Йорданка Ингилизова

От 20 г. живеем в кишава студена зима, без телевизор вкъщи си спестявам доста нерви

През декември миналата година даровитият варненец се установи в Бургас по-продължително заради репетициите на „Облак Рай“ – най-новото заглавие в афиша на ДТ „Адриана Будевска“. Изминаха няколко месеца от тази наша раздумка, премиерата на „Облак Рай” е вече минало, а актьорът се поклони неведнъж на бургаската публика.

През последните десетина години Иван Бърнев  има все по-често публични изяви в Бургас. Няколко пъти като специален гост на „София филм фест на брега” (за премиерите на „Емигранти” и „Лист отбрулен”), няколко пъти в гастролиращи театрални трупи – време и емоции, достатъчни да увеличат броя на почитателите му.
„Ами аз съм от Варна и откакто станахте най-добрия град за живеене - момент, казах си, искам да дойда и да проконтролирам защо ни взехте титлата... Честно казано, засега по облика на града не мога да разбера, защото като пристигнах, имаше страшно много сняг, всичко беше затрупано и едни минусови температури... Но мога по хората да съдя, защото те са страхотни“, разкри тогава емоционалните си нагласи актьорът.
Изминаха няколко месеца от тази наша раздумка, премиерата на „Облак Рай” е вече минало, а актьорът се поклони неведнъж на бургаската публика. С филма „Стъпки в пясъка” на Ивайло Христов пък дори пътува до Висбаден, където се провежда  ежегодният фестивал за източноевропейско кино goWest. Там Бърнев заедно с продуцента Асен Владимиров представи българската лента, а после се срещна с публиката, сред която и наши сънародници.
Когато водихме този разговор в гримьорната между две репетиции, актьорът още не беше получил наградата „Икар” за ролята на Били в „Полет над кукувиче гнездо” в Народния театър. Темите бяха неизчерпаеми – за сърмичките, които Иван  ще хапне по Коледа със семейството на жена си, актрисата Маргита Гочева; за нейната роля в „Зимна приказка“ на Маргарита Младенова; за книгата на Станиславски, която чете от компютъра на руски; за първите дни на януари, когато репетициите отново ще го върнат тук... И ето за какво още си говорихме в края на миналата година.


– Режисьорът Богдан Петканин ми каза преди време, че само теб е виждал в ролята на Коля. Ти добре ли се чувстваш?

– Да, той така твърди. С него се познаваме отдавна. Всъщност „Облак Рай“ е стар руски филм, той го е гледал като ученик. Един ден идва при мен с дивидито и ми казва - гледай го. Аз направо полудях, много го харесах! После обаче все се разминавахме, той замина в Русия, върна се, направи в НАТФИЗ постановка. Още повече се зарибих, като я гледах. Богдан има страхотно чувство за хумор, с което печели всички. С фантазия работи. Не е такава връзката ни, еднопосочна, само да стоиш и да вадиш от торбата стари пинизи. Сега аз виждам колко е пораснал. Когато го срещнах за първи път – имах вече пиеси, но виждах, че той знае какво търси. Допада ми чувството му за смешно и драматично, там се срещнахме, смятам, че съм в този жанр – трагикомедията ми върви.

– Какъв е героят ти? Хресал си филма, после учебния спектакъл, това, което правите, трябва да е някакво трето нещо, какво е то?

– Ами не мога да го кажа точно, имаме още работа и не мога да го видя цялото. Героят ми е неудачник, става така, че той сред цялата сивота в средата, която обитава, той единствен е дарен с възможността да види и се радва на всичко, на всяка тревичка да обърне внимание, на слънцето, на облачето. И някак се самозарежда с това, захранва се. А другите са се отпуснали, в техните очи с това си поведение Коля е пълен глупак, нещастник. И не щеш ли нещо се отприщва, той си измисля нещо, остава жив!...

– Спри, повече не ми разказвай. Винаги ли си така влюбен в героите си? Сякаш за миг сам стана един Коля...

– Може би правилно отбелязваш. Първото нещо за актьора е да заобича героя си. Ако аз сутринта съм имал страхотна енергия, приятно съм репетирал и зареждал всички, след 2 часа трябва да съм готов наново и да заредя другите, понеже пък съм и основен персонаж, задължен съм да го направя. Ето, това е талантът на актьора, всеки път при всяко представление да излиза по нов начин.

– Не ти е за първи път да работиш с непрофесионални актьори, чувстваш ли се като учител?

– Не, макар че виждам покрай мене да подскачат, Фери /Фахрадин Фахрадинов – б.а./ например, всичко иска да види и чуе, пита постоянно... Аз като се замисля – нормално е. Но не се чувствам като учител и засега не може да се случи да преподавам. Срещата ми с хора, които не са професионално обременени с актьорството, ми е приятна, защото ми се да дава възможност да погледна от друг ъгъл към работата си. Яна Маринова не е точният пример, защото снима много. Но общуването с дете е невероятно, малкият Венко е страхотен сладур. Аз преди да побелея така, бях със същия цвят коса...

– Синът ти Матей прилича ли на теб? Вълнува ли се вече от театъра?

– Казват, че е мое копие – със сини очи, бял... Но на театър не го водим, не... Пишем буквите заедно, чете на срички, другото – по-нататък.

– В тая роля, на бащата, май най си влюбен?

– Не искам нищо да си спестя, искам всичко да изживея, това много ми помага от актьорска гледна точка. Съзнавам, че по-лесно би ми било да съм без дете, но това пък ме обогатява по невероятен начин! Знам какво е да има температура 40 градуса, знам какво е да се закашля, да не може да диша и че има астматичен пристъп, знам майка му как се паникьосва, не може да спи, подскача... Слава Богу, щастливите и спокойни моменти са много повече, но искам да кажа, че това всичкото обогатява, прави те повече човек, преминал през всичките нюанси на емоциите.

– „Зад кадър“, „Стъпки в пясъка“ - последните филми, в които играеш, обикалят по света. Как се отнасяш към протестите на кинаджиите, беше ли там?

– Не, за съжаление, този бунт съвпадна с премиерата на „Полет над кукувиче гнездо”, разминахме се. Точно когато се организира митингът, това беше времето на най-силни репетиции. Последните дни Сашо Морфов ни събираше от сутрин до вечер. Как се отнасям към протестите! Разбира се, напълно солидарно! Не мога да повярвам, че у управляващите отсъства всякакво желание да сложат нещата в ред, да има приоритети. Въртим се в омагьосан кръг, порочен и ужасен. Нямало да има повече пари за култура! Ами добре, така се обричат стотици семейства без хляб. Зад един филм стоят 50-60 човека, при това дейностите са строго профилирани. Да кажем, фокусникът на камерата, много тесен специалист. Не знам дали си дават сметка хората, че в киното няма автоматичен фокус на камерата като тези, дето ги продават масово. По време на снимки има един човек, който следи актьора - ако скочи като лъв напред и се върне или му праснат един тупаник и той падне, този човек следи образът винаги да е на фокус. Давам този пример, защото това е учено, то не може да се постигне ей така просто... Това е практика и толкова тънка ръка, усет за детайла. И колко примери има още – човекът, който бута количката, ако го вземат от улицата, пак нищо не става, защото трябва да води камерата така леко, че да не се усеща. Това са фини неща. Полудявам, като чета коментарите в интернет – може ли  народът ни да е толкова иззлобял... И вместо да усетим подкрепа и да чуем – ей, че кофти, че няма българско кино, започват да се обръщат срещу това. Филмите ни излизат в чужбина, има добър отзвук за тях, а според анонимниците в нета – от 20 един да има поне да каже ей така, сърцато, пичове, да живее културата! А всички... отрицания, отрицания, необразовани антинастроени люде, някаква маса... Приемам го като чисто мнение, от сърце казани думи, значи какво - пълно неразбиране! Мои близки също ми казват – чакай първо да се оправят другите неща, престъпност, болници, пък после. Е-хе, ако се чака така, ако се мисли по този начин, значи ние кино, театър никога няма да имаме. По време на криза, това е идеята, културата да е приоритет. Ама тия отгоре за нищо не им пука, само обещават, а като се качат на поста, започват да забравят. Много отчаяна е работата... Мъчно ми е. Ако събера 10 човека от улицата, нито един няма да каже – да бе, да се вдигнем искаме да имаме българско кино! На никого не му пука! А то е толкова важно, важно е за нашите деца. Първосигнално е да се мисли, че киното е важно само за мен, за да се храня аз. Става въпрос за инвестиция в бъдещето. Ох, сложен и дълъг разговор... Ако сега заговорим за проблеми в училище, то е, защото е имало 20 г. липса на отношение към културата!

– Ами да, каква кинокултура, като се разпродадоха киносалоните, малкото филми, които произвеждаме, и тях няма къде да ги показваме. Защо нямаш телевизор вкъщи, не е поза, нали?

– Не, не е поза. Един ден се върнах вкъщи и си дадох сметка, че съм обсебен. Голяма врява, голяма чалгаджийница! И страхотно започнах да се натоварвам, екранът ме стресира с бълвочи, които изригват без прекъсване. Последно имах кабелна, с много канали, прехвърлям дистанционното – нищо, ама нищо! И си викам защо ме залива това нещо?! Сега гледам избирателно и съм си свободен - ако искам да чета книга, ще чета, ако искам музика – музика. Избирам си сам филмите, които да гледам. По същата причина преди 2-3 месеца деактивирах профила си във Фейсбук. В един момент се усетих участник в нещо, което ме притиска, направо ме завлича. А искам, като се върна изморен от работа, да ям, да чета, да играя с Матей... Умишлено ги разкарах тия неща, за да имам време за книга, за мислене, да няма образи, които да те заливат, да мога да видя къде са книгите. Към това се прибавя и плюсът, че не е полезно за Матей, на него му пускаме кратко анимационно филмче. Без телевизор си спестявам доста нерви. И сега само като чуя в 8 часа - бомба отрови дърветата еди-къдеси, 15 етиопчета останали сираци, някаква река преляла и завлякла цяло село... По-рано тия неща нали пак са се случвали? Не е задължително сега да ги знам, няма да стана по-добър с това. Медиите заради пазарния принцип извличат чернилката на живота, разбирам, трябва им новина, обаче аз си казах – стига! Не искам да бъда изтривалката... А да не говорим за нещата, които се допират до мен като актьор. Като видя какви бози се правят от мои колеги, те го знаят, ама нали трябват пари...

– Ти също си бил едно време в шоубизнеса.

–  Но вече не съм. Макар че по думите на тия, вещи в тоя занаят – сега щях да съм напред с материа-а-ала! /смее се/. Тоя материал не го искам, затова не съм много добре с парите, но ми стига на мен...

– За какво ти стига времето?

– На етапи е. Миналата година беше криза, сега от няколко месеца се струпаха нещата. От 3 месеца съм с „Полета...“, веднага се появи бургаското представление. Кино няма, за съжаление... Да не прозвуча глупав оптимист, честно казано не виждам как ще се оправим, но от друга страна – си мисля, че здравият разум все пак трябва да надделее.

– Как се настройваш за празниците, готов ли си с подаръците?

– На Нова година съм на работа, точно на 31 декември ще играем „Полета...“. В 22.30 ще свърши представлението, после във фоайето на театъра ще има купон. Правят опит да възродят стара традиция, има продадени много билети. На мен много ми допада, щото от яденето и пиенето няма да се избяга. А за подаръците - само за децата. Да ти призная, вече ми настръхват косите, когато някой за пръв път спомене или аз усетя ледения полъх на Коледа. И ме стрелва мисълта - ей, Коледа е другата седмица, подаръци трябва да се купуват, ужас... Защо така се получи? Защо не е като навън, където само звънят звънчета, пийвате си греени винца на открито и всичко блести празнично? Имам чувството, че не е само до пари. От няколко Коледи насам единственото ми спасение и изначалното хубаво чувство, когато мислим за Матей, пишем коледното писмо, украсяваме вкъщи.

– Това, за духа, е свързано с по-предните ни думи...

– Смяна на ценностите ли е не знам, в сива кишава студена зима газим. От 20 г. насам! И за съжаление в такава зима се пада и Коледата, пусто как не беше на 15 юни през лятото, когато е рожденият ми ден. Да видиш колко е хубаво с домати и сиренце на плажа, голи, е, това вече е Коледа! Какъв кеф, нали?