Стеляна Лунгова-Йонкова

Посвещавам на светлата памет на Данчето

„Където и да отиваш,
отивай с цялото си сърце.”
Конфуций

Няма култура на Земята, лишена от светилища и обекти за поклонничество. Пътят на Сантяго, известен още като Камино де Сантяго, е един от най-описваните и коментирани поклоннически маршрути в света.

Ел Камино започва във Франция, изкачва Пиринеите и върви от изток на запад през Северна Испания до изящната катедрала в Сантяго де Компостела, където се твърди, че се пазят мощите на Св. Яков Зеведеев, един от любимите ученици на Иисус Христос. Сантяго или Св. Яков е бил рибар, брат на Йоан Богослов. Наричали го още Синът на гръмотевицата, защото си позволявал да спори дори със Спасителя. Умира като мъченик, защитавайки Христовата вяра, през 44 година след Христа. Цар Ирод го екзекутира.

Според преданието двама от неговите ученици пренасят тялото му с лодка от Йерусалим през Средиземно море до Галисия. Погребват го в галисийската земя, но точното място е забравено. Гробът му е бил открит едва в началото на девети век от отшелника Пелагиус. Пътят до него му е показан от ярка звезда, откъдето идва и името на град Компостела – „Полето на звездата”. През Средновековието градът става третото по святост място за християните след Йерусалим и Рим, а към неговата катедрала започват да се стичат потоци от поклонници от много страни.

Камино Франсес е най-древният поклоннически път в Европа. Смята се, че той минава точно под Млечния път и черпи енергия от звездите над него. Още от древността хората знаели, че енергията на Камино тласка човека към размисли за смисъла на живота и към себепознание. За почти единадесет века по Пътя са минали пеш известни личности като Карл Велики, Наполеон, Св.Франциск от Асизи, Данте Алигиери, папа Йоан Павел Втори, Паулу Коелю, Шърли Маклейн и много други. Данте нарича всички, извършили поклонението, „единствените истински поклонници”.

Когато преди пет години прочетох за първи път книгата на Шърли Маклейн „Камино – пътуване на Духа” и през ум не ми минаваше, че един ден и аз ще вървя по свещения Път, ще се нарека „пилигрим” и ще стигна до Финистере и Фара, който се намира на скалистия бряг на Атлантическия океан, в най-западната точка на Испания. Някога за римляните провинция Галисия била „Финес Терае” или „Краят на Земята”.

Да крача по Камино си мечтаех месеци наред, но трудностите идват, когато започнеш да чертаеш стъпките, необходими, за да превърнеш мечтата си в реалност. Вдъхновител на моето приключение беше Владина, която е изминала пеша всичките 800 километра на Камино Франсес. Първо ми изпрати дневника, който си е водила, после се срещнахме в дома й.

Тя емоционално ми разказваше за своите преживявания и отговаряше на многото ми въпроси. Когато се сбогувахме, ми каза: „Тръгвай! Камино трябва да се преживее!”. След тази среща аз взех решение да измина поне част от Пътя. В един момент от живота си човек осъзнава, че всяко отлагане е грешка и кражба на време, а страхът – най-голямата спънка, защото той е убил повече мечти, отколкото можем да си представим.

Няколко седмици преди да замина за Испания гледах филма „Високо в небето”. Запомних една от репликите на главния герой: „Животът трябва да може да се събере само в една раница. Всичко останало ти тежи...”. По Пътя се убедих в прякото и в преносното значение на тези думи. Човек действително може да живее с много малко материални неща и да е благодарен за всичко,което е приемал преди като даденост.

В своята книга „Емил или за възпитанието” големият френски просветител Жан-Жак Русо споделя: „Има само един начин да пътуваш по-приятно от на кон: да ходиш пеша.” Преходите пеша сред природата са наистина незабравимо изживяване. Тръгнах по свещения Път с Марина, моя колежка, която също като мен обича предизвикателствата. Поне веднъж в годината човек трябва да отиде някъде, където никога не е бил и да научи нещо ново от това място. Изминахме пеша 300 километра от Леон до Сантяго де Компостела, крачейки през малки селца и големи градове. Вървяхме по междуселски коларски пътища, шосета и планински пътеки, покрай царевични ниви и лозя в две от най-красивите автономни области в Северна Испания – Кастилия и Леон и Галисия.

В една малка тетрадка си бях записала всяко населено място, през което трябваше да минем. Поклонническият ни път започна от Бургос. Идеята ни беше да го разгледаме, да вземем автобус до следващия голям град по Камино-Леон и оттам да тръгнем пеша до Сантяго де Компостела. Първото препятствие, което трябваше да преодолеем, беше езиковата бариера. Бях научила някои думи и изрази, но в реалната разговорна среда не успявах да разбера всичко. За щастие в Испания има закон, който защитава пилигримите и всеки испанец трябва да ги пази и да им помага. И това наистина е така. Навсякъде по Камино обикновените хора ни поздравяваха с „Буен Камино!” /„Добър път!”/, упътваха ни и ни се радваха. Още в Бургос усетихме това отношение. Там за пръв видяхме бронзовите раковини по тротоарите и жълтата стрелка, която щеше да ни води през следващите седмици.

Първата катедрала, която посетихме по време на нашето пътуване, ни очарова. „Санта Мария де Бургос” е изградена в готически стил. Вътрешността й е много пищна и изпълнена с произведения на изкуството. В Тържествената зала са изложени картини на фламандските майстори. Бургос е богат и на много паметници и бронзови скулптури – на бик, куче, полицай-регулировчик. Разгледахме и кръговия площад на поклонниците с красивия фонтан, който е изграден със символите на пилигримите – тоягата, кратунката за вода и мидата.


Легендата разказва, че някога първият поклонник, който трябвало да прекоси буен планински поток, получил свише указание за брод от подредени мидени черупки. Така мидата се превръща в символ на Камино. Приема се, че Пътят е изминат успешно от всички пилигрими, извървели пеша поне 100 километра или 200 километра на колело. Срещнахме и поклонници на коне, но те бяха рядкост.

Пилигримите нощуват в специални приюти-албергета при спартански условия. Някои от спалните помещения са за десетки души, които обикновено се настаняват на двуетажни легла. Понякога, след труден преход, си мислех как е възможно да лежиш изтощен върху леглото на втория етаж, което скърца при всяко мръдване, и да се чувстваш прекрасно...?

Тръгвайки по Камино, човек трябва да забрави за капризите, стремежа към лукса, суетата и да се радва на неща, които почти не забелязва в обикновеното си ежедневие – топлият душ, храната, която сам може да си приготви в кухнята на албергето и да сподели с други поклонници. Още в самото начало най-много ми хареса фактът, че на Пътя всички са равни – независимо от раса, вероизповедание, пол, възраст и образование. Обединява ги и общата им цел – да се поклонят пред мощите на Св. Яков.

В Леон направихме първите си крачки по Камино. Тръгнахме малко след 6 часа. Вървяхме на запад, с гръб към изгряващото слънце. Следвайки жълтата стрелка, стигнахме до площад „Сан Маркос”, който беше пуст в този ранен час. Вниманието ни привлече един от най-хубавите паметници, посветени на поклонника. Той представлява каменен кръст, пред който е седнал пилигрим със събути сандали, в молитвена поза – с глава, вдигната към небето. Срещу него се намира красива старинна сграда. Някога в нея е имало манастир и болница за поклонници, а днес е луксозен хотел. В Леон видях за пръв път произведение на гениалния испански архитект Антонио Гауди – Търговската къща „Каса Ботинес”.

С неудоволствие напуснах Леон. Ако имам възможност бих живяла поне седмица в него – допадна ми атмосферата и аристократизма, който излъчва този град. Не е възможно да се опише подробно всичко, което видяхме и преживяхме на Камино...

След като Леон остана зад гърба ми, ме връхлетя тревожно чувство. Мислех си дали ще успея, дали ще имам сили да осъществя мечтата си... Бързо отхвърлих тези негативни мисли и закрачих напред. Още при първия преход осъзнаваш, че Пътят е единствено твой и никой не може да го извърви вместо теб. Изминаваш го сам и изпитваш чувства, различни от тези на другите пилигрими. Всеки върви по Камино със своите мечти, страхове и въпроси...


/Следва продължение/