Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” 2020

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги
Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” 2020 – Втора награда - Проза

Фото: сдружение "ЛУМЕН"

23 септември 2020, сряда

Ракурс

За пета поредна година на 12 септември в Ахтопол бяха раздадени наградите за проза и поезия на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “ЛУМЕН”.

До сега конкурсът се провеждаше в рамките на Есенните ахтополски празници “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”, но заради извънредната ситуация в страната провеждането на тазгодишното пето издание бе отложено за догодина.

Тричленно жури с председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова прегледа изпратените произведения и награди следните автори:

Категория „ПРОЗА”:

I - Майя Виткова-Косев; София

II - Юри Лазаров; София

III - Йохан Девлетян; Пловдив

Специална награда - Христо Илиев - Чарли; София

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Мария Петкова; Свищов

Категория „ПОЕЗИЯ”:

I - Женя Димова; Казанлък

II - Владислав Христов; Пловдив

III - Демир Демирев; с. Златно Поле

Специална награда - Кръстьо Раленков; Пловдив

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Ненчо Добрев; Ямбол

Отличените автори в категорите „Проза“ и „Поезия“ получават съответно: Първа награда – парична премия в размер на 300 лв. и плакет; Втора награда – ваучер за уикенд в Ахтопол и плакет; Трета награда – 150 лв. и плакет. Има и поощрителни награди. Наградите са осигурени от Кметство – Ахтопол, апартаменти „Sunrise”, галерия „Алтер Его – Ахтопол” и дарители.

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.

ЛЯТОТО НА СКОРПИОНА

Разказ на Юри Лазаров, отличен с Втора награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Това беше денят, в който те ловяха мухи и ги даваха на скорпиона..., каза Влади, мрачен и умислен, както винаги. И беше прав; ние точно това правехме в началото на лятото, в онази тиха сутрин до прибоя: ловяхме мухи и ги давахме на скорпиона.

Диамандéто беше дошъл на къмпинга от близкия град с празна кутия от цигари и я сложи на сутрешната ми масичка. Кутията, всъщност, не беше празна, защото вътре имаше скорпион. Видял го снощи в квартирата си, какво е правил, за да го залови – не знам, но накрая го захлупил с един дезодорант и той останал под вдлъбнатината на дъното.

Цяла нощ така съм спал, каза Диамандéто, със скорпиона върху масата. После го набутах в кутията... Тъкмо се беше развел, жена му беше зодия скорпион и той добродушно я наричаше покойната, нищо, че си беше жива и здрава. Покойната не ме оставя на мира, промърмори той.

Не го попитахме защо ни го носи точно на нас, не. Само внимателно го прехвърлихме в бурканче от лютеница, пробихме с пирон три дупки на капачето – за да диша и започнахме да ловим мухи. Сигурно е гладен, бе казал Влади.

Беше кафяв и малък, най-много три-четири сантиметра и притихна на дъното. От време на време леко помръдваше червенеещата си опашка с онзи шип; колкото да покаже, че е още жив.

И се започна с безумните идеи, което бе типично за това място: да го кръстим Шип; не, по добре – Шит; Шит не е ли лайно?; да му пуснем Scorpions; а защо не Карла Бруни?; или да го кръстим на нея? кво ти е направила Карла Бруни, та да кръщаваш на нея скорпион?; ами - защото се ожени за Саркози; тогава – Саркози; как да разберем дали е мъжки или женски; да му сложим някаква цена и да го показваме на чехите за една минута; да си направим ретро снимка със скорпиона ...

Последното надделя, другите щуротии ги оставихме за по-късно – цялото лято беше пред нас, а сто на сто щяха да се измислят още. Метнахме по една фланелка върху още мокрите бански и се качихме по колите.

- Бурканът със скорпиона – в първата кола – нареди Влади. – Тя ще е корабът-майка.

- Корабът-матка – тихо предложи Диамандéто.

Някой леко го плесна по темето и той млъкна, мърморейки: Не стига, че аз ви го донесох...

Процесията мина през бариерата, зави наляво и поехме към градчето. На мен се падна честта да крепя буркана, но преди това внимателно изслушах куп съвети: не го клати, може да му стане лошо; дръж го изправен; не пускай климатика, а отвори прозореца да влиза въздух...

Така де, стигнахме до центъра, на пристанището все още можеше да се паркира. И тръгнахме към фургона за ретро снимки. Там ни се зарадваха, естествено, веднага почнаха с въпросника, който знаехме наизуст: като генерал ли да ви облечем, като пират и пр.

Свилката тихо, но категорично каза:

- Оставяме този избор на вас. А за нас е важно Той да е в центъра и най-отпред.

Леко ме побутна и аз показах скорпиона.

Грешка. Защото жената, облечена като квартална принцеса, се хвана за главата и изкрещя:

- А-у-у-у-у! Не-е-е-е-е! Махнете го туй нещо от ателието ни. То е отровно! Настана суматоха; мъжът на кварталната принцеса, облечен като кочияш, я прихвана през обемистия торс, ококори очи и замаха безмълвно ръце: махайте се, махайте се...

Ние това и направихме. Не проронихме и дума, врътнахме се и запалихме джапанките към колите. Без дори да се договоряме, първо се наредихме на опашката за газирана мента, метнахме по една, за да утолим жаждата на натрупаната ярост и – странно – никой не предложи да влейнем малко и на скорпиона. Само Влади просъска:

- Отровен... Отровен бил... А те кви са?

Прибрахме се в къмпинга, седнахме под тентата на Свилката и се замълчахме. Наближаваше времето за вечеря, а трябваше да се реши: масите - перпендикулярно или успоредно на прибоя? Това бе важно. Но този път не се стигна до спорове, оставихме на жените ни да се оправят сами. Както и стана.

По едно време Влади пое дълбоко дъх и каза:

- Такива неща се случват край морето през лятото.

После рязко стана, почти хукна към караваната си и след малко довтаса със стар Polaroid. При други обстоятелство щяхме да го попитаме: от кой битак го е купил, защо е розов, защо се казва фламинго, нямаше ли някой друг по-естествен цвят и да не би... Но точно в този ден и – след тъпия фургон за ретро снимки – ние просто приседнахме около една маса, поставихме бурканчето със скорпиона най-отпред и застинахме в очакване.

Влади натисна там каквото трябваше да се натисне, минаха секунди и от онова древно нещо изпълзя мрачната и най-оптимистична снимка на света, която още грее от стените на десет каравани. Ние и скорпионът. Или обратното. До ден днешен спорим по въпроса.

- Трябваше да се снимаме връз фона на морето – опита се отново Диамандéто.

Но този път никой не му обърна внимание, нито го перна по темето. Бяхме се взряли в снимката. Обсъждахме нюансите на цветовете, как слънчев лъч преминава през стъклото на бурканчето от лютеница и нежно каца върху опашката на скорпиона и как той, всъщност – позира ли, или просто му е писнало от всички нас.

Жените ни, горките, вече бяха измислили как да подредим масите, май успоредно на прибоя, бяха донесли и купите със салати, шишетата с узлета и – каквото друго се бяха сетили и каквото Бог дал. Защото знаеха: утре бе важен ден. Щеше да има слънчево затъмнение и чичо Весо бе разпоредил: трябва да изпробваме влиянието на мастиката върху човешкия организъм по време на туй рядко астрономическо явление. Свилката, като единствен бернщайнианец между нас, бе решил това да се случи на скалите край Варвара, защото... ясно защо: движението е всичко, целта е нищо.

Въпросът бе: какво да правим със скорпиона? И дали да го включим в експеримента.

Решението взехме на сутринта: Влади остава на къмпинга да бди и да храни скорпиона, а останалите поехме към Варвара. Спряхме колите до Желязното дърво на Бинка, разтоварихме хладилните чанти, в раничките имахме от онези специални очила, а в багажниците – по едно малко иглу, за всеки случай. И се спуснахме към Крокодилите. Свилката носеше една огромна полиетиленова торба, за да съберем накрая боклуците от угощението. Защото ние си го обичаме морето и всичко около него. Не го цапаме, не му късаме тръните и жълтите пясъчни цветя, не му слагаме метална халка в носа...

Разположихме се между камъните, жените извадиха кутийките с миди, желирана солена хамсия, маслини, млечна салата, а бе – всичко необходимо за узо по време на слънчево затъмнение; и за мастика, защото на чичо Весо узото му било безалкохолно.

Но първо си направихме традиционното масово преплуване на заливчето. По средата му има голяма подводна скала и Свилката, естествено, стъпи върху нея и каза: морето ми е до колене. Това се случва всеки път, когато сме тук, но ние не се дразним, нито ни е досадно, не; в известен смисъл даже му се радваме.

Поседяхме мълчаливо на Големия крокодил и се гмурнахме по обратния път към брега. Оставаха три часа до Затъмнението и трябваше да започнем експеримента.

Но не беше писано той да се проведе точно тук. Защото телефонът ми извъня и чух разтреперания глас на Влади:

- Къде сте?

- Как къде? На скалите до Варвара, нали се разбрахме. Ние...

- На скали ми били те. Край Варвара. Сигурно вече лочите узо. А скорпионът има температура! – изрева Влади и прекъсна.

Той наистина крещеше толкова силно, че всички го чуха. Мълчанието ни бе така плътно, че върху него чичо Весо можеше да паркира гадното си Рено Еспас.

Пръв се окопити Свилката:

- Колко време остава до Затъмнението?

Вече не си спомням кой отговори, че – три часа – и Свилката разпореди:

- Имаме време, ще успеем. Събираме всичко и ще го чакаме на къмпинга.

Ние на къмпинга сме много организирани. На нас ни дай само да слагаме и прибираме трапези – всеки знае какво да вземе, къде и как да го сложи, без да се създава излишна паника. За минути всичко бе събрана и ето ни при колите. Вдигнахме малко пушилка по черния път през буруна, вече в селцето се разхвърчаха кокошките, за които Анри твърди, че са кръстоска от женски керкенез и гларус-лешояд; няколко клаксона поздравиха „Варната” преди да завием надясно към къмпинга...

Там заварихме Влади под тентата пред неговата каравана. Бурканчето със скорпиона бе на масата, а Влади го беше увил с любимата си избеляла фланелка.

Как е, премина ли му темпуратурата, даде ли му нурофен, повика ли лекар, питахме тревожно и загрижено ние. А Влади само постави показалец на устата си, в смисъл – тихо! – внимателно отгърна малко от фланелката и каза:

- По-добре е. Сега спи. Най-лошото отмина.

Всичко се пльоснахме кой където намери – по столовете, направо върху пясъка – и изпуснахме покъртителна въздишка на облекчение, която сигурно се е чула на километри от брега. Мълчахме, само Влади по едно време прошепна:

- А може просто да сте му липсвали. Да му е било мъчно за вас... Ние продължавахме да си мълчим.

- Час и половина до началото на експеримента – върна ни към действителността чичо Весо.

И – хайде всичко отначало: мидите, хамсийката, маслините..., а бе – всичко, което...

Сипахме си, отпивахме – кой узо, кой мастика, бодвахме от чинийките, отпивахме, бодвахме... И чакахме.

Когато Луната застана пред Слънцето и то, горкото, се скри, Диамандéто прошепна:

- Ние сме едната точка на линията. След нас е Луната, после е Слънцето.

Никой не възрази. И когато след две-три минути отново просветна, чичо Весо допи последната бяла глътка от чашата си и доволно примлясна:

- Не знам как е при вас, но на мен ми се отрази добре.

Ние се съгласихме и гюрултията продължи до нощите. За нас работа. Всички шумни разговори се въртяха около скорпиона, разбира се: как ще го водим в Дървения капан, за да гледаме ЦСКА и Бешикташ; как най-накрая ще изкачим онзи баир зад къмпинга, дето му се каним всяко лято, но ще го вземем с нас; ще го повозим на лодка за разходка; ще му сменим скапания буркан от лютеница с нещо по-добро; ще му хващаме по-специални мухи, но какви по-точно – не се разбра...

Така си отмина това наше прекрасно морско лято – под знака на скорпиона. Риехме с крачета в пясъка, шумно играехме скрабъл и тихо смуквахме от сутрешните коктейли, вятърът свиреше в косите ни, а по ръцете ни, между татуировките, белееше солта...

И когато задуха мелтемът, и пясъкът започна да ни шиба през глезените, и се захванахме да събираме тентите и иглутата, дойде часът, в който трябваше да вземем най-важното решение: какво да правим с Него?

След много дълги спорове и много малки мастики се споразумяхме: ще го заведем в София. Аз изтеглих късата клечка, видях дружелюбната завист в очите на другите, но се опитах да ги успокоя:

- Мама е биолог, така че – споко.

На другия ден доприбрахме партакешите, минахме ритуално с прашните си коли по алеята, махнахме прощално на лайнарката Огнена пантера, върху която Бранко бе написал със спрей Shit up! и – уви – отпрашихме към София, този Мордор...

... Занесох новото бурканче със скорпиона на мама, тя го погледна и някак научно и лаконично каза:

- Euscorpius carpathicus. Като студенти ходехме да ги ловим край Владо Тричков.

Малко мъчно ми стана, честно. Не казах на мама, че това не е просто някакво си латинско наименование, а нашият си скорпион от последното ни лято. А и нямаше смисъл.

- Какво да го правим? – попитах.

- Имам колега в зоологическата, ще го занеса там. Нека му се порадват и други хора – отговори тя.

Аз се съгласих, обадих се на всеки от тайфата и се разбрахме да му ходим на гости.

Само така и не си спомням как го бяхме кръстили. А и има ли някакво значение това?

***

Юри Лазаров

Юри Лазаров е роден в София. Завършил е журналистика в СУ "Климент Охридски" и кинодраматургия във (тогава) ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Работил е в културните отдели на вестници и списания. Има три издадени книги: "Чичо Весо Облия", "Тълковен речник" и "Чичо Весо Облия. Отново".

Ключови думи: литературен конкурс МОРЕТО 2020, сдружение ЛУМЕН, Ахтопол, награди

Сподели в социалните мрежи

Подобни новини