Йорданка Ингилизова

Най-трудно е да разкажеш една тъжна история с усмивка, това е висшият пилотаж

Разпознах го на откриването на фестивала „Златна роза” във Варна. Леко прошарен, елегантно небрежен в дънки и синя риза, с чаша в ръка, кинорежисьорът Стефан Командарев бъбреше с приятели на коктейла в познатия ресторант във Фестивалния и конгресен център. Знаех, че е в журито на 30-ото юбилейно издание, но сякаш не очаквах да се сблъскам с него първата вечер. А името му ми беше познато от времето на „Пансион за кучета”, когато все още ми беше любопитно как един дипломиран доктор решава да захвърли бялата престилка и да се захване с кинорежисура.

После се заредиха документалните „Хляб над оградата” и „Азбука на надеждата”, с които влезе и в международните новини, а след „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” вече бях сигурна, че този човек го познавам лично – толкова навътре бях влязла във филма, в победите му, в разпространението... Помня вълнуващата премиера в Бургас с играта на табла, последвалите прожекции в региона, а когато стана чудото – да попадне в списъка на деветте претенденти за чуждоезичен „Оскар”, нямаше по-голяма радост в онази нощ. И разбира се, тези преживявания, подсилени от чутовния ентусиазъм на продуцента Стефан Китанов!
И така, сядаме на другия ден с току-що навършилия 45 г. режисьор в едно варненско кафене. Тогава Командарев нямаше как да знае, че след два месеца ще има повод за нова радост – проектът му „Съдилището” получи най-много точки от Националната художествена комисия, която предлага на Националния филмов център кои заглавия заслужават финансова подкрепа от държавата.
И някак естествено започваме разговора от играта на табла – тънката червена линия в разказа за бай Дан...

- Колко табла изиграхте, г-н Командарев, по всички краища на света?

- А, много! Първо играхме, докато писахме и правихме проучвания. Ходехме на такива места – турнири по табла, беше абсолютно нов свят за мене. Оказа се, че съществува цяла мрежа от клубове по табла, където често се организират турнири. А като тръгна филмът, къде ли не сме играли, включително и с Вим Вендерс, по време на „София филм фест”. Имаше мач между отбора на „Светът...“ срещу отбора на останалия свят. В Белград също хвърляхме зарове, там противник ми беше сръбският актьор Небойша Глоговац, който играе в „Клопка”. В Истанбул пък съм играл срещу местни кинокритици. Къде ли не...

- Маркетинговата програма на продуцента Стефан Китанов е впечатляваща, това ли е най-добре разпространеният български филм - и то показван не само у нас, но и в чужбина?

- Да, изключително добре разпространен е филмът. В България постигна доста добър брой зрители, можеше и повече да са, но за този момент това беше максималното. След това тръгна тази идея „София филм фест на път”. Знам - и в малки селища като Черноморец и Малко Търново филмът е имал среща с публиката, за съжаление не ми беше възможно да присъствам. Със сигурност по света е най-добре разположеният роден филм. Има продажби за киноразпространение, което е прецедент в цялата история на българското кино. 71 държави, от които Китай, Америка, Русия, Япония - по екраните!

- Вие научихте ли нещо повече за себе си от срещата с публиката в чужбина?

- Да. Човек си сверява часовника. Доколко езикът му е универсален, разбираем, отвъд културните различия на народите, пък и на различните континенти. Имах среща с публика къде ли не. Изключително се гордея, че една трета от 30 и кусур награди са награди на публиката. Интересно са разположени географски, на места, различни като култура – в София, Тайван, Португалия, Испания, Беларус.

- Коя е най-изненадваща оценка, мнение, преживявания на зрителите?

- В Америка имаше българи сред публиката, идват и ми казват - това е нашата история, ние точно така избягахме, всичко е абсолютно точно, как сте го разбрали... Имали сме странни срещи, в Португалия например, гаджета, 15-16-годишни, симпатични, ми казват - ние го гледаме вече за четвърти път и сме възхитени. В София след една от прожекциите момиче на същата възраст пък ме изненада – като го гледах няколко пъти, взех много важни решения за собствения си живот... От една страна приятно, но и много задължаващо, да влияеш по такъв начин на човешките животи. Но това е вече силата на киното.

- Казахте, че по време на писането на сценария, продължило 7-8 години, сте се свързал с класни табладжии. Ефектният финал с разцепването на зара измислен ли е?

- Аз не съм виждал на живо. Но в табладжийската митология, фолклор, история – това съществува, случвало се е. И има всякакви легенди и митове. Има и израз – да ти се сцепи зара, това значи. Но този филм е доста зад гърба ми вече, не съм го гледал от премиерата на 15 март 2008 г. Той е затворена страница за мен и оттогава досега всичките ми усилия са върху новите ми проекти.

- Да, единият е „Съдилището“. Какво може да открехнете за него?

- На фаза сме да работим с консултанти по сценария, анализират, разкостват го... Всеки персонаж се премисля наново и с тяхна помощ гледаме да го преподредим, да го развием, да става все по-добър. В момента имаме 11 варианта на сценария, което е добре, средноевропейска ситуация. В България ми се чудят. Но в Европа сценарият варира между 12 и 16 опита, за да бъде добър.

- Вие имате още малко работа значи...

- Е, така или иначе има време за още пренаписвания. Това е пътят.

- Пак залагате на копродукция.

- Уви, да. Аз като човек, минал по този път в копродукция с 5 държави, мога да кажа, че е хубаво, защото позволява филмът да се сбъдне, но и ти усложнява живота. Всичко става по-тромаво, намалява ти до голяма степен свободата, защото хората, като дават пари, имат право да се месят на ниво сценарий, на ниво монтаж. Тепърва ще правим кастинг за актьори. Засега работим с Германия и Македония, вероятно парите няма да стигнат, ще трябва да включим и четвърти продуцент. Ако върви планът за финансиране, снимките ще са в късната есен на 2012 г.

- Доколкото знам, „Съдилището“ се явява като своеобразна игрална версия, продължение на документалните „Азбука на надеждата“ и „Хляб над оградата“. Къде се чувствате по-добре - на полето на документалистиката или в игралното кино?

- Не мога да го сравня. Различен е чарът, навсякъде се чувствам добре. В единия случай трябва да се опиташ да хванеш реалността, в другия – да я създадеш тази реалност. Това е голямата разлика. И едното, и другото е добро кино.

- А документалното не прави ли режисьора повече господар на положението?

- Не, точно там си много по-малко господар на положението. Снимаш неща, които се случват пред теб и не зависят от теб. Докато в игралното е точно обратното – ти създаваш тази реалност, ти я измисляш, ти я композираш.

- Но там нали на терен са и актьори, и сценаристи, на които малко или много им се дава свобода, могат да участват, да повлияят на режисьора, предполага се в добрия смисъл.

- В документалното също има влияние, на самата реалност, защото ти я следваш. Хичкок дава най-доброто определение за документално и игрално кино – в документалното Господ е режисьорът, а в игралното – режисьорът е Господ...

- А медицината? Чувствате ли се понякога като стъпил на погрешна плочка? Или точно обратното – постоянно черпите ползи от това образование?

- Определено ми е от полза. Медицината ме научи на организация, на мислене и ми даде огромен опит. Аз съм работил, докато бях студент, 6 г. съм бил санитар в клиника и малко или много съм опознал живота от тъмната страна - на болката, на отрицателните емоции, на мъката. Това е една много важна част от реалността, не бива да се заблуждаме, че в живота има само радост. Това е опит, изключително полезен. Имам и много приятели сред лекарите.

- Идват ли на кино? Кога ще направите документален филм за тях?

- О, да, добри зрители са. Не знам за филм... Аз в новия проект имам доктор герой. Един от главните, който има реален прототип от предишните ми филми. Но като му дойде времето...

- Историята на „Съдилището“ е интересна, кое ви накара да се захванете?

- Тя е базирана на документалните, които снимах през 2002-2003 г. Историите са взети от „Азбуката“ и „Хляб над оградата“. Така написах сценария с помощта на Емил Спахийски и Марин Дамянов. За мен е много важно филмът да има добра история, всичко се крепи на това. Над нея се надгражда – оператор, режисура, всичко. Но добре разказаната история е най-трудното нещо. Без да отиваш нито в едната крайност, нито в прекалено лековата комедийност или пък другата – тежка с тъмни краски трагедия. Най-трудно е да разкажеш една тъжна история с усмивка. Това е висшият пилотаж.

- Случвало ли ви се е да си мислите в тази посока – ех, изоставих една професия като медицината, печеливша, уважавана, и преминах към друга, където все пари няма...

- О, киното е предизвикателство. За мен беше така и не съжалявам изобщо, че съм поел по този път. Беше изключително важно да направя тази немного лесна, но добра стъпка. Нещата станаха случайно при мен. Там, където работех като лекар, имаше камери, за които отговарях, трябваше да се заснемат психотерапевтични сесии с пациенти. Бях започнал да специализирам психиатрия и работех в детска клиника и понеже бях най-младият доктор, казаха – хайде, ти се занимавай с камерите. Така започнах.

- Дълги години обмисляте „Съдилището”, сигурно сте готов с екипа.

- Дай Боже, да вървят нещата в тази абсурдна наша действителност. Музиката ще пише Стефан Вълдобрев, Антон Бакарски ще снима. Аз съм изключително доволен от работата ни с Емил /Христов – б.а./ в „Светът...”, но Тони Бакарски е снимал документалните, върху които е базирана историята, така че той вече е стъпка напред. Познава тази реалност, прекарал е в нея много време, искам да изглежда документално като настроение. Снимките ще бъдат в тези райони, където е реалното. Но поради мизерия и липса на пари, може да се наложи с немските пари да правим алогични неща – нощни прекосявания на река Марица да ги снимаме на река Заале в Хале, или интериор на родопски къщи - в Дрезден. Но това са правилата на копродукцията, тези хора дават пари и ти трябва да ги изхарчиш там. Това е въпросната мизерия, за да си направим филмите, по този начин следва да работим. Аз не искам да влизам в явни или тайни договорки с български спонсори, да рекламирам продукти, защото не смятам за редно това да става по този начин във филмите. Търсим европейски пари и съм длъжен да играя по европейските правила. Бюджетът надхвърля един милион лева и се надявам да спечелим държавна субсидия на есенната сесия на Националния филмов център.

- Успех!