Румен Василев
Източник: Lira.bg

През септември излезе дебютната книга на д-р Георги Боздуганов “България – военният трофей на Сталин“. Документалното разследване веднага оглави класацията за нехудожествена литература на книжарници „Хеликон“. Авторът е медик, бил е съветник по проблемите на националната сигурност в правителството на Филип Димитров и лидер на Движение „Екогласност”.

Откога датира интересът Ви към темата Сталин и България и колко време работихте върху книгата?

- Труден въпрос. Проучванията и подборът на документите ми отнеха около 5 години, а книгата написах за 8 месеца. За да не подвеждам читателите, задължително трябва да добавя, че общата история на първата половина на миналия век ме е заинтригувала отдавна. Като ученик четях много книги на тази тематика, главно съветски, защото други почти нямаше, докато един ден намерих на тавана книгата на генерал Стефан Тошев – “Победени без да бъдем бити”, издадена през далечната 1924 г. Там бяха описани славни български победи през Първата световна война, разгромяването на руската армия, нахлула в Добруджа и преследването на руските и румънските войски отвъд Дунав чак до река Серет. За тези сражения нямаше и дума в учебниците и тогава започнах да разбирам, че писаната история и истината за събитията могат да бъдат съвсем различни неща. Започнах да търся по-специализирана литература, обхванат от желанието да науча повече за прикриваната истина и вероятно пред очите ми са минали десетки хиляди страници мемоари, изследвания и документи.

В края на “България – военният трофей на Сталин“ призовавате тя да се чете неемоциално, но е много трудно човек да остане безразличен към политическата картина между 1939 и 1944 г., описана в нея. Когато навлизахте все по-дълбоко в архивните документи, какво беше Вашето емоционално състояние?

- Когато някой проучва документи за тези съдбоносни за отечеството ни години и разбере зловещите планове на Сталин, би могъл, макар и трудно, да подтисне негодуванието си, съзнавайки, че е невъзможно да върне времето и да промени събитията. По-смущаваща за мен е последвалата пасивна лъжа – премълчаването на факти и обстоятелства, отдавна публикувани в чуждестранната историография. Непоносимо е и продължаващото господство в общественото пространство на комунистическата митология за “монархофашизма”, “хитлеристкото иго”, “Червената армия – освободителка” и пр. Крайно време е да се спре с оскверняването на националната памет.Трябва да сложим край на практиките от времето на комунистическия режим, когато “истината” биваше произнасяна единствено от властимащите веднъж и завинаги, а на нас бе оставена възможността да споделяме до безкрай нейното послание.

България често е обвинявана за своето сътрудничество с Германия и провежданата политика през годините на войната. Какво мислите за това?

- Трябва да си дадем сметка каква е Европа през 1939 г. и пред какво изпитание са изправени крехките ценности на демокрацията. Двама диктатори – Сталин и Хитлер получават абсолютна власт в своите страни и се опитват да си поделят континента без да се интересуват от желанието на отделните държави да запазят своята независимост. Поделят си Полша, Хитлер завзема почти цяла Западна Европа, а Сталин завладява Прибалтийските държави, Бесарабия, Северна Буковина и се насочва с огромни аспирации към България и Балканите. Страната ни полага изключителни усилия, не само да остане извън войната и да избегне горчивата чаша на окупацията, но и да си възвърне по мирен път несправедливо отнетите територии след Първата световна война. Националната политика, водена от цар Борис III започва успешно. Южна Добруджа става отново българска чрез мирно споразумение с Румъния в условията на бушуващата ужасна война. Това е огромен успех. България е вкарана насила в Тристранния пакт, изправена е пред опасността от окупация и национална катастрофа, когато половин милион войници на Вермахта застават на границите ни, но успява да съхрани своят суверенитет. През всички следващи години Райхът не сваля и не качва българските правителства, не командва армията ни, не отнема нашата собственост, дори не успява да се наложи и да депортира българските евреи, нито да ни накара да скъсаме дипломатическите си отношения със Съветския съюз. Така че за никакво хитлеристко робство изобщо не може да става дума.

Десетилетия наред ни се втълпяваше, че царска Русия, а след това и СССР са нашите безкористни освободители. От Вашата книга обаче става ясно, че България с нейното геополитическо положение не е нищо повече от апетитна хапка и за имперските амбиции на Сталин, а както знаем и за неговите наследници. Защо обаче в българското общество продължава да битува този мит и да се приема безкритично?

- Митът за “освобождението” бе втълпен за да се оправдае съветската окупация. Без да зачита нашия суверенитет и проявената добронамереност, Сталин от самото начало търси начин да нахлуе в страната ни, да изгради военни бази и да я превърне в придатък на своята комунистическа империя. Първоначално търси съгласието на Хитлер, като предлага дори СССР да влезе в Тристранния пакт и той да се превърне в четиристранен, стига да получи България. Впоследствие за осъществяване на намеренията си ловко използва своя нов съюз с Великобритания и САЩ, като същевременно развива интензивна подривна дейност. В страната са изпратени десетки диверсанти – офицери от съветското разузнаване, които да организират въоръжена борба за сваляне на законната власт. Разгърнат е безпрецедентен шпионаж, достигащ до най-високите нива на държавата. С помощта на дипломатически маневри и лостове за въздействие върху отделни български политически дейци е попречено да се постигне примирие със Западните съюзници. Накрая е организиран държавен преврат и е свалено е антихитлеристкото правителство на Константин Муравиев, което вече е скъсало отношенията с Райха. След като СССР ни обявява война, Червената армия окупира страната, разграбва я в продължение на три години, а на тръгване ни налага комунистически режим за следващите четири десетилетия. Сталин реализира това, което отдавна е намислил.

Смъртта на цар Борис ІІІ е една от енигмите в българската история. Вие, на базата на надеждни източници, посочвате, че не е изключено да е „поръчан“ от Сталин?

- Цар Борис, според мен, е един от най-значимите национални герои в новата българска история, чието дело остава недооценено. Той успява въпреки германския натиск да запази нашата армия от участие в бойните действия и започва дипломатически сондажи със Съединените щати за напускане на Тристранния пакт и цялостно излизане от войната. Притежавал е необходимите умения, възприеман е със съответното уважение и неговата инициатива вероятно би се увенчала с успех. Сключването на примирие би предотвратило съветската окупация, защото не е в интерес на Сталин да влошава отношенията си със САЩ и Великобритания преди общата победа над Германия. Кремълският вожд обаче няма намерение да се отказва от своят български трофей и по мое лично убеждение е наредил отравянето на нашия цар, виждайки в негово лице основната пречка за осъществяване на своите амбиции. Представил съм всички косвени аргументи, които съм намерил. Липсва обаче оръжието на престъплението, не знаем и имената на извършителите. Тленните останки на цар Борис са умишлено унищожени от комунистическия режим, а Кремъл едва ли някога ще признае подобно деяние, затова засега оставаме само с едно много основателно предположение. На всички, които се интересуват от неговата изключителна личност и държавническа дейност, горещо препоръчвам прекрасната книга на Стефан Груев – “Корона от тръни”.

Защо в нашата история се появява винаги сянката на предателя?

- Не винаги, но за съжаление често. Жалко е да установяваме как политически дейци, призвани да служат на отечеството избират да се поставят под разпореждането на чужда държава, предавайки националните интереси. Още по-жалко е, когато това не е извършено поради идеологически пристрастия, а поради кариеризъм и очакване на облаги. Читателите ще научат за действителната роля на Стойчо Мошанов, генерал Иван Маринов, Кимон Георгиев и други лица, носещи своята историческа отговорност за злощастната участ на страната ни. Ще разберат и как политическата класа в други държави, поставени също в тежко положение, успява да действа единно и да съхрани националната независимост.

Вярвате ли, че има шанс някога в училищата ни да се учи история, доколкото може обективно?

- Нашата история през периода на Втората световна война задължително трябва да се преподава честно и задълбочено. Недопустимо е да се премълчават отдавна изяснени факти, а на любознателните млади хора да се подхвърлят полуистини или да бъдат оставяни под въздействието на политическо-популистки сайтове в интернет пространството.

Имате ли представа какви са Вашите читатели?

- Вероятно хора, които се отнасят критично към натрупаните в течение на десетилетия клишета и идеологеми и търсят да научат повече за това съдбоносно време. Много бих се радвал книгата да се чете от млади хора, затова се постарах да я напиша на възможно най-достъпен език.

Книгата Ви свърша до 1944 г. Бихте ли продължили по-нататък?

- Продължавам да откривам интересни документи, които ще обогатят познанията ни за описания период и засега не мисля да се насочвам към събитията от следващите години.

Последиците от отношението на СССР към България от годините на Втората световна война не се ли усещат до днес?

- Освен че се поддържа митологията, за която вече споменах, България продължава да бъде определяна според законите на Руската федерация за неприятелска държава, воювала срещу СССР и сега трябва да се молим да ни бъдат върнати поне копия от българските документи, отмъкнати от Червената армия по време на окупацията. Ще получим по тяхна преценка вероятно документи с второстепенно значение, които не ги злепоставят, при това срещу значителни суми.
Изглежда ще трябва да им платим за труда, който са си направили да ги отнесат в Москва.