Ерига Вагнер
Източник: Lira.bg

Работата на Пол Остър винаги се е отличавала със специфичната съблазнителност, която въплъщава писането му.
Първата му публикувана книга „The Invention of Solitude“ („Изобретяване на самотата“) е едновременно мемоари и изследване на изкуството на спомените. Хитра интертекстуалност белязва превърналата се в класика „Нюйоркска трилогия“, „Музика на случайността“ е ексцентрично абсурдна.


Остър е писател, който събаря всяка изпречила му се на пътя бариера, който привлича много почитатели.
Сред тях e и Ерига Вагнер, която освен почитател е и близка приятелка на Остър и представя разговора им, посветен на 70-ия рожден ден на писателя, публикуван от www.newstatesman.com.

Остър споделя, че животът му се променя за миг, когато е на 14 години.

По време на летен лагер заедно с няколко момчета отиват на поход, когато са застигнати от лятна буря. Момчето, което се опитва да се скрие от дъжда точно до него, е ударено от гръм и умира на място. Той включва историята в сборника си „The Red Notebook“, който публикува през 1995 г. Гръмотевичният удар се появява отново в последния му роман от близо 900 страници „4 3 2 1“.

След този случай той е запленен от силата на късмета: „Животът ми се промени, отвори се цяла пропаст на размисъл за нестабилността на света, на реалността и за неясната връзка между живота и смъртта. В една секунда си жив, в следваща си мъртъв, ударен от гръм. В това има някаква космическа сила, не мислиш ли?“

Тази космическа сила вижда пълното си проявление в „4 3 2 1“, която всъщност не е един, а четири романа с един общ главен герой – Арчи Фъргюсън.
Във всеки от романите той поема по различен път, което променя живота му по-нататък.
Арчи е син на енергичната Роуз Адлър и по-спокойния Станли Фъргюсън във всяка от четирите истории, израства в Ню Джърси, близо до Манхатън.

Баща му е търговец, но в една от историите – успешен – и животът на Арчи се развива по един начин; в друга е точно обратното. Историите всъщност са преплетени и читателят трябва да държи всичките четирима Фъргюсън в главата си.

Така се демонстрира лесно колко крехък е животът – единият Фъргюсън е противоположност на другия, създава се палимпсест от гласове и усещания.

Връзката на Остър с „4 3 2 1“ е дълбока, но емоционална, не фактическа, твърди самият той. Един от четиримата Фъргюсън е убит от светкавица, а най-добрият приятел на другия умира от мозъчен аневризъм по време на летен лагер.

Остър признава, че зад това се крие истинската емоционална тежест на историята в собствения му живот.
Фъргюсън е роден в една година и един щат с Остър, но авторът подчертава, че книгата не е биографична, въпреки че споделят любовта към музиката и желанието да пишат.

„Писателят винаги използва собствения си опит. Няма как да опиша Лондон през 1967 г., без да съм усетил мириса на града тогава, на изгорелите въглища – мирис, който днес не съществува“.

Арчи Фъргюсън навлиза в тийнейджърските си години, когато Дж. Ф. Кенеди е избран за президент. Очарованието му от президента го насочва към журналистическа кариера и репортажи от бунтовни точки на САЩ.
В настоящата политическа нестабилна обстановка „4 3 2 1“ предлага живо напомняне за активизма от онези години, въпреки че не присъства в първоначалните намерения на автора.

Остър започва да пише романа през 2013 г., само два месеца след началото на втория мандат на Обама и много далече от следващите избори.
Първоначално книгата носи и друго име – „Фъргюсън“. Година по-късно в едноименния американски град има стрелба, смъртен случай на цветнокож младеж и размирици, поради което авторът сменя името.
ори това е в духа на романа, който цели да покаже колко неочаквано се случва всичко.

Войната във Виетнам е ключова точка в сюжета на „4 3 2 1“, както и расовите размирици.
Точно след американските бомбардировки в Северен Виетнам Фъргюсън 1, който става журналист, кани момиче на име Ронда на среща. Тя му отказва, защото е цветнокожа и защото Америка, в която тя иска да живее, не съществува и вероятно никога няма да съществува.

Остър насочва вниманието към настоящото състояние на Америка като знак за случката от романа му, отчаяла Фъргюсън.

„Избирането на Барак Обама съживи расизма в Америка по начин, който не можехме да предвидим, те просто не можеха да понесат идеята за цветнокож президент. И се опитах да разбера как тези хора мразят Обама точно толкова, колкото аз мразя Тръмп. Истина е и е трудно да се разбере“.
И допълва по повод 44-ия американски президент: „Такъв достоен и интелигентен човек, наистина забележително човешко същество. Никога не сме имали такъв президент и такава лишена от скандали администрация цели осем години. Но те го мразеха и това наля вода в мелницата на Тръмп“.

Известно време Остър се надява на победа на Клинтън, но „Брекзит беше събуждането, което ме накара да осъзная, че Тръмп има големи шансове за победа“.

Остър дава гласност на критицизма си към новата администрация и се радва на пътуването си в Европа (където е взето интервюто за материала – бел. ред.), защото може публично да говори срещу Тръмп:

„В Америка никой не се интересува какво мислят писателите. Тръмп използва похватите на Гьобелс – ако повтаряш една лъжа достатъчно дълго, хората ще започнат да вярват, че има някаква истина в нея. И е страшно да знаеш колко глупави хора има, не всички, но голяма част от населението започват да се поддават“.

Остър иска да оглави американския ПЕН клуб – организацията, която се бори за правото на свободно изразяване на писатели и дейци на културата по целия свят.
До момента той е вицепрезидент и секретар на организацията, но е вдъхновен да я оглави заради „възраждането на политически движения, които не сме виждали от 60-те години. Организацията е нещо истинско и устойчиво, подготвени сме за дълга борба“.