетиш, че вълната те засилва още по-бързо. Засега няма да се изправяш, стоиш си легнала отгоре, държиш се здраво за рейловете докато не свърши вълната. Ако тръгнеш да се преобръщаш, пускаш сърфа и както ти казах…
– Изплувам с ръце на главата и после вдигам ръка, че съм добре – изрецитира Русокоска с несменяема усмивка.
Зарадва ме това, че въпреки типично детското си нетърпение, все пак ме слуша какво говоря.
– Правилно. А сега ще се обърнем с лице към брега, аз ще гледам за подходяща вълна и както ти кажа „давай“, почваш да гребеш със всички сили.
– Супер! – прозвънтя гласът ѝ.
Обърнах я и зачаках някоя вълничка, да се повози малко и да миряса, но вместо това, тя не спря да повтаря: „Не, не тази“, „Не, не съм готова“, „Виж там какви са големи, защо стоим тук?“ и т.н. Докато се опитвах да ѝ обясня защо е важно да е търпелива, и че знам по-добре от нея коя вълна става, не усетих как вятърът беше сменил посоката и в следващия миг на няколко метра зад нас се надигна прекалено голяма синя стена. Докато се обърна да ѝ кажа да скочи от борда и да се гмурне, тя извика „Тази е!“ и се отскубна от мен, гребейки чевръсто с тънките си ръчички.
Потопих се под вълната и изплувах обзет от паника, търсейки с поглед малкото ѝ тяло да се подмята от разбиващата се вода. И изведнъж я видях – стъпила здраво с крачетата си на сърфа, леко приклекнала, носеща се като вятъра по вълната, с огромна усмивка на слънчевото си лице. Въпреки адския грохот около мен, почти успявах да чуя смеха ѝ и единствено можех да стоя и да гледам, все едно виждах материализирал се еднорог, как това същество, което за първи път се доближаваше до сърф, се носи грациозно, уверено и стабилно по водната повърхност. След малко вълната свърши, тя направи елегантен завой, от който съвсем оглупях, легна на борда и загреба към мен.
– Много е якооо!!! – извика Роси с грейнали очи.
– Как... – опитах се да си събера мислите в изречение, но тя ококори очи, вперени някъде зад мен и се провикна: – Още една!
Обърна се с лекота и отново разпени водата с ръцете си. Преодолях вълната, извъртях се отново към нея, а тя вече беше заела перфектната стойка, плъзгаше се ефирно по извитото огледало на вълната и цялото ѝ тяло крещеше: „Щастие!“ Когато отново стигна до мен, слезе от борда, оправи няколко немирни руси кичура, освободили се от плитката ѝ и ми се усмихна:
– Страхотно е! Благодаря ти, че ме научи!
Мда... Научил съм я... Колкото и да харесвах да ми благодарят за нещо, това не можех да го подмина ей така.
– Ти... такова... сигурна ли си, че не си карала преди?
– Ха-ха-ха, неее, нали ме видя? Толкова имам да уча. Сигурно хич не съм карала правилно.
– Правилно? Та ти караше сто пъти по-добре от мен, и то от първата ти вълна – въобще не можах да повярвам, че съм изрекъл на глас такова злепоставящо ме признание. – Ти... Изкара ми акъла, ей! Не видя ли колко бяха големи вълните? Как го направи? Откъде знаеше как да се изправиш? И как, по дяв..., така де, как правеше завоите???
– Ми... не знам. Просто се забавлявах – отвърна тя с леко неуверен глас, сякаш беше извършила нещо нередно.
– Забавляваше се?!
– Ами да... Нали това е целта? Отпуснах се и се забавлявах. Аз, като те гледах преди, ти май не се забавляваше... много... – отвърна ми с дяволита усмивка Росица. – Пробвай. След малко пак ще има хубави вълнички.
Тя погали с върховете на пръстите си сърфа и го побутна към мен. Погледна ме окуражаващо и каза:
– Аз ще те гледам от брега.
Заслепи ме с една от своите усмивки, обърна се и започна весело да пори плитката вода.
Изпращах я с поглед и неориентирани чувства, когато бумтенето на разбиващи се във фара вълни ме откъсна от вцепенението. Всеки момент щяха да влязат в залива, а аз трябваше да съм на точното място. Метнах се на борда и загребах Вече виждах как енергията на тези чудовища се материализира в идеално подредени гребени и това отново започна да вдига летвата на адреналина ми. Пропуснах нарочно първата вълна, завъртях се към брега и се засилих.
„Отпусни се, забавлявай се!“
Изправих се в точния момент и... видях как слънцето проблясва по сапфирената водна стена надигнала се до мен, а зараждащата се пяна на върха ѝ се разнасяше на фини пръски, създавайки изобилие от дъги. Не усещах как се плъзгам. Цялото ми тяло и съзнание попиваше момента, картините около мен и усещането, че морето е в мен, а не е нещо, с което трябва да се преборя, да преодолея. Без напрежение, ефирно, блажено и безкрайно зареждащо.
Когато вълната свърши, имах чувството, че е минал час. Или едва секунда, не знаех. Усетих, че се усмихвам толкова силно, че лицето ми започна да се схваща. Исках пак. Направих го. И още веднъж, и още веднъж... На петата (мисля) вълна адреналинът ми капитулира пред умората и реших да изляза. Но явно трябваше да го направя по-рано, защото към края на вълната левият ми крак просто отказа, сви се рязко в коляното и аз цамбурнах звучно назад. Изчаках няколко секунди под вода да ме подмине бялата вода и се показах само за да видя как ръбът на сърфа ми се носи бодро и безгрижно към главата ми.
И някой за втори път днес угаси лампите.
– Братле, добре ли си? Чуваш ли ме?
Нечий глас бавно и с кънтене отекваше в главата ми, която се бе превърнала в камбанария по Великден. Мъглата започна да се разсейва и пред погледа ми се фокусира дългокосата, загрижена физиономия на Жоро.
– Да... ще живея... май – отвърнах сподавено и в следващия момент върнах към 100 милилитра морска вода обратно където ѝ е мястото. Като спрях да кашлям след няколко минути, видях, че съм обграден от няколко души, в които разпознах постепенно спътниците на Жоро.
– Братле, това беше епично! Как само те шибна в главата – добави той, докато притискаше с мокър парцал упорито надигащата се цицина.
– Не знам как го правя тоя номер, но винаги ми се получава – отговорих, след като бях започнал да си връщам баланса. – Трябваше да изляза по-рано, ама... Вие покарахте ли на Силистар?
Постепенно кръгът около нас започна да се разпръсква и народът се зае да си приготвя сърфовете за влизане.
– А, не сме ходили дотам – отвърна Жоро, докато прибираше комплекта за първа помощ.
– Е, нали тръгнахте натам преди час-два?
Той изведнъж спря, обърна се на пети към мен с вдигнати вежди и каза с необичайно сериозен тон:
– Брато, ние сега пристигаме от София. Ти... сигурен ли си, че си окей?
Явно не бях. Помислих си, че ме поднася нещо, казах му как са дошли, аз съм му казал, че вълните са малки и те са отишли да проверят Силистар, а той помълча малко, дойде до мен и тихо каза:
– Дай да те закарам до Царево да те видят. Може да имаш сътресение.
Погледнах го съсредоточено и очакващо, но той не се разсмя.
– Спокойно, ще се оправя. Трябва ми малко храна и почивка – отвърнах примирено.
Всъщност ми трябваше специалист, но не смеех да си го призная. А и още таях надежда, че се шегува за моя сметка.
Жоро направи няколко загряващи упражнения, взе си сърфа под мишница и ми нареди:
– Влез в колата на сянка. Има бутилка с вода вътре и някакви вафли. Ако нещо почне да ти се гади, свирни с клаксона и ще изляза.
Подчиних се безропотно и загледах как компанията започна да хваща перфектните вълни с викове на върховен кеф.
Как е възможно да си въобразя идването им и разговора ни? Пред очите ми бяха, как след това обърнаха на тясната алея и потеглиха, а после…
Росица! Няколко хиляди волта преминаха за наносекунда през тялото ми и аз изскочих от колата. Хоризонтът се люшна рязко наляво и се наложи да се подпра на вратата. Огледах напрегнато алеята и водата, но от лилавия бански и русата плитка нямаше и помен. Тръгнах с не особено сигурни крачки към крайбрежното заведение, за да установя че масата, на която седяха родителите ѝ, пустееше.
Скрих се от пърлещото обедно слънце под единия чадър и махнах на невръстното сервитьорче:
– Приятел, двойката с момиченцето от тази маса кога си тръгна? Видя ли накъде отиват?
– Преди 15-20 минути някъде. Бяха с кола – отвърна смутеният пубер. – Ама имаха момче…
– Момче? Руса коса на плитка и цял лилав бански – нещо си се объркал – изсумтях с досада.
– Къса черна коса и тениска със Супермен. Видях го как се изпика в храстите до тоалетната. Определено беше момче – каза самодоволно пъпчивото лице и се върна на бара, след като се увери, че няма да изкара бакшиш от мен.
Сега я загазих... Явно ударът по главата е бил сериозен, но разбирам да съм получил амнезия, да ми се губят време, моменти... А аз имах болезнено реалистични и детайлни спомени за нещо, случило се преди малко и продължило около два часа... предполагам... Лошо. Дали да не помоля Жоро да ме закара все пак до Царево?... И какво ще им кажа? Как несъществуващо дете ми е показало как в действителност се кара сърф? И после как аз съм карал както никога досега?
Виждах как клетият доктор се чуди в бургаската психиатрия ли да ме прати, или да ме предадат на софийските си колеги.
Прекарах остатъка от деня, наливайки се с течности и блуждаейки с поглед по синия хоризонт от високия бряг, а в главата ми отново и отново се повтаряше този отрязък от време, в който срещнах едно малко момиче, което запознах със сърфа, а то ме запозна със щастието.
Вечерта хазяйката ми, леля Тинка, приложи целия си арсенал от лековити рецепти върху изстрадалата ми глава и въпреки че усещаше нещо в обърканото ми мълчание, не посмя да ме разпитва.
Алармата на телефона ме събуди трудно малко след шест и половина сутринта, но веднага щом слухът ми долови грохота на вълните, изведнъж се почувствах свеж като маруля и с далечен спомен от болка в главата.
Двадесет минути по-късно стоях на брега с борда под мишница и гледах другите ранобудници да дебнат вълните.
„Отпусни се, забавлявай се!“ беше единственото, което се въртеше като стар вентилатор в главата ми, докато гледах как божественият изгрев позлатява залива, а моите хора във водата дразнеха чайките с възторжените си викове към прекрасните, подредени вълни.
Този ден карах малко, но хванах всяка вълна, която поисках. През по-голямата част от времето просто се носех легнал на повърхността, попивах слънцето и прегръдките на морето, убеден, че съм постигнал нирвана, без да знам какво, по дяволите, е това.
Същата вечер седях под леля Тинкината смокиня, сръбвайки от ферментиралите ѝ плодове. Хазяйката се появи от къщата с една купа салата и седна срещу мен.
– К’о стана днес? Май си доволен, не си спрял да се усмихваш, а си на първата чашка още – подхвърли с небрежно любопитство тя и набоде с рязко движение един домат.
– Мдааа, добре беше – отговорих със замечтана блаженост. – Глупости, невероятно беше! Направо... не мога да ти го опиша.
– Аха, браво. Много хубаво – изфъфли с пълна уста леля Тинка. – А боцкай си, де.
Взех вилицата, повъртях я в ръка и се реших:
– Знаеш ли, нещо много интересно ми се случи вчера в залива. Необикновено и... невероятно…
Тя внезапно спря да дъвче, сякаш някой я изключи от контакта, а очите ѝ се заковаха в моите. Постепенно ъгълчетата на устните ѝ започнаха да играят и се разтеглиха в лека усмивка. Преглътна, обърса се със захабената, но бродирана с червен конец кърпа и наклони глава, без да ме изпуска от поглед:
– Видял си Росито, нали?



Сподели в социалните мрежи

Подобни новини

На България й е нужна морска стратегия и политика
Български океанолози се борят срещу цунами
Швейцарски българин иска да строи вятърни мелници под вода
Младите обсъждат силата и значението на Черно море
Подводницата „Слава” става музей
Няма подводница, няма и надуваема лодка
Проф. Иван Маразов открива кръгла маса „Морето – граница или врата”
Проф. Маразов: Конференцията да стане международна
19-годишният Найден Спасов спаси Светия кръст
Пак искат да ползват сероводорода в Черно море за гориво

Компасът на мъдростта

Човек вижда толкова, колкото знае.
Йохан Волфганг фон Гьоте



Живко Георгиев

Добави ме!






Къде ще прекарате коледните и новогодишните празници?

На хижа в планината
Вкъщи със семейството ми
С приятели в заведение
Ще празнувам с родителите ми
На работа

Гласувай
[Виж резултатите]

   "Пойнт Бургас" - информационен дайджест
   Градското списание
   "Лира" - Литературно-рекламна агенция
   вестник "Култура"
   вестник "Сега"
   www.drugotokino.bg
   www.webcafe.bg


Начало      За нас      Реклама      Контакти      Партньорски връзки      Общи условия     
© Rakurs 2011 - 2015
Ракурс - повече от новините!