Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” 2020

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги
Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” 2020 – Специална награда - Проза

Фото: сдружение "ЛУМЕН"

27 септември 2020, неделя

Ракурс

За пета поредна година на 12 септември в Ахтопол бяха раздадени наградите за проза и поезия на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “ЛУМЕН”.

До сега конкурсът се провеждаше в рамките на Есенните ахтополски празници “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”, но заради извънредната ситуация в страната провеждането на тазгодишното пето издание бе отложено за догодина.

Тричленно жури с председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова прегледа изпратените произведения и награди следните автори:

Категория „ПРОЗА”:

I - Майя Виткова-Косев; София

II - Юри Лазаров; София

III - Йохан Девлетян; Пловдив

Специална награда - Христо Илиев - Чарли; София

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Мария Петкова; Свищов

Категория „ПОЕЗИЯ”:

I - Женя Димова; Казанлък

II - Владислав Христов; Пловдив

III - Демир Демирев; с. Златно Поле

Специална награда - Кръстьо Раленков; Пловдив

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Ненчо Добрев; Ямбол

Отличените автори в категорите „Проза“ и „Поезия“ получават съответно: Първа награда – парична премия в размер на 300 лв. и плакет; Втора награда – ваучер за уикенд в Ахтопол и плакет; Трета награда – 150 лв. и плакет. Има и поощрителни награди. Наградите са осигурени от Кметство – Ахтопол, апартаменти „Sunrise”, галерия „Алтер Его – Ахтопол” и дарители.

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.

ПО СЛЪНЧЕВАТА ПЪТЕКА

Разказ на Христо Илиев - Чарли, отличен със Специална награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Морето бе уморено и дишаше плавно. Духаше слаб ветрец и разнасяше миризмата на изсъхнали водорасли. Брегът бе огрян от къпещото се във водата слънце.

В дъбовата горичка всички спяха. От една малка палатка изпълзя слабо момче. То се разкърши няколко пъти, погледна палатката, където спеше другият и се усмихна. под платнището се подаваше бос крак. Наведе се, откъсна стръкче трева и го погъделичка. Отвътре се чу глас и кракът рязко се прибра като охльов в черупкат а си.

- Ставай, Юнга! - рече му момчето и повдигна платнището.

- Аъаъъъъ… - прозя се другият и бавно изпълзя от палатката. Беше широкоплещест, с малка глава и имаше около двадесет години.

- Ще ходим ли до слънцето?

- А?

- До слънцето ще ходим ли?

- Ами…

- А те дали ще дойдат?

- Ако не са ни преварили вече.

- Да тръгваме тогава…

- Вземи плавниците...

Момчетата тръгнаха по пътеката в горичката. Краката им тупкаха в меката прах и отвреме навреме прошумяваха по разстланата слама, върху която доскоро бе лежала някоя палатка. После излязоха на отвесния бряг и тичешком се спуснаха надолу към плажа.

- А? Я виж там до чешмите! - рече слабичкият и се спря.

- Те са.

Пясъкът бе влажен и тук-таме имаше локви от навлязлата в предишните дни вода. По него ясно личаха следите, откъдето бяха минали момицетата. Сега те седяха спокойно там при кавака близо до чешмата и като видяха момчетата радостно им махнаха с ръце. Бяха се запознали с тях преди няколко дни. От тогава всяка сутрин, когато слънцето изгряваше, идваха на плажа под каваците и заедно плуваха по сребърната пътека на слънцето, за да го докоснат. Досега не бяха успяли нито веднъж, защото щом доближиха стария кей при носа, слънцето прибираше пътеката си и се издигаше високо, високо над водата.

- Колко си приличат! Само гдето едната е подстригана като момче. Ако и другата се подстриже, могат да ни разиграват като маймуни.

- И колко са еднакви - бавно каза Юнгата - Еднакви са им дрехите, думите и мислите.

- Никога не съм виждал толкова хубави и така еднакви близначки. Та те си приличат като двете половинки от черупката на една мида.

- Ако застанат от двете страни на кантара, сигурно ще се уравновесят. Но все пак… Все пак ми се струва, че по нещо се различават.

- По прическите? - подхвърли шеговито слабичкият. Другият мълчеше .

- По имената?

- Не… Има нещо, което не мога да определя, но го чувствам.

- Така ти се е сторило.

- Може - съгласи се привидно Юнгата.

Помълчаха.

- Ии-и-и, представяш ли си, ако всички жени по света бяха близначки - бутна го с ръка слабичкият. - Мъжете нямаше да им изневеряват никога.

- А те?

- Те тогава щяха да го ударят на живот и никой нямаше да разбере.

- Стига глупости. Няма ли да предложиш в твоя свят на близначки да се проведе конкурс за мис Земя.

Доближиха се до момичетата под каваците и спряха.

- Господа ленивците наспаха ли се? - попита иронично дългокоската.

- Ехе-е, от кого съм станал! Слънцето не се беше показало още - Излъга слабичкият - Юнгата се успа.

- А за какво спорехте така разпалено?

- Мъчехме се да си представим живота, ако всички момичета по света бяха близначки.

- Би било интересно - каза тя и го погледна особено.

- Ще има ли любов в този свят на близначки? - попита подстриганата.

- Та за какво ти е любов, когато всички жени ще бъдат еднакви. Тогава обикнеш ли една, значи, обичаш всичките.

- А всичките ще те обичат ли теб?

- Хайде да влизаме - подкани ги Юнгата, който до тогава мълчеше и съблече ризата си.- Ей сега слънцето ще се издигне.

Четиримата нагазиха в хладката вода. Тя гъмжеше от светлозелени водорасли, които се бореха с изнемощелите вълни, за да не бъдат изхвърлени на брега. Но морето не ги искаше повече. Когато плувците навлязоха достатъчно навътре, нахлузиха плавниците си и се гмурнаха. Дишаха равно и правеха красиви бавни движения. Само слабичкият бързаше, за да наваксва темпото на останалите трима. Брегът се отдалечаваше, като че ли вълните го тласкаха все по-далеко и по-далеко.

- Почакай малко - каза подстриганата - в плавникът ми има пясък.

Слабичкият спря на едно място. След малко момичето извика:

- Готово.

Двамата заплуваха бързо, за да настигнат другите. Зад тях оставаха бразди като то моторници. Изведнъж той размаха ръце и потъна. Момичето се върна малко назад и той изскочи до нея.

- Какво има?

- Не мога повече!

- Хвани се за мен на влакче.

- Не, не…. оставам. Не мога….

- Да ги извикам ли?

- Не! Ще се хвана на влакче.

Той протегна ръце и пръстите му обхванаха обгорялата плът, там където започвше дългата й шия и двамата заплуваха към кея. Другите бяха отишли доста навътре. Момичето скоро се умори и все по-рядко изкарваше главата си над водата за да поема въздух, но на момчето хич не му беше до това, така приятно беше да държи топлите гладки рамене.

- Може ли да си почина малко? - не издържа тя.

- О, извинявай.

- Нищо.

- Хвани се сега ти за мен.

Тя не отговори и се отпусна по гръб. Водата се огъна под тялото й като пухен дюшек. Момчето поиска да каже още нещо, но като видя, че тя диша тежко със затворени очи към вече високото слънце, гмурна се, пресече подводната й сянка и проби гладката повърхност точно пред нейната глава. Обхвана я нежно и като извика “Опала-а-а” увлече я със себе си в тъмната вода. Притисна се силно към нея. Със затворени очи намери устните й и долепи своите до тях. Няколко мехурчета се откъснаха от мястото на допирането и се подгониха нагоре към огледалната повърхност. После още няколко по-големи и по-малки…

- Не беше честно - каза момичето, когато изскочиха над водата.

- Обичам те.

- А мен пита ли ме?

- Не е ставало дума.

Тя се обърна и заплува бързо. Той я последва. Другите двама се бяха спрели недалеч от кея и се опитваха да достигнат пясъчното дъно. Скоро четиримата се покатериха по старите почернели греди на пустия кей.

-----------------------------------------

Вечерта, когато слънцето се скри, около палатките лумнаха огньове. Някъде дрънкаше китара и настройки, но приятни гласове пееха стар, отдавна забравен шлагер. Отвреме на време като щурец измежду дърветата прозвучаваше транзистор или пък радиото на преминаваща лека кола. Момчетата лежаха на стръмния бряг близо да шосето, забили носове в меката трева. Две стройни сенки тихо се приближиха и седнаха до тях.

- Със земята ли говориш? - попита подстриганата.

- Не, с тревата.

- И какво ти казва тя?

- Казваше ми… я, да чуем… Казва ми, че ме обичаш.

- Излъгала те е. Я попитай пак.

- Обичаш ли ме?

Тревата мълчеше. Момичето също.

- Кажи ми! Обичаш ли ме? - повтори момичето вече по-високо, като стисна студените й пръсти.

Другите двама бяха станали.

- Хайде да отидем при Савата - каза Юнгата. Ударили са три кефала с харпун. Ще има пир.

- Вървете. Ние ще дойдем след малко - каза момчето без да обръща глава.

Когато двамата се отдалечиха той неочаквано прегърна момичето и потърси устните му.

- Не!

- Обичам те.

- Моля те!

- Истина е. Обичам те.

- Вярвам, но недей.

- Знаеш ли, тази сутрин, когато плувахме…

- Не помага. Обичам друг. - рече замечтано момичето, отскубна се от замръзналатат му прегръдка и седна замислено до него.

Момчето се изтегна по гръб и захапа стрък трева. Над тях големите септемврийски звезди мигаха безразлично.

- Знаеш ли…. - започна бавно и тихо момичето.

- Какво? - скочи той.

- Сестра ми…

Момчето пак се отпусна на тревата.

- Сестра ми те харесва.

Той мълчеше.

- Дори… дори ми каза нещо като тебе,... както ти ми говориш, така и тя говори за теб… Разбираш ли?

- Разбирам - прошепна момчето. Очите му бяха празни.

- Е?

- Не помага. Обичам друга.

- Но тя по нищо не се различава от мен.

- Вярно е. Но за мен вече страшно много се различавате - като слънцето и луната.

- Ти каза тази сутрин, че ако всички жени бяха близначки....

- Глупости съм говорил. Замълчаха, а после момичето каза плахо:

- Да вървим при другите.

-----------------------------------------

Отдавна бяха изгаснали огньовете, отдавна изстина пепелта. Луната хвърляше студена светлина. На брега всички спяха. Само слабичкото момче беше подало главата си навън от палатката и гледаше ту звездите, ту морето. От носа, близао до стария кей пробляскваше маяк. Беше влажно и хладно. “Утре ще доплувам до слънцето” - мислеше си момчето.

Така го завари новото слънце.

***

Христо Илиев - Чарли

Христо Илиев - Чарли е сценарист и режисьор, автор на множество документални, научно-популярни, анимационни и игрални филми. Работи също в областта на телевизионната журналистика, занимава се с продуцентска дейност от 1991 г.

Като сценарист и режисьор е автор на над 300 документални филма, сред които “Мозайка”, “Разкази за морето”, “Художникът – директор”, “Българи в Америка”, “Отец Иван и неговите деца”, “Хляб и зрелище”, “Институцията – Народен театър Иван Вазов”, “Светлина от сенки – през обектива на Иво Хаджимишев”, “Раздяла с Неразделна”, “Написаното с перо от ангел в завинаги”, “Българи в Америка”, “Стрелци”, “Вечният музикант”, “Грънци” и др.

Носител е на повече от 50 национални и международни награди, сред които “Златен пеликан”, “Златна роза”, “Сребърен ритон” и мн. др.