Митко Попов

Това беше едно пътешествие пеша в Северозападните Родопи, земята на помаците.

Придвижихме се с влак до Септември и от там с теснолинейката до Аврамово – най-високата гара на 1267 м. След като се нащракахме там, все едно влак не сме виждали, се запътихме към Аврамово. Нямахме карта и щяхме да разчитаме на джипиеса на Вики.

Още на първия баир се зачудихме, но за щастие май това беше единственото чудене до края на пътуването. На излизане от гарата срещнахме засмените аврамовчанки, които винаги продават стоката си – мед и сладко – на пътя към селото. Купих едно бурканче мед незахаросан, поприказвахме, разказахме за плановете си, поусмихнахме се и продължихме.

Още от първите метри на селото ми направи впечатление, че селото е живо – поляните бяха изорани, къщите – масивни и имаше белези на живот. По-нататък се явиха и хората – пъплеха по нивите и носеха гюбре за сеитбата на картофите, които са основният поминък по тия земи. До Орцево не се минава през друго село, но пък от пътя постоянно се виждат някакви махали и селца в далечината – изключително красиво, като Швейцария – зелени пасища и ливади, къщички тук-таме, цъфнали в бяло дръвчета...През цялото време от дясно ни наблюдаваше Рила.

Минахме неусетно през най-високата точка от маршрута ни – връх Велийца – 1700 м. Малко след него има беседка с чешма, където се изполегнахме и не искахме да продължаваме 1 час. Имаше чудна гледка към Пирин. Малко след това от ляво започнаха да се явяват първите къщи на Горни Орцевци. Питах една жена от там, дали това е Орцево и за Муса Дурлев, но тя не го познаваше, била от скоро там. Но пък ми загатна за диалекта на местните – хем използват "ке" / "ки" за бъдеще време, хем и говорят напевно, с типичното родопско музикално ударение. Разбрахме, че трябва да вървим напред до магазина (за който знаехме, че е на Муса и че стигнем ли него, значи сме пристигнали).

Муса ни чакаше вътре. Веднага ни заведе при стопанката на къщата, където щяхме да нощуваме – Фатме – красива млада дама, постоянно живееща в селото. Тя се намира съвсем близо до магазина. Веднага ни настаниха.

От предложеното "меню" си избрахме коприва, кисело мляко, картофи, но ни добавиха и кисели краставички, люти чушки, гъби, моркови, домашно масло, домашен кашкавал. Всичко това за 10 лв, за 4 души, понеже не всичко било пари, трябвало и човечност да има. Разумява се, поне половината артиса.

Муса живеел и работел в Банско, но явно поради някаква трудова злополука се е завърнал в Орцево, сега държи магазина и крои разни бизнес планове. Фатме учи в ЮЗУ право, но бая време прекарва в селото. Вечерта си сготвихме манджа на печката с дърва с месото, което бяхме донесли от София, понеже нямаше огнище навън, където да опечем пържолите, а беше и яко ветровито, оказа се и студено навън. Пихме и бира, пуснали си бяхме и музичка, та беше приятно :)

На другия ден към 10 ч. тръгнахме към Бунцево. Муса ни изпрати до Двата чучура, където наточихме вода и ни даде указания за пътя напред. Трябваше да се качим на билото и да вървим до гробищата, където да завием надясно. До тука добре, само дето Муса не уточни, колко гробища ще има напред по пътя ни. Е, оказаха се 2 броя и при двете трябваше да се хване пътя надясно от тях, единия път нагоре, втория – надолу.

15-ина минути след разклона при гробищата почнаха да се виждат първите къщи на Бунцево. Приближавайки се, се разговорихме първо с една баба Джемиле – на 80 г., баба на кметицата, пасеше си „ягнето”. Не пасяло, ако било само. Не ми даде да я снимам – била стара вече.

После срещнахме Айше – почерпи ни с 2 литра мътеница – беше много приятелски настроена, както и другата жена, от чиято къща излезе тази мътеница. Сега като се замисля, Айше ни почерпи с мътеница, която не беше нейна, но другата жена също искаше да ни почерпи, така че ОК :) Покани ни да останем, да се отморим при нея, но трябваше да отбием поканата й. Затова ни заръча другия път да останем. Чудеше се, защо хората взимат пари за нощувка, с какво щял един човек, който нощува при нея, да й повреди стаята? Не всичко било пари. За втори път чух това в един ден от двама души в две последователни села. Спечелиха ме завинаги.

Малко след Бунцево обядвахме в ресторантчето на един рибарник, пробвах пъстървата – беше дребна, но вкусна. От там понеже нямаше време, някой си Шамби, който също беше на ресторантчето, щеше да ни вземе до Якоруда, но така и не тръгна, когато казахме, че тръгваме. Така забързахме надолу, а пътят беше страхотен за колело, ама нейсе... По едно време мина един местен картофен чорбаджия-производител и ни свали до Якоруда. Имал 20 тона картофи, които не можел да продаде поради евтиния внос. Да е жив и здрав!

Аврамово-Орцево-Бунцево-Якоруда
/29-30.4.2012 г./