До сега конкурсът се провеждаше в рамките на Есенните ахтополски празници “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”, но заради извънредната ситуация в страната провеждането на тазгодишното пето издание бе отложено за догодина.

Тричленно жури с председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова прегледа изпратените произведения и награди следните автори:

Категория „ПРОЗА”:

I - Майя Виткова-Косев; София

II - Юри Лазаров; София

III - Йохан Девлетян; Пловдив

Специална награда - Христо Илиев - Чарли; София

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Мария Петкова; Свищов

Категория „ПОЕЗИЯ”:

I - Женя Димова; Казанлък

II - Владислав Христов; Пловдив

III - Демир Демирев; с. Златно Поле

Специална награда - Кръстьо Раленков; Пловдив

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Ненчо Добрев; Ямбол

Отличените автори в категорите „Проза“ и „Поезия“ получават съответно: Първа награда – парична премия в размер на 300 лв. и плакет; Втора награда – ваучер за уикенд в Ахтопол и плакет; Трета награда – 150 лв. и плакет. Има и поощрителни награди. Наградите са осигурени от Кметство – Ахтопол, апартаменти „Sunrise”, галерия „Алтер Его – Ахтопол” и дарители.

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.

ЛЮБЕЗНОТО РАЧЕ

Разказ на Йохан Девлетян, отличен с Трета награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

-Пинизът е да издебнеш рака отзад. Щото ако любезното раче издебне тебе отзад и те щракне за топките, става ОХ ! Смей се, смей се! В спокойно море. Водата бистра – неприлична лупа на спонтанно воайорство в свят, на който му е надменно безразлично, че го наблюдаваш. Слънчеви лъчи като прецизно лабораторно осветление. Наоколо се щурат малки рибки… Едва ли се „щурат“ неорганизирано, когато ги преследва инстинктът, че са включени в основното меню. Натискаш рака с показалеца на лявата ръка и той се кротва в пясъка. Внимателно пъхаш показалеца на дясната под коремчето, а с палеца го притискаш отгоре и е хванат. Вадиш го над водата и хайванът застива в „партер“. А си го топнал в солената вода и почва да се опитва да те защипе. Ако успее – изпускаш го. Падне ли на пясъка се заравя и я го видиш повече, я не. Щото при ощипването ти си се разритал и облаци подет пясък скриват сцената… Пясъчното морско дъно само изглежда като износен мокет в балкантуристка конферентна зала. Аз си имах един тарикатлък – под водата вадех шнорхела от устата и му подавах на звяра гумения мундщук. Той го защипва и не го пуска. А аз цапа, цапа с плавниците и на брега. А там, на децата в надуваемото басейнче още едно-две рачета, няколко от онези с малките красиви черупки, наподобяващи рапани , в които се крият, морска игла, щипалки… Воден свят! И с вода съм го напълнил басейнчето.

Дето се вика 436 402 квадратни километра площ, в която се опитваш да хванеш раче 3 на 3 сантиметра. Откъде знам цифрите? Цял живот мерак по туй пусто море! Четене, гмуркане, плуване, дишане, филми… По Род Стюарт и неговата Sailing¹. Мене апапите ми викат Сантяго. Сещаш ли се – „Старецът и морето“. Аз много по Хемингуей не си падам, ама „Старецът и морето“ кажи-речи наизуст я знам. Сантяго сънувал брегове с лъвове… Аз – морето. Не съм завистлив – животът ме научи, че не е топла баница, от която да си режеш когато и колкото поискаш. Ама на тия, дето живеят на морския бряг, завиждам от сърце. По едно време се бях навил да сменям град на 8000 години с шест тепета за обиталище на морето. Ама вече е късно… Защо шест тепета? Абе водят се седем, ама на практика са шест – едното са го изяли преди десетилетия на павета и чакъл… Акъл!

Акълът, знаеш, е много ценен, ама не всякога достига. Имах едно приятелче с английска филология. И гъзът му английски говори. Филологията, обаче, не е само езика – литература, история, музика, култура отвсякъде… Не да си мислиш, че Филип Марлоу е дубликата на Шекспир, а Кристофър е само Робин² и приятел на Пух. Моят човек беше непробиваем – където го бутнеш! И бачкаше като луд от мерак – преводи на книги всякакви, филмотечно кино, превод по събития, рубрики в радиото… Един ден седнал в много нафукан локал, отворил менюто на няколко езика и застинал – в английския вариант му предлагали Cancer със сос босилек! А Cancer, брат, на английски означава рак, но в смисъла на злокачествен тумор. Ще рече, менюто предлага тумор със сос босилек… За акъла идеше дума. И моят човек им превел менюто безплатно – където трябва crab, където трябва lobster³. Безплатно.

Надух ли ти главата с моето дрънкане. Колкото повече минават годините, толкова повече ме хваща логореята. Имам една леля, подмина осемдесетте. Тя и преди не спираше да говори, ама сега ако искаш да кажеш нещо трябва да я издебнеш, когато си поема въздух, че да вклиниш някоя приказка. Не че ще стане разговор, ама ей така, за самочувствие, дето се вика. Тя не държи и темата. Аз поне темата все още държа. Нали виждаш – моренцето, любезните рачета, рибите… Ти на мене на един картон напиши „риба“ и го изяждам. Хеле пък ако има сол и лимон! Много ми е любим оня номер, дето Сантяго хваща едни хвърчащи риби и ги яде сурови. Наплисква носа на лодката с океанска вода, тя се изпарява на слънцето и той топи в остатъчната сол и хапва. Но си мечтае за лимон. Щото морето без лимон е като яйце без сол и целувка без мустак. Мъжът винаги трябва да има джобно ножче в себе си – не се знае кога ще се наложи да нареже мезе, да отвори бутилка. Мъжът на морето – и лимон.

Нашето море, брат, е добро, сговорчиво, незлобливо. Е взема си курбана всяка година, особено по Илинден, ама това в голяма степен се дължи на дебелите ни глави. Предупреждения, заграждения – не, бабаитлъци. Другите морета що касапщина… На - Йонийско, например, само в битката между Марк Антоний и Октавиан са бастисани близо осемнайсет – двайсет хиляди човека! Пиши ги на сметката на Средиземно и то преди Христа още. А Черното море – то дори какво да му пълзиш по дъното. Тук там някоя антична стена, тук-там някоя амфора, котва… Обръщал ли си внимание на некролозите по морето. Ми те приличат на малко по-старите афиши за естрадни програми. Покойниците усмихнати, весели, са на фона на едни ведри морски ширини, гларуси, фарове… И задължително цветни, по възможност гланцирани. Греят направо. Ще рече, усетили са, че са докопали наградата – веднъж умрели е завинаги, повече няма да умират. Наскоро видях „морски“ некролог със снимка на покойника по бански. В цял ръст. С гордо изпъчено на брега коремче, а пенливи вълници галят глезените му. И с цигара. Само дето не пише „Погребваме Петко Напетов“, както пишеше „Пее Борис Годжунов“, например.

Ведро ни е морето ти казвам. И хората специални. Моята работа повече от трийсет години беше да правя концерти, фестивали, градски празници… За повечето е била необходима сцена с гръб. С надпис, лого, тралала… Сигурно съм измислил няколкостотин оформления за гръб на сцена. Но на колегите по морето свалих шапка ти казвам. Отивам на едни празници, на сцената до кея веселба, а на гърба й надпис: „Паламудени вдъхновения и странджански седенки“! А?

Вярно, че по нашите брегове балък⁴ много няма, както у комшиите. Попчета, сафрид, цаца… Истината е, че през последните години малко от малко се завъди риба. Чернокоп, зарган, лефер, кефал, карагьоз… Мидени ферми. Ама у комшиите! И калмари, октоподи.

Преди някоя и друга година се завъртя една енигма. Викам: „Ударихме ги гърчолята и турците“! Глей какво стана. Ако ти бактисах⁵, казвай. А? Слушаш. Държелив си, брат. Та с едни приятели отиваме да караме нова година на морето в хотел, дето с цени дете в майка разплаква. Ама, решили сме се. Ей, не знам как е било навремето и как е със сегашните пирати, ама паднеш ли на нашенски хотело-ресторантьорски разбойник… Като римското наказание, дето връзвали осъдения в чувал с петел, котка и пепелянка! Меню колкото Стария завет, ама съдържанието му като Откровение Йоаново, демек Апокалипсис. На нашенското море ни дават риби махи-махи и меч! На брега на Черно море нагъваме риби от Самоа, Бенин, Мавритания… Неизбежната пържола с изстинал гъбен сос и гарнитура ориз, на който само китайците от японските лагери през Втората световна война биха се зарадвали. Но Нова година е – една, две, три ракийки и нагоре, пък може и медальон от скакалци да ни предложат. Настроение. Веселба. На първи януари, обаче, в главата на Сантяго може да тече рубриката от планета на планета, но въдичката D.A.M.⁶ в багажника на колата си чака. Измъквам се тихо, кротко. Малка хладилна кутия е приютила стръвта в походната раничка с някои допълнителни потреби. Залитайки стигам до онези бетонни заграждения на прибоя и кротко присядам с вибриращи колене и лакти. Времето е чисто и бистро, морето – езеро. Подвижно перо и воден червей. Замятам. Въпреки вибрациите в ставите, перото отлетява на седем-осем метра, поляга докато кордата се изсули и след това гордо се изправя. Паля цигара. Малее, колко е хубаво. Плътен сноп водорасли се е увил като куфия⁷ около бетонните заграждения и съвсем омекотява звука от пличкането на морето. Мирисът на съхнеща морска растителност ме замайва. Много важно какво става с перото. Гларуси и чайки ме поздравяват на висок глас. С пияна още глава им махвам. Перото трепва. Стига бе. Започва леко да люлее връх, като люлеенето в главата ми. Заемам стойка на куче птичар. Перото леко повежда, после се устремява полупотънало. Засичам. Китката казва 400-500 грама. Съпротива. Набирам с макарата. Под повърхността проблясва тяло. Изтеглям! Триглав змей горянин да бях изкарал нямаше да се сащисам толкова. Каракуда! В Черно море, на родното Черно море на 1 януари сутринта вадя каракуда. Сребриста, леко стоманена, едро тяло, малка глава. Каракудата сладководните рибари я имаме за поне втори братовчед. Абе Сантяго, викам си, ма много си пиян още. Но все пак – в живарника. Забелязвам, че на куката има остатък от бял червей. Нали уж воден сложих? Объркал съм стръвта…или съм я нацелил. Я пак. След десетина минути – същото. Да имаше сега една Yellow Submarine⁸, че да далдисам⁹ и „турутуту туту туту“ да видя какво е туй чудо долу. И без The Beatles морето стана „мой терен“. За около два часа – два килограма „морска“ каракуда. Погледнах часовника. Време за прибиране. Вадя живарника. И какво – прибирам се от новогодишен морски риболов и нося два килограма каракуда. Че кой ще ми повярва? Ще помислят, че нещо нагласям. И пускам каракудата. Тя разпенва водата около зелената куфия и изчезва. В хотела ме гледат как се връщам от риболов на 1 януари и си шушукат. Прави са. Обясних на компанията, че нищо не съм хванал. Вечерта съжалих, че пуснах каракудата – нашите ресторантьорски похитители ни оставиха чисто гладни. На другия ден, преди да си тръгнем, правим традиционната разходка по пътеката, покрай брега към кея. Там, в дясно от края й има рибно пазарче. Отиваме да видим какво предлагат. Връхлитат ме кошмари – сергия до сергия, препълнени с прясна каракуда. Скача и диша. Моите хора от бандата викат: „Сантяго, това не е ли каракуда?“. „Ъ“ – отговарям единствено възможно. „Морска каракуда“ подвикват от сергиите. Истината? Онези дни имаше големи порои. Водата скъсала дигите на някакви развъдници и повлякла всичко в морето. И понеже каракудата е идиот риба, адаптирала се и я ловяли с килограми. „Хъ“ изписах на лицето си неприлично скептичен лик и напуснах пазара толкова панически, щото не забелязах, че продавали и солен паламуд. Та ако тогава бяхме успели да развъдим морската каракуда, щяхме да ударим комшиите.

Видя ли сега природен маймунджулък? И не си измислям. „Истина, истина ви казвам“ както пише в светото писание. Обичам си ги аз тия водните работи – и морски, и сладководни. А пък как обичам речни раци! Да не изпускам темата и аз като леля ми. Тях ги варя само в бира. Не във вода и бира, само в бира. Слагам сол, чесън и керевиз на стръкове. Петнайсет минути. И задължително трябва да се сложат живи. По-живи от нас сега. Майтап бе, Уили! Любезните рачета стават червени и уханни. С бяло вино. Аз ги прекарвам и с мастика…

Като мидите… Малее, пък колко обичам миди. Черноморски пресни миди. Менявам шест тепета за двеста метра морски бряг. Да ставам сутрин по-рано и да мина по пясъка. Той прелива между пръстите на краката като малки фонтанчета и леко шушне. Стигам до водата. Поглъщам въздуха на едри солени и лъхащи на водорасли глътки. И влизам – до коленете, до бедрата, до кръста… И се пускам. Справям се с плуването, момче. Преди по-добре, но още ме бива. Бия с краката, загребвам с ръцете и докато си поемам въздух солени капки се стичат по бузите ми към устата. Прималява ми от този солен вкус. Чувам тъпо плясъка на собствените си ръце. Душата ми се отделя от тялото. Може пък това да е Нирвана. Мога и да се гмуркам. Имам си плавници, очила, шнорхел. Подводният свят е по-добрия свят. Камъните и скалите там са живия белег на земното минало. Танцувам с безброй русалки - червенокоси, руси, брюнетки, със зелени коси… Какво друго са безтегловно реещите се водорасли, ако не коси на русалки. Риби, рибки, раци, рачета, рапани… Разбирам защо Жак-Ив Кусто е прекарал колкото над водата, толкова и под водата…

И компанията, братче. Забелязал ли си колко са живописни и цветни рибарските банди около кейовете и пристаните, където си „паркират“ лодките. Особено рано сутрин и надвечер. Преди или след като са излизали в морето. Продали–непродали уловена риба, винаги са шумни и никога безразлични към приказките – как е небето, как е водата, вятърът, къде могат да се намерят най-добрите и евтини калчища, памук и конопени влакна за хубаво калафатене¹⁰, взима ли сафрида, къде са пасажите, бракониерстване на калкан… Без съмнение: чия ракия е най-добра, съхне ли чироза, на кого булка му шава /в негово отсъствие, разбира се/, рибарски тарикатлъци… И кълбета тютюнев дим над този сенат, чаши кафе в мазолести ръце, но и бира, а и още нещо по чашите. И ако в ранно утро стъпките им са били колебливи, когато сега си тръгват, нозете им са по-уверени, но изписват редовете на съжаление, че сбирката е приключила. Гледам веднъж, както си бъбрят, внезапно до тях спира един поизстрадал мерцедес комби на преклонна възраст. Шофьорът слиза, отключва багажника и без да заключва колата се отдалечава мълчаливо. Минават пет-десет минути без никаква реакция. Мохабетът шумно продължава. По едно време един барба¹¹ отива с „разсеяна“ стъпка до багажника и вади от него пластмасова десет- или единадесетлитрово пластмасово бидонче от минерална вода, пълно с жълтеникава течност. След това със стегната походка се отправя към лодката си и пъха „продукцията“ под бака¹². След него друг – но тубата под кърмата¹³. И така един след друг. Че и от купето изкарваха туби. Но един по един. След това всеки хвана пътя си, без да се връща в компанията. Горивото за известно време бе осигурено. Вероятно изгодно. Шофьорът се върна, качи се мерцедеса и „отплава“. Как ми се иска да бъда един от тия барби, да се осолявам от приказките им и да се опушвам от лютивия тютюнев дим. Към шестте тепета добавям 8000 години жива история. Но се страхувам, да не свърша като пазача в „Мечешкото знаме“ Уилям от „Улица „Консервна“ с шило за лед в сърцето¹⁴. Може и да не е баш метално шило за лед, но за мен и ледената учтивост ще стигне, защото искам да съм един от тях.

Но как да стане като хабитатът ми е на 300 километра от моренцето. Иначе ако съм наблизо ще се впиша. Ставам за компания… Малее, на кого съм седнал да го разправям? На човека, дето го усмъртих с говорене. Туй, че си затворил очи да не е щото ти призля от моите приказки. Не е? Пич си ти. Прощавай, братче, обещавам ти в подходящ момент, ако си толкова храбър, че да ми дойдеш на гости, да те посрещна с такова морско меню, че да си струва стоицизма ти – рибка, тарама хайвер домашен правя страхотен, любезни рачета! Ти само имай храбростта…

О, я кой имаме честта да ни удостои! Нашата Флорънс Найтингейл¹⁵…

- Хайде, Сантяго, време е за химиотерапия.

- Казах ли ти, приятел – любезен Cancer със сос босилек…

_____

¹ Sailing – плаване

² Объркването е с Кристофър Марлоу, а Кристофър Робин е герой от „Мечо Пух“ на А.А.Милн

³ Crab – морски рак, lobster - омар

⁴ Балък /тур./ - риба

⁵ Бактисах - омръзнах

⁶ D.A.M. – марка риболовни такъми

⁷ Куфия – палестински мъжки шал който се увива около врата и главата

⁸ Yellow Submarine /Жълтата подводница/ - албум на The Beatles

⁹ Далдисам /тур./ - да се гмурна

¹⁰ Калафатене – запушване на цепнатините между дъските на лодките, за да не пропускат вода

¹¹ Барба – много добър и авторитетен рибар

¹² Бак – предната част на лодката или кораба

¹³ Кърма - задната част на лодката или кораба

¹⁴ В романа „Улица „Консервна“ на Джон Стайнбек пазачът в публичния дом „Мечешкото знаме“ прави всичко възможно да се присламчи към мъжката компания на Мак и момчетата, но те учтиво не го приемат и той се пробожда с шило за лед в сърцето

¹⁵ Флорънс Найтингейл /1820 – 1910/ - световноизвестна английска медицинска сестра