Стеляна Лунгова-Йонкова

Посвещавам на светлата памет на Данчето

Няма култура на Земята, лишена от светилища и обекти за поклонничество. Пътят на Сантяго, известен още като Камино де Сантяго, е един от най-описваните и коментирани поклоннически маршрути в света.

Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част I/

Да крачиш по Камино... до края на Земята /Част II/

След като се върнах от Испания, много познати ме питаха дали това пътешествие ме е променило с нещо. Едва ли човек може да се промени за месец..., но мисля, че Камино ме научи да се съсредоточавам върху положителната страна на нещата и да бъда по-смирена и по-търпелива.

След Понферада свещеният Път минава през Какабелос, красиво селище, известно с лозята си, в което една от църквите е посветена на Св. Рок, закрилникът на болните от чума. След около два часа сме във Виафранка дел Биерсо – важна спирка по Камино де Сантяго, защото след нея започва стръмното изкачване към галисийския проход О Себрейро.

Следва Перехе – спокойно село, запазило средновековния си облик. Седнахме пред църквата „Мария Магдалена”, за да си починем. Приютът в селото изглеждаше толкова добре, че решихме да нощуваме в него. На другата сутрин закусихме стабилно, защото ни очакваше сериозно изкачване. Минахме през Ла Фаба и стигнахме до Ла Лагуна, последното селище в слънчевата област Кастилия, преди да преминем границата на автономната област Галисия – хълмистата дъждовна земя, за която си спомням с много обич.

Изкачването към О Себрейро ми се стори по-трудно от това към най-високата точка – Железният кръст. Изведнъж се спусна гъста мъгла и трябваше да бъдем много внимателни, за да не изгубим пътя. Катеренето и спускането бяха двете потивоположности, между които минаваха няколко поредни прехода. Мислех си, че изкачването нагоре носи чувство на победа, а слизането е по-трудно и дори депресиращо. Всяка стъпка трябва да бъде премерена, внимателно поставена, за да не се подхлъзнеш и паднеш лошо...

Усилията и търпението ни бяха възнаградени, когато пристигнахме в О Себрейро – магическо място, едно от най-запомнящите се селища по Камино. Тук се намира най-старата църква „Санта Мария ла Реал”. Заради суровия климат на това място и честите бури тя е построена дълбоко в скалите.

Бях много впечатлена от пайосас. Това са колибите, в които е живяло местното келтско-иберийско население. Те са каменни, с елипсовидна форма и сламени покриви. В тях са живеели заедно животни и хора. Пайосас нямат прозорци и комин – пушекът е излизал през тавана.

Решихме да пренощуваме тук. Вечерната меса в църквата беше много тържествена и на няколко езика. В бара за пилигрими, в който вечеряхме, Франческа се заговори с един възрастен италианец. Едновременно превеждаше на руски, за да мога и аз да се включа в разговора. Говорехме за мотивите, с които всеки върви по Камино – тъжна загуба, да преосмисли живота си преди вземане на важно решение, да срещне любовта, да опознае Испания като турист, да кали волята си, от чисто религиозни подбуди... Причините могат да бъдат много. Нашият събеседник сподели, че има всичко, за което човек може да си мечтае – любима жена, дъщеря, прекрасен внук, пенсионирал се е като университетски преподавател, има достатъчно пари и все още се чувства здрав. Беше вече месец на Пътя, за да благодари на Бог за всичко, което притежава и мислеше, че начинът да го направи е като измине Камино де Сантяго.

На сутринта закусихме с един от местните деликатеси – прясно сирене с мед. Беше доста студено, облякохме най-дебелите си дрехи и тръгнахме. След О Себрейро се върви по живописни планински пътеки. На едно възвишение преди Оспитал да Контеса има интересна статуя на поклонник, който върви, устремен напред и с мъка си пробива път през виелицата. По пътя за Саррия силно впечатление ми направиха селищата Триакастела и Самос, където се намира един от най-големите манастири по Камино „Сантос Хулиан и Василиса”. Той е изграден от светъл гранит, а фасадата му е украсена с Библейски фигури. Особено впечатление ми направи каменната стълба през църквата на манастира. По-късно научих, че тя е проектирана по планове на монаха Хуан Веласкес. Оградата на „Монастерио де Самос” е много оригинална – състои се от огромни чугунени раковини – един от символите на Пътя.

Следващият голям град е Саррия. Той е особено важно място за поклонниците. От тук започва задължителният 100-километров преход до Сантяго де Компостела. Саррия е чудесен град. Успяхме да се настаним в едно от албергетата. В края на ваканционния месец юли има много пилигрими и местата не стигат за всички. Привечер се разходихме в центъра на града и присъствахме на месата за пилигрими в църквата „Сан Салвадор”. На другата сутрин Франческа потегли за родната си Италия, а ние към града на Св. Яков.

Усещаше се близостта на океана – беше влажно и мъгливо. На излизане от града минахме покрай старо гробище, не видяхме жълтата стрелка и объркахме пътя. Майка Тереза казва, „че най-лесното нещо е да се заблудиш”. Двама млади испанци-колоездачи ни помогнаха да поправим грешката си. Запознахме се и сърдечно им благодарихме. Когато разбраха, че сме от България, едното момче ни каза: „Благодаря!”. Започнахме да се смеем. Кой на кого трябваше да благодари – можеше да се поспори...! И сега си спомням за тях с усмивка...

След Саррия Камино е лесен и много приятен. Вървяхме покрай зеленчукови и овощни градини. След около час и половина стигнахме до Сантяго де Барбадело. Докато си почивахме близо до Римската църква, видяхме двама конни полицаи, които навярно извършваха рутинното си дежурство в тази област и един пилигрим, който вървеше с огромен чувал и чистеше покрай Пътя.

В малките селца Ферейрос и Вилача ми направи впечатление едно особено съоръжение, наречено „орео”. То е типично за региона и се среща във всяко населено место в Галисия. Това са малки складове за съхранение на царевица. Те имат правоъгълна форма и са издигнати върху каменни колони, за да са защитени от гризачите. Около нас вървяха все повече пилигрими, предимно испанци, които ни поздравяваха с „Hola!” /„Здравейте!”/.

Най-високият мост, по който минахме е над пълноводната река Миньо преди Портомарин – малко селце с тесни улички, бели двуетажни къщи със сиви покриви и много цветя по прозорците. Беше пълно с поклонници и едва си намерихме места за спане в едно малко частно алберге с мила стопанка. Няколко дни след това отново се наложи да спим в подобен приют – дори не ни искаха личните карти, по-важно беше да си платим. Страхувам се да не победи комерсиалното и Камино де Сантяго да се превърне в бизнес...

Не мога да не спомена Мелиде – град на гайдите и на традиционните занаяти – обущарство и ковачество. През Средновековието в него е имало болница за поклонниците, която сега е музей. В центъра се намира църквата „Св. Дух”, построена в романски стил. Релефът след Мелиде е възможно най-добрият за ходене – почти равнинен. Селцата, през които минахме, бяха от няколко къщи и липсваха дори табели с имената им. В едно от тях имах чувството, че кравите са много ховече от хората.

Когато стигнахме Арцуа, където се подслонихме, осъзнах, че бяхме към края на Пътя – оставаха броени километри до Сантяго де Компостела. Изпитвах противоречиви чувства, доказателство, че сбъднатата мечта винаги носи известно разочарование... Близостта на големия град се усещаше по въздуха и шума. Стигнахме Сан Маркос. Непосредствено до това малко селище се намира „Монте до Госо” /„Хълма на радостта”/. От този хълм за пръв път видях Сантяго де Компостела. В далечината се издигаше величествената Катедрала на Св. Яков, целта на нашето пътуване. През Средновековието пилигримите са тръгвали от това място гологлави и боси.

Сантяго де Компостела е голям университетски град, столица на автономната област Галисия. За да се докосне до атмосферата му, човек трябва да се изгуби в лабиринта от малки улички в стария град и да надникне в десетките магазинчета за сувенири. Да се наслади на звуците на галисийската гайда на открито. Да се спре при художниците, които предлагат цветните си платна. Да прегърне статуята на Св. Яков в центъра на Катедралата и да се поклони пред сребърния скрин с мощите му...

Според поверието никой поклонник не е извървял Пътя, докато водите на Атлантическия океан не докоснат обувките му и не е видял белия фар на нос Финистерре. До малкото селце Фистерра, в най-западната точка на Испания, пътувахме с автобус около три часа. Крайбрежието на Галисия е прекрасно! Прекарахме почти половин ден във Фистерра, вървяхме пеша няколко километра до Фара, разположен над скалистия бряг, който хората преди пет века са приемали за края на Земята. Минахме покрай поредната статуя на пилигрим – някой беше оставил в основата на монумента скъсаните си туристически обувки. Стигнахме до нулевия километър, откъдето започва Испания. Бях щастлива, че видях океана...

На другия ден се сбогувахме с Камино и потеглихме към Валядолид, откъдето тръгва автобусът за България. Пътуването с автобус от Испания до България може да се стори за някои лудост. То наистина е изпитание за тялото, но не и за душата. Видяхме красиви градове и се запознахме с ландшафта на много държави. Минахме през Бордо, покрай красивите мостове на Лион, родното място на Екзюпери, който чрез книгата си „Малкият принц” ни е разкрил една важна тайна: „...Най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите...”. Видяхме красивия планински курорт Шамони и минахме през тунела Мон Блан, който е издълбан под най-високия връх в Алпите и е дълъг 11 километра и 600 метра...

Испания е огромна страна – от Сантяго де Компостела до Валядолид пътувахме повече от осем часа. Минахме през град Ла Коруня – на север и през областта Кастилия – Ла Манча – на юг. Когато слязохме на автогарата, осъзнахме, че вече не сме на Пътя и тук няма жълта стрелка, която да ни води. След около час лутане с раниците на гърба, отседнахме в едно приятно малко хотелче.

Валядолид е 300-хиляден град. До средата на шести век е столица на кралство Испания, а днес –на автономната област Кастилия и Леон. В сърцето на стария град се намират площадът със статуята на граф Ансуру /основател на Валядолид/, кметството и часовниковата кула. В този град е изживял последните си дни Христофор Колумб – роденият в Италия велик мореплавател, който е прекосил Атлантическия океан и достигнал до Новия свят под флага на Кастилия.

Беше много вълнуващо да вървя по тесните каменни улици на стария град, където в продължение на три години /от 1603 да 1606/ е живял Мигел де Сервантес – за когото „свободата е най-висшето благо”. Успяхме да видим и една от най-посещаваните от туристите сгради – „Каза де Сервантес”, в която великият испански писател е написал първата част на романа си „Дон Кихот де ла Манча”.

Свечеряваше се, много хора си почиваха край катедралата, но ние трябваше да се прибираме в хотела – това беше последната ни нощ в Испания.

Когато преминахме българската граница, мислено благодарих на семейството и приятелите си за за подкрепата и обичта и на хората, които срещнах по Пътя – свободни от предразсъдъци и приемащи всичко с любопитство и радост. Прегърнах с благодарност и Марина, с която заедно изпитахме физически болки, притеснения и трудности, но и много щастливи мигове и удовлетворение. Сигурна съм, че всички, които са били на Камино де Сантяго, ще го носят винаги в сърцето си. Не зная дали някога ще се върна, за да преживея отново дните си на пилигрим, но сега се прибирах у дома, напълно уверена, че нищо не лекува душата така, както пътуването...