Йорданка Ингилизова

Бърка се, като се прави опит модел от високо развита система да се прилага към нашите пещерни взаимоотношения

Познаваме се с Боян Биолчев още от времето, когато построи сам бунгалото си на любимия резовски бряг в най-югоизточната ни точка и когато измисляше и разказваше в захлас на дъщеря ми приказки за лека нощ. Оттогава почти нищо не се е променило – освен че му се налага да подрязва клоните на дърветата пред бунгалото, за да не скриват безкрайната морска синева и че дъщеря ми отдавна си чете сама десетките му книги.
Този разговор направихме във Варна, където проф. Боян Биолчев беше шеф на журито на фестивала „Златна роза”, чието 30-о издание събра 30 пълнометражни и късометражни български игрални филма. Тъкмо беше приключил срещата с другите оценяващи и се присъедини на масата, където със съпругата му – режисьорката Мариана Евстатиева, вече пиехме кафе.

Седмица по-късно в София се състоя премиерата на най-новата му книга „Антарктида – окото на Космоса”, определена от автора като реалити роман. Ето каква шеговита мъдрост е написал отзад на корицата: „Земята е кръгла. Ако си упорит, ще стигнеш до желаното място, дори и да я заобиколиш цялата. Казват, че не пътят е истината, а целта. Помоему, ако нямаш цел, тръгни на път. Може да я намериш”.
Да тръгнем и ние сега по словесния път – да намерим верните отговори...

- Здравей, Бояне! Поздравления за новата книга. Все повече доказателства намирам за това, което отдавна съм казала и писала – че е забавно човек да разговаря с теб, но и съвсем не скучае и когато те чете. Бил си на Антарктида два пъти, оттогава са изтекли почти 10 г. Трябва ли да мине време, за да се уталожат нещата или просто имаше нужда от абсолютно конкретен повод, за да започнеш да пишеш?

- Трудно ми е точно да отговоря. Един път като че ли едно нещо в мига се получава, друг път имаш чувството, че го държиш в ръцете си и уж го държиш, а се изплъзва. В тоя случай, като че ли нямах ключ към книгата, не знаех какъв ъгъл на наблюдение да избера, на писателско наблюдение имам предвид. И второто, много важно, притесняваше ме диктатурата на пътеписа.

- Искаше да избягаш от него?

- Като че ли обективността на описанието ми е малко противопоказна. Всеки писател всъщност си е един лъжец... Ако му се отнеме възможността да писателства, да твори художествена измислица, което в нормалния живот е чиста лъжа, та ако му се отнеме възможността да поизлъже, той не се чувства свободен. Така че ключът се роди сам и дойде по това време, през зимата на тая година. Реших да направя чиста белетристика, просто абсолютно освободен художествен разказ с живи герои, живи хора и да смеся в пропорция, каквата аз реша, реалната истина с измислицата. Тая книга не е подчинена на пътеписа, а на законите на литературата.

- Т.е. някъде доминира художествената измислица, базирана на...

- Нищо не доминира. Тече компактен художествен разказ и в него ако има съответното място, се появява абсолютно чиста истина - случката каквата е била. Друг път се появява случка, каквато би могла да бъде... Нито едно от нещата, които се описват вътре, не е невъзможно да се случи.

- Докато четях книгата, ми се стори, че на това място, в Антарктида, сякаш ние, българите, сме изградили истинската демокрация, така ли е?

- Щях да кажа да, ако знаех какво е истинска демокрация, тъй като в живота ми не се е случила. Мисля, че единствената истинска демокрация е в антична Гърция. Оня ден, изключително рядко ми се случва да нямам здрав сън чак до сутринта, та тогава се събудих в 4 часа и почнах да чета Тукидид. На цели осем или девет страници са пледоариите на двама атински членове на Ареопага! Единият иска да бъде наложено смъртно наказание на пленници, а другият не иска. Осем страници изключително фина аргументация, невероятно богат поглед върху това какво е човекът, има ли смисъл да постъпиш красиво в очите на хората, а да им докараш нещо лошо, благодарение на това, че си бил човечен в даден момент. Видях толкова много неща, които просто не мога да чуя днес никъде! Явно това е била истинската демокрация.

- Но определено в „окото на Космоса” се живее по-добре?

- Всичко зависи от човека. Ако човек се е научил да живее добре, живее добре навсякъде. Ако сърцето му е свито и душата му е на калъч, където и да го сложиш все ще му е криво... В крайна сметка, знаем, че на царкинята през девет дюшека й убива зърното... На Антарктида няма място за несвестни хора. Те се самоизолират и втори път не ги виждат там. Естествено че има и трудност, най-голямата – чувството за клаустрофобия. Тъй като времето е лошо, а то непрекъснато е такова, една част от хората не го изпитват. Затворен си в много малки пространства, виждаш едни и същи физиономии. С течение на дните, човек преди да си отвори устата, ти знаеш вече какво ще каже. Депресията идва от мига, когато започваш да виждаш и кой за какво мълчи.

- Хайде да превключим на филмова тема. Много се бунтува киногилдията около субсидиите. И в този шум се дават за пример западни модели, където както е в Щатите, държавата не отпуска пари за кино. Ние в малка България какво трябва да направим за нашето си кино, за да го има?

- Това е характерна грешка, бърка се, като се прави опит модел от високо развита система да се прилага към нашите пещерни взаимоотношения. Казвал съм го и преди - рисковано е да се опираш върху елегантни цивилизационни модели в обстановка, в която зад всеки ъгъл дебне по едно око на цар Киро. Трябва да се ръководим единствено от максимално възможния резултат. При нас методите за финансиране неминуемо ще се различават от начина, по който това става на Запад. При положение че един актьор там взима милиони и става свръхбогаташ в обозрението на една кариера, а при нас ходят немили-недраги... Какво можеш да приложиш от онзи опит? Така че трябва сами да си решаваме модела на оцеляването.

- Т.е. държавата да участва?

- Държавата не може да отстъпва, защото в Америка това е въпрос на огромен бизнес, а при нас – съхраняване на национален облик и поддържане на културен тонус, без който губим идентичността си. Инвестиция не в конкретно изкуство, а в начина, по който ще изглеждаме.

- Сега си оценител на тазгодишната филмова продукция, бил си сценарист, актьор... Какво ти се прави в българското кино?

- Аз съм неоценен актьор... Но в киното ми се прави всичко, защото то е една грандиозна игра. Невероятно лесно пиша диалози. В сценария ми е трудна структурата, подреждането, окончателният вид на текста, след като ги напиша. Защото първоначално не са такива, каквито стават впоследствие. Монтажът в сценарното писане при мен е изключително важен, докато в тази книга, за Антарктида, започнал съм белетристиката и не съм премонтирал абсолютно нищо. Киното има скокообразен разказ и то силно се различава от пастелната и леко монотонна система на придвижване на белетристичния сюжет. В белетристиката сюжетът те държи и ти като че ли го изпълваш така, както строят сгради с бетонна конструкция, след това попълват с тухли стените. А в киното хвърляш кубчета и чакаш нещо да се получи и да ги пренаредиш. Това съм го усетил, знам го и затова не се насилвам.

- А става ли кино от книгата?

- Трудно е. Тя е на ръба на потока на съзнанието, на разказ за един свят през човека. Сигурно ако се появи някой, който да го хареса като кино, може да му намери начин за реализация. Аз лично не го чувствам.

- Коя игра ти е по-привлекателна – в писането или в киното? Каза, че писателят е един лъжец, в киното може ли да бъде?

- Има ли художествен разказ, има и лъжа. Литературата е много по-несъвършена от живота по една огромна причина – че животът не се подчинява на сюжети. И въвеждането на сюжет представлява насилие върху самия живот, следователно тази вторична действителност, литературата, може да се ръководи от своите правила. Всички опити те да бъдат пренасяни на живо са мъртвородени. А играта е еднаква навсякъде. Щастлив съм, че писането при мен продължава да ми бъде игра като на дете. Аз се забавлявам искрено, наслаждавам се. Сам си измислям свят, като го откривам. Да, усещам детската радост от откриването на непознат свят. Това, което изпитва детето, като опознава заварения свят, в който се ражда, същото изпитвам и аз в свят, който сам създавам.

- И кого каниш първо в детската си стая?

- Всички.

- Е, най-първо?

- Няма първо. Литературата е писмо до всички. Имаш ли определен адресат, като пишеш, все едно че правиш дневник на пансионерка, а не художествена литература.

- А как ще играеш другата игра, в Националната агенция за акредитиране на ВУЗ-овете, която оглави?

- Там не е игра. Където съм работил като административен ръководител, всички са имали много неприятни преживявания, като са мислели, че разсеяният ми външен вид и бохемските ми похвати представляват същност, а не начин за забавление. В действителност виждам абсолютно всичко, помня като слон, а това, че не го казвам веднага – нищо не значи. Работя абсолютно целенасочено и сериозно. Не пропускам нищо.

- Какви са критериите един ВУЗ да получи акредитация? Истината е, че младите хора намаляват, това лято се чу, че в Софийския университет поканили и двойкаджиите да се запишат...

- Не е точно така... С административни мерки не могат да бъдат решени проблеми, тъй като говорим за 51 университета. Тая огромна бройка не е плод на девиация на образованието, а е резултат на нахлуване на далавераджийско мислене, превръщане на част от образованието в далавераджийско пространство. Това са коренно различни неща. Как можеш присъствието на далавера да компенсираш с научни критерии? Може. Като държавата дава пари само там, където има високо качество. Това поставя изключително високи задачи пред Националната агенция за акредитация. Аз си давам сметка колко голямо значение има. Понеже тя е потенциална опасност като носител на научния критерий при оценката и негов защитник, тя е и потенциален враг на посредствеността в областта на образованието. Затова напоследък има невероятно много опити да бъде изтласкана, да бъде подменена с рейтингова система, т.е. да се въведе медийно-митологичен критерий там, където работи фактологично-научният. Но докато съм аз там, ще воювам това да не става.

- Дано, 6-годишен мандат не е кратък срок. А има ли вероятност някои ВУЗ-ове да бъдат затворени?

- Ние не можем да заключваме и според мен агенцията не бива да бъде натоварвана с полицейски функции. Агенцията трябва да отмерва параметрите и ще повторя –критериите. Държавните институции трябва строго да прилагат нейните решения. При негативни показатели ние можем да дадем много ниска оценка, да лишаваме от правото на магистърско обучение, от правото на докторантско обучение и това е един от начините. Обаче в момента как се финансира висшето образование? Парите вървят със студента. И вместо борба за високо качество има борба за студенти. Това не от една агенция зависи, зависи от законодателната основа. Мисля, че има разбиране в тази посока - трябва да има законодателна промяна, нов закон за образованието е крайно наложителен.

- Темите са безкрайни с тебе... Лятото свърши и дойде раздялата с любимото Резово, където са морето, гмуркането, ловът...

- Да, цяло лято бях там, но няма лошо, че идва зима, аз съм скиор, бил съм състезател 11 години и сега продължавам да карам ски активно. Ходим в Алпите с Мариана Евстатиева...

- Но преди това има едно дълго четене на киносценарии, нали си член на Националната комисия за игрално кино, която през ноември ще трябва да се произнесе. Колко текста имаш за четене?

- 80 сценария. Ще чета и това е! Нямам трудности в това отношение. 20 години съм бил в комисията за кандидат-студентски изпити и проверяващите придобиват светкавична способност. Веднага влизаш в езика и на четвъртия епизод вече разбираш структурното мислене на автора, но не отпада задължението да видиш целия тест. Това е разликата. Докато при кандидат-студентската работа можеш да спреш по средата. Но тук са интелигентни, талантливи хора, така че изчерпателността на проникването във всяко произведение е задължително.

- Добре, приятно четене и дано да се появят хубави сценарии, за да имаме очакване и за хубаво кино!