Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” 2020 – Специална награда от галерия "Алтер Его

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Страната » Изкуство и книги
Национален литературен конкурс “МОРЕТО!” 2020

Фото: сдружение "ЛУМЕН"

28 септември 2020, понеделник

Ракурс

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол"- Проза

За пета поредна година на 12 септември в Ахтопол бяха раздадени наградите за проза и поезия на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “ЛУМЕН”.

До сега конкурсът се провеждаше в рамките на Есенните ахтополски празници “Паламудени вдъхновения и странджански седенки”, но заради извънредната ситуация в страната провеждането на тазгодишното пето издание бе отложено за догодина.

Тричленно жури с председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова прегледа изпратените произведения и награди следните автори:

Категория „ПРОЗА”:

I - Майя Виткова-Косев; София

II - Юри Лазаров; София

III - Йохан Девлетян; Пловдив

Специална награда - Христо Илиев - Чарли; София

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Мария Петкова; Свищов

Категория „ПОЕЗИЯ”:

I - Женя Димова; Казанлък

II - Владислав Христов; Пловдив

III - Демир Демирев; с. Златно Поле

Специална награда - Кръстьо Раленков; Пловдив

Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" - Ненчо Добрев; Ямбол

Отличените автори в категорите „Проза“ и „Поезия“ получават съответно: Първа награда – парична премия в размер на 300 лв. и плакет; Втора награда – ваучер за уикенд в Ахтопол и плакет; Трета награда – 150 лв. и плакет. Има и поощрителни награди. Наградите са осигурени от Кметство – Ахтопол, апартаменти „Sunrise”, галерия „Алтер Его – Ахтопол” и дарители.

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.

ФИМКА

Разказ на Мария Петкова, отличена със Специална награда от галерия "Алтер Его - Ахтопол" на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

Никак не обичам да си празнувам рождения ден. Тогава ме наляга апатия и настроението ми е едно такова счупено. Тази година обаче не успях да се скрия от шумното парти, организирано от тайфата. Оправдаха се с това, че имах юбилей. Чукнах трийсетака и за финал тържествено получих почивка на Малдивските острови. Очите ми светнаха, като фарове на дълги и ако някой ме беше попитал как си представям Рая, в отговор просто щях да размахам ваучера пред лицето му. Стягах си багажа, пеейки прословутата френска песен „Voyage Voyage“, разцъквах из нета, за да разгледам ризорта, в чийто лукс щях да тъна цели двадесет дни. Малко преди датата на тръгване представител на туристическата агенция звънна, за да ме попита имам ли против да се комбинирам с друга жена в луксозното бунгало. Отговорих, че не е проблем, все пак по тези места не ходят случайни хора, а и беше повод за още едно приятелство.

Ден първи

След дългия полет последва пътуване с моторна лодка до вълшебния комплекс, където трябваше да се настаним. Изглеждаше точно като на снимките – малки, луксозни къщички, разположени сред тюркоазени води, виеше се дървена пътечка, която ги свързва. Извиках на ум, аз съм в Рая! Там съм! Оле!

В този миг до мен се приближи около сто и двадесет килограмова госпожа, облечена в бял костюм на гигантски цикламени точки със сламена капела, закриваща почти цялото й лице.

- Кукле, май с теб ще бъдем в една барачка, а? Казвам се Серафимка, но ми казват Фимка. Мърдай, де! Какво зяпаш? Моментално се сетих за бабиния лаф, че сиромахът като се усмихне и му идва краят. Настъпи началото на моя край, трябваше да споделям двадесет дни Рая с ромката Фимка.

Ден втори

Не съм спала нормално две денонощия. Първо, заради продължителния полет и второ, заради спящата до мен Монсерат Кабайе. Музикалният коктейл от свистящото й хъркане се допълваше от пърдене на промоция, което освен допълнителен звук, внасяше и аромат. Фимка се събуждаше освежена, чевръсто удряше едно стабилно сране, обличаше нов костюм, дюс цикламен и хукваше да разучава района наоколо.

За отмора бях седнала върху дървената пътечка, киснех си ходилата в прозрачната вода. Виждаха се всякакви риби и като казвам всякакви, се усетих, че може би не е добра идея да си топя така своеволно краката, защото току-виж съм останала без тях. Пропуснах плажа, за да дремна, докато мургавата фурия я няма. Събудих се чак привечер. Боже, какъв залез! Небето напоено с цветове – лилаво, кобалтово синьо, розово и тъмно оранжево. Сърце не ми даваше да мигна, за да не изпусна и секунда от тази красота. Изведнъж обаче се чу зловещото тропане от токчетата на моята съквартирантка. Бодро се задаваше тя на този божествен фон и от време на време, златният й зъб проблясваше с последните слънчеви лъчи.

Повдигна си капелата и каза:

- Хубаво си се зазяпала, но духа вятър. Загърни се с нещо, ще ти изстине кръста. Какви деца ще раждаш после?

Напълно изгубих самообладание и не се сдържах:

- Ще се обличам, както си искам, наставления не ми трябват!

- Добре, де, ай не са ядосвай, чи отсега кат са онервиш, после кат си кат мен ко ша прайш?

Нощта се спусна бързо. Хъркането й отново огласяше цялото пространство, но тази вечер заради друго не можех да заспя. Глождеше ме мисълта, че я нахоках несправедливо, а може би беше права за коварното течение.

Ден трети

Спах ли? Не спах ли? Усещах сърцебиене, причинено от луксозната ми почивка в Рая. Само ако знаех, че не екзотичните плажове, а сънят ще се превърне в лукс…

Направих пореден жалък опит да дремна, но чувах нервното й пъшкане. Отворих си скришом едното око и видях, как се опитва да си стигне гърба. Нямаше да стане това със заспиването, ами станах и дръпнах ципа вместо нея. Нищо друго не ми оставаше, освен да завържа разговор с мощната прелест.

- Фимче, що не разкажеш нещо за себе си? Как се докара чак до Малдивите? Голяма скука, ма жено!

- Кукле, ти живна, ма! Ми, ко да ти кажа… Петнадесет години обикаляме из Европа с родата и просим. Я пред Айфеловата кула, я пред оня големия дворец пак в Париж. После заминахме за Италия. Дъщерята роди внуците там. Като те гледам, и ти си плодовита, ама трудно ще родиш с тези събрани крака. Във Флоренция се пръкнаха близнаците Микеланджело и Версаче. Да са живи и здрави! Толкоз гладни бебета като тях не съм виждала, покъсаха й циците, значи! Пък за тука моите хора ми подариха тази почивка по случай юбилея. Не ме гледай, че младея, навърших петдесет.

В нея мигновено заживяваше особен ентусиазъм, когато заговори за новородени. Нищо чудно! Циганите са многодетни. Дай им деца да правят.

Ден четвърти

Безсмислено е да казвам, каквото и да било относно спането, безпорядъка и апокалипсиса в банята. Исках да избягам час по-скоро от това безредие и реших да отида на плаж. Широко усмихнат и любезен господин ме транспортира с лодка до девствен плаж с бял пясък. Лежа върху хавлията, от горещината се унасям. Оказа се, че плажът не е толкова девствен, колкото си мислех. Измежду буйната растителност в далечината се чуваше познатия смях на другарката ми по легло. Смехът й лекота опустоши последната ми надежда да се почувствам райски в Рая. Местни хора я закичваха с венци от цветя, тя се кискаше доволно. Приближавайки се към мен, обширната й сянка закри целия небесен простор.

- Кукле ма, ко прайш тука, ма? На този пек ще заприличаш на сушена скумрийка.

- Какви са тези армагани, Фимче? Вчера дойдохме, а днес те окичиха като коледна елха.

- Ех, кукле! Пари, пари, ама нали знаеш, че човек за най-милото всичко дава?!

Слънчевият диск се търкаляше сред портокалови облаци. Бризът повдигаше водата на ръце и я носеше към бреговете. Фимка нахлу с потно чело, дрехите й бяха изкапани със слуз.

- Добър вечер, Фимче! Изглежда нещо си се изцапала! Къде ходи днес?

- Кукле, изморих се, ма! Ходя и аз подир съдбата си! Пусто да остане, зор да се появим на тая земя, после зор да си отидем!

Имаше резон в тези думи, животът си е голям зор!

Ден…. нямам представа кой по ред

Дните се сменяха като атрактивните костюми на черната перла. Къпех се с часове, защото имах усещането, че комбинацията от евтин парфюм и люта пот, лъхащи от нея, са се пропили по мен до клетъчно ниво. Моето време минаваше бавно, докато тя не се спираше. Постоянно сновеше насам-натам, на всичкото отгоре започна да се прибира с армагани – купища ароматни плодове, антикварни статуетки, бижута. Да се чуди човек откъде ги домъква.

Скуката ми скъсваше нервите повече от новата ми приятелка и реших да я проследя. Притичвах след нея и си мислех: сигурно проси пред друг тузарски хотел, или пък краде, а може и да се е залюбила с някой чуждестранен балък, който я обсипва с подаръци. Това беше първата ми разходка на острова. Остров Дараванду. От разкоша на туристите нямаше и следа. Навсякъде невероятна бедност, но въпреки това не срещнах нито един намръщен човек. Всички изглеждаха щастливи.

Нашето Фимче се шмугна през една врата на местна къща, а след нея заприиждаха жени една след друга.

След час-два излизаха. Тя въодушевено жестикулираше, сякаш се опитваше да им обясни нещо с ръце, а те я гледаха с благоговение и кимаха усмихнати срещу нея. Бутаха в ръцете й всевъзможни платнени вързопчета, пълни с какво ли не. Явно моите предположения, че проси или си е хванала щедър Ромео, отпаднаха. Няколко дни тичах тайно по петите й, но така и не разкрих причината за домашните посещения на Фимка.

Оставаше само ден островно безгрижие и красота.

Сценарият с фимкините похождения, които завършваха с дарове, продължаваше да се повтаря. Любопитството ми съвсем се изостри и събрах смелост, за да разбуля мистерията. Внимателно я последвах до входа на поредната местна къщурка и нахлух без да почукам.

В същия момент смисълът на живота се изръси върху нейните ръце – сбръчкан, изцапан с кръв и плацента. Фимка държеше две шепи живот, докато изплаче. Когато се детето проплака всички жени около рогозката на родилката, започнаха да издават пищящи, възторжени звуци. Някакво особено тайнство радва душите ни, щом нова душичка изгрее на небосклона. Циганката акушерка преряза пъпната му връв и завърза останалата част. Човек никога не знае, чрез кого ще прекъсне връзката си с един свят, за да заживее в друг. По лицето на Фимка се четяха облекчение и радост, обърна се към мен и каза:

- Кукле, откакто съм тука сума ти му бебета изродих. Още от едно време помагам на булките в наше село да раждат. Не мога да стоя на едно място, трябва нещо да върша. Ела, де, ела! Виж, това е третото тука, дето го кръщават на мене.

На връщане седях в самолета, мислейки си какво всъщност е Рая – златен зъб, отразяващ слънцето над Индийския океан, танцуващи тигрови скатове в бисерни води, или новородено, което поема първата си глътка въздух, чрез помощта на българска ромка? А може би е там, където откриваш красотата в другите?! Сигурно ще се засечем отново с Фимка - я пред Айфеловата кула, я у дома, докато изражда и моето дете…

***

Мария Петкова